Хората често се изненадват, научавайки, че Конфуций, Менций, Лао Дзъ и останалите класически китайски философи не са били само строги традиционалисти, проповядващи, че висшето благо произтича от самоограничение в социалната ни роля. Нито пък са били единствено кротки мъдреци, наставляващи в хармонично съжителство с природата. По-скоро са били са били вълнуващи, радикални мислители, взривяващи конвенциите на обществото си. Опитвали са се да направят света по-добро място, разширявайки обхвата на човешките възможности.

Майкъл Пюит и Кристин Гроус-Лоу представят в „Гардиън“ обяснение защо историята на китайската философия е най-популярният предмет в Харвард днес.

Средата на първото хилядолетие преди Христа е бурна епоха, подобна на нашата. Тогава е поставено началото на дебати за това какъв е добрият начин на живот, как да бъдеш морален и как да бъде построено добро общество. По същото време познатите ни гръцки философи са задавали големи въпроси, докато китайските автори се придържат към чисто прагматична философия. Подходът им се основава на подвеждащо незначителни проблеми като: „Как водиш всекидневния си живот?” Те обикновено наблягат на това, че големите промени започват само от обикновеното и постижимото. Ученията им разкриват, че основните ни концепции за редно и нередно всъщност ни подвеждат. Така че на какво държим и какви алтернативи ни предлагат китайските мислители?

Спрете да търсите себе си

Тези философи биха били скептици относно съществуването на истински „аз”, особено такъв, който може да бъде открит в абстракции. Ето едно популярно схващане: важно е човек да се вгледа в себе си, за да открие своя истински „аз”. Китайските класици обаче разбират, че сме многолики, объркани души, които се развиват чрез вглеждане навън, а не навътре. Личностите ни се оформят от всичко, което правим: как общуваме с другите, как реагираме на външния свят. Човек не се държи еднакво с майка си и със зъболекаря. Всеки от нас е сложно същество. Възможностите пред нас са много и разнообразни. Можем да се превърнем в различни хора.

Бъдете неавтентични

Ние не сме точно това, за което се мислим – през цялото време можем да се стараем да станем по-добри хора. Обикновено приемаме, че стига веднъж да сме открили истинския си „аз”, трябва да останем верни на себе си. Но Конфуций би ни посъветвал друго. Той твърди, че да бъдеш просто себе си не е достатъчно. То преди всичко не е освобождаващо. Да си „себе си” означава просто да спреш да се развиваш, защото това, което си сега, не е задължително да бъде същото като онова, което можеш да бъдеш утре. Затова е по-добре да не се притесняваш от промяната, развитието и самоусъвършенстването.

Спазвайте социалните ритуали

Когато се усмихваме, без да даваме израз на вътрешния си гняв или премълчаваме хапливата си забележка, всъщност нарушавате комфорта на своя истински „аз”. Някои могат да кажат, че това е превземка, но всъщност действаме по-зряло. Неприятната страна на нашия отказ от ритуално, социално приемливо поведение е, че в името на своя истински „аз” можем да започнем да се държим нецивилизовано. Китайските философи гледат на неизбежните малки жестове на приятно лицемерие по начин, относително близък до викторианските норми. А това може да бъде и много улесняващо за общуването. Освен това, изграждането на добри социални навици е начинът не просто да се преструваме, а да се развиваме, докато наистина станем по-добри хора. В един момент и истинските ни чувства ще станат по-добри.

Светът е пълен със случайности

Да приемем обратите – случайни разговори, опит, срещи – които се случват в развиващия се живот. Невинаги осъзнаваме колко изменчив е светът и какви промени са възможни в живота. Склонни сме да си въобразяваме, че нашият път е предначертан. Но Менций учи, че светът е пълен с изненади. Следователно няма защо да се тревожим толкова.

Стига твърди решения

Да вземеш решение, предопределящо целия ти бъдещ живот, може и да укрепи духа – но може и да го сломи. Менций би препоръчал да правим нещата стъпка по стъпка, без да се хвърляме към големи цели. Ненужно е човек да се самоограничава заради взето решение.

Слабостта не е порок

Противно на японската или на част от европейските класически философии, китайската не вижда нищо срамно в това човек да признае пред себе си, че е слаб. Докато култури като арабската не могат и да допуснат подобно признание, китайците гледат на личната слабост със симпатия, а не с презрение. Човек не е от желязо. Силата у него се изгражда постепенно и се проявява изненадващо, а не е въпрос на насилие срещу собствената личност. Животът е поредица от провали, на която може да се гледа с леко сърце.

От всичко това можем да стигнем до извода, че можем да се отърсим от онова, което ни сковава, за да живеем, както пожелаем. Но ако пък харесваме традиционния начин на живот, можем да изберем и него. Защо не? Стига това да ни прави щастливи.

„Пътят: как китайската философия може да ни научи да живеем добре” от Майкъл Пюит и Кристин Гроус-Лоу интерпретира „Дао дъ дзин” или „Книга за Пътя и постигането” от Лао Дзъ. И класическият текст, и модерното изследване излагат гледището, че да съставиш ясен план за бъдещето си означава да напуснеш Пътя. Вместо това е по-продуктивно човек да осъзнае себе си като сложно същество, способно на грешки. Малките всекидневни действия постепенно ни правят по-добри хора. Бавна промяна, малки стъпки всеки ден – това е пътят към щастието по китайски.

Площад "Славейков"