Ивайло Христов: Каква реформа, хора?! Управляващите са убийци на таланти

ДИЛЯНА ДИМИТРОВА

На 24 май 2014 г. Ивайло Христов върна наградата си „Аскеер“, присъдена му за най-добър мъжка роля в спектакъла „Самотният Запад“. Актьорът-режисьор тогава заяви: „Тази награда няма да я взема, защото не съм съгласен духовността, културата и изкуството да бъдат заврени в най-гадния ъгъл на задния двор. Не мога да си го позволя, нито моята съвест, заради тези, които идват тепърва на сцената, и заради онези, които вече ги няма.“ Мнозина се обидиха, други поздравиха Христов.

Днес, две години по-късно, театърът отново е в навечерието на тържествена церемония с награди – този път „Икар“. Потърсихме актьора-режисьор, за да разберем какво се промени от тогава. Има ли надежда, че поредната реформа в сценичните изкуства ще доведе до нещо по-добро от сега съществуващите правила, ще настъпи ли подем в културата.

Виждаме се с Ивайло Христов в НАТФИЗ, където обучава своя клас актьори, които скоро ще си търсят късмета в театъра и киното. Много от тях вече са се ориентирали, че могат да разчитат най-много на своя професор – да ги вземе в свой спектакъл, в свой филм. На държавата много не се надяват.

– Преди две години върнахте своя „Аскеер“ с думите, че го правите, защото „духовността, културата и изкуството са заврени най-гадния ъгъл на задния двор“. Промени ли се нещо от тогава, г-н Христов, имаха ли смисъл вашият жест, вашите думи?

– Май си е същото. Щом се появяват отново проблеми в театъра, значи не се е променило. Според мен няма и как да се промени. Едно време в училище имаше задачи-шеги по математика, без решение. Тук също няма решение. Прави се някаква реформа – кое обаче точно трябва да се реформира? И каква е целта? Това са две важни неща.

– Какви са вашите отговори?

– Нямам отговори. Трябва да съм някак си в основата на тази реформа, да я предлагам – тогава бих помислил какво точно трябва да се реформира. Да реша кое в театралната система трябва да се промени, в каква посока трябва да се върви? Едната посока е онова, което се случва в Русия. Само в Москва има 200 театъра. Навсякъде театрите в провинциалните градове се издържат. Имат много пари – от държавата, от общината, частни средства. Като отидеш в театър„Ленком“ и видиш кои са спонсорите, страшни фирми: „Газпром“, не знам си какво. Вярно, билетите са по сто долара. Но там директорът е главен художествен ръководител и задължително има финансов директор. Не главен счетоводител. Финансов директор, мениджър, който управлява тези пари.

Но ние най-напред трябва да започнем по-отрано. От фундаменталния въпрос какъв театър трябва да има тази държава. Трябва ли да има култура в тази страна, или не трябва да има?

– И какъв е вашият извод: трябва ли ѝ култура на България, г-н Христов?

– От 1989 г. никой от властимащите не е обелил и дума нещо да се направи за културата на тази страна. Ако според тях България не трябва да има култура – добре, съгласен съм. Това е позиция. Тогава да се закрие всичко наведнъж. Но нито един няма мъжеството да заяви: „Не ни трябва култура, закриваме театри, закриваме кино, закриваме музикални сцени, оркестри“. Държат се като ощипани госпожици: „Може ли да е и така, и така?“

Ако пък искаме да имаме култура, то тогава държавата трябва да се загрижи за нея. Защото е известно, че България пазарът е малък. Първото и основно нещо – Министерството на културата трябва да има подобаващ бюджет. В момента бюджетът на министерството е около 120 милиона лева – това е бюджетът на една средно голяма фирма. В съседна Македония процентите за култура спрямо общия бюджет на държавата са по-големи. Там е цяло число, а в България е нула цяло и не знам си колко.

Размерът на бюджета е важен въпрос – защото иначе започваме да играем на жмичка. Финансовият министър казва: „Няма пари, трябва да се направят реформи“. И вижте как се променя смисълът – реформа у нас означава съкращение. Е, няма такова нещо! Смисълът на думата „реформа“ е в друго, не е в съкращението. Така започваме да играем по свирката на някакъв човек, който казва „нямаме пари“. Добре, бе пич, няма пари! Ама миналата година 4 милиарда изчезнаха от една банка! Как няма пари?! Искам да разбера къде са тия пари, защото там са и моите пари. В смисъл – моите като на данъкоплатец. Това не са две стотинки, това не са пет стотинки! Четири милиарда и никой не знае къде са!

Забелязали ли сте кога се правят реформи? Преди избори.

– Не е ли нелогично драматургически? Да правиш съкращения преди избори е самоубийство за всяка власт.

– Не е вярно. Защото за изборите са нужни пари. Кой прави избори без пари?

– Но съкращенията ще предизвикат протести.

– Кой го интересува, че са излезли 10 артисти на протести?!

– Напротив, вълнуват се.

– Вълнуват се, друг път! Излязат десет човека на протест, след това им дадат по 50 лева и всичко млъква.

– Това ли е сценарият? Да излязат десет човека и да им отвърнат: „Ето ви тези пари, спасихме ви“.

– Спасение… Дрън-дрън. Това се повтаря вече пет-шест пъти. Едно и също. Сценарият е един и същ. Просто преди избори има нужда от пари, за да се проведат въпросните избори. И започват реформи. Както се разбрахме – у нас реформи означават съкращения.

Сега разбрах, че държавата съкращава и парите за кино. По закон 13 милиона лева годишно са за кино, а сега ги смъкнали на 5 милиона.

– Трима души отправиха призив за протест и никой не отиде. Хората не искат да снимат кино ли, какво?

– Не, искат да снимат. Нямам представа защо не протестират. Но ето – там са изчезнали някакви пари. Това се случва вече за втори или за трети път.

– Осем института са под угрозата да останат без артистичен състав… Освен парите за кино, биха могли да бъдат спестени и от съставите на тези осем института. Ако е така, бюджетът на Министерството на културата може би е по-никъс от този, който се обявява?

– Със сигурност. Затова казвам, че бюджетът на Министерство на културата е фундаментален въпрос. Затова ще се върна на предишния въпрос: Имаме ли нужда от култура? Ние сме в омагьосан кръг. Правят се реформи, но никой не казва каква точно е тази реформа и каква е целта. Казва се, че няма страна с 50 държавни театъра. Вярно е, няма. Но защо спираме дотук? Защо не видим каква е организацията на финансирането…?

Преди три години бях в Бърно, Чехия, на един студентски фестивал – показват селекция от 12 спектакъла от цял свят. Бърно е малък град, а знаете ли колко театъра има в Бърно? 40. Националният им театър е колкото нашия, на строяха нов театър и нова опера. Със сигурност хората там са измислили система за финансиране.

Нямам нищо против у нас да правят реформи, но нека направят възможен Закона за спонсорството. Има някакъв, но е неработещ. Има куп финансови лостове, които могат да спонсорират изкуството на България. Хем това не разрешавате, хем правите реформи. Отговорът е един – вие не искате да има култура. Бъдете мъже и го кажете. Какво ми правите реформи! И ми се събират да мъдруват: това трябва да направим, онова трябва да направим. Какво ще направиш? Пет стотинки са си пет стотинки. Както и да ги цепиш на две, те ще си останат 5 стотинки.

– Как ще коментирате идеята на зам.-министъра Боил Банов след 10 години всички театри у нас да бъдат открити сцени?

– Не мога да коментирам изречението на един или на друг. Коментирам онова, което наблюдавам вече толкова години. И то е очевадно: просто няма смисъл… Човек два пъти, три пъти го излъжат и после се научава. Правят се грешки. Но ако хората искат да има изкуство в България, единственият начин е да си отвоюват пространството от онези, които не искат да има. Едните са управляващи, другите са потърпевши. Потърпевшите трябва да си вземат онова, което управляващите по незаконен начин са им взели. Това е начинът.

– Бунт?

– Абсолютно! Категорично!

– И кой ще поведе този бунт?

– Това е проблем на България от векове. Аз съм лесен – след някоя и друга година се пенсионирам. Не мога да се занимавам повече с такива работи. Но ако искаме да има култура… Ние отдавна трябваше да сме сериозно гражданско общество. А те правят реформи. Гледам умни хора, талантливи, се бутат и се занимават с това как от 5 стотинки да направим 10. Ами няма как да стане, хора!

– Вие преподавате на млади хора, които влизат в НАТФИЗ с идеали. С какви идеали завършат и тръгват да си търсят работа?

– Мартин Киселов репетира с моят клас Шекспир. И си говорят такива хубави неща… Толкова верни, толкова важни, толкова смислени. А с вас сега си говорим за реформа. Каква реформа?! Това са просто убийци на таланти! Това са управляващите! Убийци на таланти!

Едно от момичетата от моя клас спечели награда за женска роля в спектакъла, който играхме в Бърно – „Кавказкият тебеширен кръг“ от Брехт. Талантливо момиче. Сега е във Варна. Вегетира! А този театър уж работи. За една-две години тя има има една роля.

– На това това експертите по реформата може би ще кажат: „Актьорите не работят, а искат да взимат заплати“?

– Това вече е работа на директора на театъра. Не си за това място, след като не можеш да уплътниш работата на трупата си. Не визирим точно Варна.

– Не е тайна, че много от директорите в културата действително имат проблеми с управлението на института, който оглавяват. Затова може би в момента всички толкова се радват на директора на НДК Мирослав Боршош, който за кратко време направи толкова много за културата. Създаде и театър „Азарян“, продуцира две представления и направи така, че всеки да пожелае да ги види… А в държавните театри непрекъснато се поставят нови и нови представления, изиграват се няколко пъти и се захвърлят. Парите потъват в яма. Не се менажират.

– Идеален е примерът с г-н Боршош. Ето, попадна точният човек на правилното място и направи това, което трябва. Бедата е в материала. Докато продължаваме да избираме по партийна линия, заради леля му, чичо му, свако му… ми това ще е положението. Трябва да има един министър, който да каже, че няма да бъде министър, ако не му изпълнят тия и тия условия. Иначе не влиза в този кабинет. Ще стане, ако има възможност да се разгърне.

Това тук е Абсурдистан, какво точно реформираме?! То няма Закон за театъра, а те реформират! Искам Закон за театъра, за меценатството, фонд „Театър“, фонд „Кино“, за да имам законовата база да направя някакви реформи. А не да ми викаш: „Няма пари“. Казват му: „Имаш 5 стотинки…, направи ги 10“. Ами направи ги ти, бе!

– Някои казват, че е така, защото държавата ни е бедна.

– Айде, бе! Македония да не би да е по-богата държава?! Бюджетът им за култура е далеч по-висок от нашия. Защото там хората смятат, че културата е важна за нацията.

– След триумфа с „Каръци“ се завръщате в театъра, поставяте спектакъла „Четири“ в Нов театър в НДК…

– Спектакълът е продукция на НДК – единственото смислено място в тази държава в областта на културата. Постоянно има изложби. Клуб „Перото“, срещи, събирания. Мина „Киномания“, сега следва „София филм фест“. Ето, това трябва да се случва. Кино „Люмиер“ стана, купиха адекватна техника, за да се правят прожекции. Нещо, което трябваше да се случи отдавна. Ето, един талантлив, можещ и амбициозен човек. Това е. Иначе какво като спечелиш конкурс с програма, след като знаеш предварително кого ще назначат някъде.

– Как е възможно Народният театър толкова време да няма директор, имате ли обяснение?

– При тези обстоятелства никой не се наема да стане директор. Това е голяма отговорност.

– От страх ли, от какво?

– От невъзможност да направиш каквото и да било. Чудя се зам.-директорът Милица Трайкова, която е и. д. директор в момента, специалист страхотен, как се справя с тази работа. Помня Павел Васев преди това, някакви закони искаше да прокара, бореше се.

– Той напусна поста с твърдението, че му е невъзможно да се справи.

– Да, защото няма законова база. Няма закон, който да му развърже ръцете.

– Може би сте прав – няма нужда от културата. Затова културните институти масово се управляват от временно от и. д. директори. Положението в културата е временно. Докога?

– Другият вариант е да ги махнем онези там един път завинаги. Управляващите трябва да получат сериозен урок, да разберат, че не могат така разпасано да се отнасят към държавата и към народа си.