Коригиран - ЦН

текст Албена Бъчварова

„Жена, и то от Източна Европа.“ Що е то? Българка – главен секретар на ООН. Това е вълшебната формула, която от месеци медиите в България повтарят упорито. Разбира се, както често се случва в малка и не особено забележима на международната сцена страна като нашата, желаното се приема за действително.

Рефренът „жена, и то от Източна Европа“

Рефренът, че новият генерален секретар на ООН ще е жена, и то от Източна Европа, е повтарян вече толкова пъти, че в масовото съзнание стои като някакво едва ли не установено от международна норма правило. Както и че едва ли не се подразбира, че всички много искат да изберат българка. Всъщност жена от Източна Европа има почти същата стойност като предреченото по разкази на „очевидци“ от „Ванга“, „руса жена ке стане президент“.

Източна Европа се появява като възможност, защото се приема като неписано правило, че регионите, които излъчват генерален секретар, е добре да се редуват и че досега точно тази част на света не се е отчела с представител начело на организацията.

По подобен начин стои въпросът и за половата принадлежност на кандидата. От основаването на ООН – т.е. над 70 години вече, жена не е била генерален секретар и гласовете, които обявяват, че е крайно време това да се случи, стават все по-многобройни и по-силни. Сред привържениците на подобен феминистичен подход е и сегашният генерален секретар Бан Ки-мун, известен застъпник на назначаването на жени на ръководни постове.

От посланиците на постоянните членки на Съвета за сигурност британецът Матю Райкрофт даже каза изрично, че правителството му би подкрепило жена сред кандидати с еднаква квалификация. Руският посланик Виталий Чуркин веднага предупреди, че не трябва да има дискриминация спрямо мъжете.

В списъка с кандидатурите тази година заради това неизказано очакване преобладават женските имена – на генералния директор на ЮНЕСКО Ирина Бокова, на външния министър на Хърватия Весна Пусич, на бившия министър по външните работи и европейската интеграция на Молдова Наталия Герман. От доста време сред подходящите възможности, макар и не от Източна Европа, се споменава и бившият премиер на Нова Зеландия Хелън Кларк, която успешно ръководи Програмата за развитие на ООН. Като предложение в медиите с появи дори и името на канцлера на Германия Ангела Меркел.

Има обаче немалко сериозни предложения и на мъже с доказана политическа биография – на външния министър на Черна гора Игор Лукшич, на бившия министър на външните работи на Република Македония Сърджан Керим, на бившия президент на Словения Данило Тюрк.

Българската следа

Българската кандидатура също вече е определена официално и невероятно – тя е само една. В духа на родната традиция, ако регламентът даваше и най-малка възможност, бихме излъчили няколко кандидати, които, ангажирани в междуличностни битки, вероятно биха пропуснали реалния избор. В крайна сметка видимо неохотно правителството номинира Ирина Бокова, директор на ЮНЕСКО, като българско предложение. Лобирането – поне медийно – в нейна полза или против нея – продължава и след като решението беше оповестено. Вече се появиха в чужди медии хипотези, че съществува възможност кандидатурата на Кристалина Георгиева, зам.-председател на Европейската комисия и сочена в по-ранен етап като алтернатива на Бокова, да бъде издигната от някоя от балтийските държави. (Очевиден – може би само на повърхността, довод, който прави избора на Георгиева доста по-малко вероятен, е, че едва ли две българки по едно и също време ще бъдат оставени да оглавяват два от най-високите постове в международната организация.)

Бокова обаче се приема нееднозначно не само вътре в страната и има много въпросителни доколко тя ще може да се докаже като кандидатура, приемлива и за петте държави, постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН. Бокова има нужната биография, поведение и трикове на международен бюрократ. Присъствието ѝ на честванията на 70-годишнината от Втората световна война в Москва в момент, когато европейските лидери вкупом бойкотираха Владимир Путин, е плюс за Русия, но не и за САЩ и Великобритания. Все още е твърде рано, за да се правят прогнози, но българската кандидатка ще трябва много, ама много да се постарае, за да изглежда по-балансирана и по-малко привързана към Москва, ако иска да се надява на добра воля и от другите постоянни членове на Съвета за сигурност.

Съветът за сигурност не обича силни фигури

Уставът на ООН не посочва конкретно как се избира генералният секретар. На практика Съветът за сигурност, който се състои от 15 държави членки, обявява предпочитания си кандидат, който след това се одобрява от Общото събрание. Заседанията на съвета са тайни и много дипломати се оплакват, че целта на постоянните членки е да си гарантират, че избраникът им няма да има прекалено силна своя воля и ще се съобразява с техните желания. Често се споменава, че оттам много внимават да не изберат ярка фигура.

Някои от най-известните хора в света вече предупредиха, че ООН ще продължи битката да изглежда уважавана, докато не предприеме промени в тази посока. Най-малкото за да се разхлаби примката на петте постоянни държави членки – САЩ, Великобритания, Китай, Русия и Франция.

Съветът на Старейшините

Старейшините – група от световни лидери, създадена от покойния Нелсън Мандела, в която влизат президентът на САЩ Джими Картър, бившият генерален секретар на ООН Кофи Анан и т.н., през есента на м.г. формулираха някои идеи в тази връзка.

Те предлагат Общото събрание да може да избира измежду три предложения, а не както е сега – да може да гласува само за един кандидат, одобрен от Съвета за сигурност. Предвижда се и генералният секретар да не може да бъде преизбиран за нов петгодишен мандат, а да има само един мандат от 7 години. Така според тях ще се избегне зависимостта от постоянните членки.

Повече секретар, отколкото генерален

„Те търсят повече секретар, отколкото генерален“, синтезира проблема друг представител на Старейшините, бившият президент на Ирландия Мери Робинсън.

Сегашният генерален секретар на организацията Бан Ки-мун беше критикуван още преди избирането му през 2007 г., че е безличен бюрократ, въпреки че имаше изявени позиции по въпросите за климатичните промени и принос в убеждаването на САЩ и Китай да намалят вредните си емисии. Въпреки критиките той беше преизбран за нов мандат.

"След осем мъже генерални секретари Старейшините са големи привърженици на идеята, че е крайно време на поста да бъде избрана жена", смята още Робинсън.

Много по-важно от това дали е мъж или жена за правилния кандидат е да бъде "независим и да не следва интересите на отделни държави членки", уточнява обаче тя.

Призивите за жена начело са израз само частично на искането за равенство между половете. И много повече на нарастващото чувство на неудовлетвореност от непрозрачния начин, по който световните сили се договарят за избора на най-високия административен пост в света.

 

Върхът на айсберга

 

Изборът на генерален секретар е само върхът на айсберга. Гласовете, които обявяват ООН за ретроградна, неефективна, свръхбюрократизирана, амортизирана, несправедлива и скъпоструваща структура, която успява да реши все по-малко проблеми, прилага двойни стандарти за геноцид и за диктатура и т.н., растат. Мироопазващите сили все по-рядко наистина успяват да опазят мира, в последно време ООН даде няколко примера за своята тромавост – Световната здравна организация беше много критикувана за начина, по който подходи към ебола, а продължаващата криза с бежанците се оказа тежък провал за Върховния комисариат за бежанците. ООН напоследък е много уязвима и заради хлъзгавата си позиция спрямо Сирия.

 

Говоренето за нуждата от реформи в организацията периодично се подновява, досега без съществен успех. Най-често се коментират следвоенният характер на Съвета за сигурност и нуждата от адаптация към съвременното разположение на силите в света. Опитите за промяна там обаче до момента удрят на камък. Въпреки че САЩ, Великобритания и Франция са сред най-активните държави в ООН, които настояват за съществени реформи в организацията, те реагират като ощипани, когато се спомене Съветът за сигурност. Как обаче да се реформира и модернизира организация, чийто най-важен орган е замръзнал в 1945 г.

 

Замръзване. От 1945-а

 

„Гардиън“ прави интересни изчисления, за да покаже как се използва правото на вето. От 1982 г. до днес САЩ са използвали правото си на вето 35 пъти, за да блокират решения, свързани с Израел. За същия период всички останали постоянни държави членки са налагали вето общо 27 пъти. Напоследък Русия и Китай използват правото си на вето, за да спрат интервенция на ООН в Сирия и блокират всички възможности в тази насока.

Съветът за сигурност трябва да се увеличи от 15 на 25 държави членки е едно от често повтаряните предложения. Проблемът е дали това да стане и като се разшири кръгът на постоянните членки.

Индия, втората по численост държава в света, все повече натиска за разширяване, което да включва още 6 постоянни държави членки, които да могат да налагат вето, както и още непостоянни. Азиатската държава е особено активна в това искане, но световни икономически сили като Германия и Япония са не по-малко заинтересовани от подобно развитие. В тази група се включва и Бразилия. От другата страна са държави като Италия, Мексико и Пакистан, които намират за неприемлив подобен вариант.

Реформите в Съвета за сигурност са само част от несъстоялия се голям разговор какво ще се случи с ООН, как ще се модернизира, какви ще са основните й дейности, които да получават по-голямата част от финансирането.

Планът „Анан“

През 2005 г. около 60-годишнината на ООН тогавашният генерален секретар Кофи Анан направи опит да предложи план за реформи.

Голям дял от него се отнасяше до сферата на сигурността: т.е. до мениджмънта на кризи, предотвратяването на войни и борбата срещу тероризма. Анан искаше да се дефинира общо понятие за тероризъм. Идеята беше да се избегнат тежките спорове около резолюциите на ООН по отношение на Близкия изток или в по-ново време за Сирия. Обмисляше се нов регламент за действие, свързан с военните интервенции, от който ясно да личи, че Обединените нации имат монопол над решенията. Акции като американското нахлуване в Ирак трябваше да станат недопустими.

 

Друга част предвиждаше разпускането на комисията по човешките права. В нея участваха и някои диктаторски режими като Мозамбик, които саботираха вземането на важни решения. Предвиждаше се да се създаде съвет за човешките права, който да е по-малък и по-ефективен от досегашния. Такъв съвет вече действа.

 

Особено важна точка в плана беше посветена на реформирането на Съвета за сигурност. Според замисъла на Анан най-висшият орган на ООН трябваше да се разшири, като в него намерят място повече представители на южноамериканските, африканските и азиатските държави. Големият въпрос обаче беше и си остана трябва ли да има нови постоянни страни членки.

САЩ се постараха планът да си остане само план с множество искания за промени и уточнения в последната минута.

Раздута структура, финансови течове, липса на планиране. Що е то?

В момента ООН е раздута докрай – 85 хил. бюрократи и годишни разходи от над 40 млрд. долара. Въпреки това голяма част от агенциите под шапката на организацията се оплакват от финансов недостиг.

Напрежението между западните правителства, според които ООН е огромна и неефикасна, и развиващите се страни, които смятат, че тя е недемократична и доминирана от богатите, които налагат грубо волята си, расте с нарастването и на разходите. А вечният въпрос „Кой ще плаща сметката?“ отеква все по-силно.

Дори и като се отчете инфлацията, разходите са нараснали 40 пъти спрямо 1950 г., пресмята „Гардиън“. В момента под шапката на ООН има 17 специализирани агенции, 14 фонда и секретариат със 17 отдела.

Регулярният бюджет, който се прави на всеки две години и с който се плаща за административните нужди – заплати на служители и т.н., се е удвоил през последните две десетилетия и стига до 5,4 млрд. долара.

Извън тази сметка са средствата за мироопазващите сили – около 9 млрд. годишно за 120 хил. миротворци, повечето сега разположени в Африка.

Сериозна сума са и допълнителните вложения от правителства и неправителствени структури под формата на помощи при бедствия, средства, които отиват за развитието на най-бедните региони на света, осигуряването на храна за гладуващите, както и за УНИЦЕФ. Те са стигнали близо 29 млрд. долара.

Все по-често се обсъжда предложението за въвеждането на т.нар. глобални данъци – например за въглеродните емисии. Идеята има много поддръжници, но не се радва на одобрение от САЩ. През 2005 г. се появи по-стеснен вариант – данък солидарност върху самолетните билети, с парите от който да се финансира глобален здравен фонд. Засега това са само идеи.

Да действаш против себе си

Преди десетина години ООН получи много тежък доклад за състоянието си и за нуждата да се реформира. Панел, председателстван съвместно от премиерите на Мозамбик, Норвегия и Пакистан, изготви унищожително критичен документ. В него се казва, че световната организация рядко помага там, където е нужно. Работата по програмите за развитие е описана като „често фрагментарна и слаба“, управлението на ООН е определено като „неефикасно и неефективно“. Критикува се начинът на финансиране за много от програмите на организацията, чиито ръководители се молят за пари на отделните правителства всяка година и така много трудно могат да планират разходите си и да формулират приоритетите си.

„Сътрудничеството между отделните организации често се спъва от надпреварата за финансиране и от старомодни бизнес практики“, пише в доклада. Дават се примери как в някои сектори като водния и енергийния са създадени над 20 агенции, които се конкурират за ограничените ресурси. В опазването на околната среда има над 30 агенции и програми. И т.н.

Организацията толкова се е разраснала, че понякога работи против себе си. Критиците посочват, че има голям брой сътрудници в ООН със зле дефинирани работни характеристики, некомпетентни, щатът особено в централите е изкуствено голям, за да бъдат представени повече държави, поддържат се ненужни длъжности. В доклада се сочи още, че една трета от операциите на ООН в 60 държави имат бюджет от по-малко от 2 млн. долара на агенция, което на практика означава, че парите им стигат, колкото да платят на персонала и малко отгоре.

Там се предлага и повишаването на ефикасността, като се създаде програма, наречена Delivering as One. Идеята е начело на всички агенции на ООН в дадена страна да има един човек и те да работят по-непосредствено с местните правителства.

Широко приложение на това предложение обаче и засега няма.

Петият елемент

Сред очевидните недъзи, свързани с бюрократизацията и ниското КПД на ООН (благотворна среда за разцъфването на корупцията на различни нива), до например грандиозния скандал като програмата „Петрол срещу храни“ в Ирак, прекратена през 2003 г.), са и питанията: защо например две от централите на организацията трябва да бъдат в едни от най-скъпите градове в света като Ню Йорк и Женева? Или нужно ли е работещите там освен стабилните възнаграждения да имат толкова сериозен пакет от допълнителни придобивки – вкл. плащането на училището на децата им и т.н. Това са някои от частните въпроси, но те са показателни.

Най-острите сблъсъци за пари и съкращения стават в т.нар. Пети комитет, който се занимава с бюджетните теми. Той е отворен за всички членки и решенията се вземат с обикновено мнозинство. Така там се вихри в пълна степен т. нар. Г-77, мощната група на развиващите се страни.

Пестеливите САЩ, ЕС, Япония и Австралия, които искат повече икономии и оптимизиране на разходите, се изправят често в челен сблъсък срещу държавите от Г-77, които държат на повече харчове и откриването на още и още места за представителите на техните държави. Подобен подход разбираемо не очарова развитите, от които идват основните пари в организацията (на САЩ се падат 22 на сто от вноските).

Защо държави, които имат малък принос в бюджета, щедро пилеят пари и решават как да бъдат похарчени те и за секретариата, и за мироопазващите мисии, е основното раздразнение на големите контрибутори. Страните, които плащат основната част от сметките, са убедени, че Г-77 са сериозна пречка пред прогреса и модернизацията на ООН.

От Г-77 контрират, че развитите държави се опитват да сложат ръка върху организацията, като контролират какво се случва в нея и окупират най-важните постове.

Тези сложни отношения намират странен израз в един от най-критикуваните органи на ООН.

Диктатори защитават човешки права

Комисията за човешките права на ООН през годините се превърна в олицетворение на парадоксите в световната организация. В нея членуваха страни, известни с тежките нарушения на човешките права на гражданите си – например Либия, Куба, Судан, Алжир, Китай, Азербайджан. През 2002 г. САЩ се разгневиха, когато бяха изхвърлени от комисията. Макар и за кратко. Заради съмнителната слава на този орган Кофи Анан предложи да се създаде нов Съвет по правата на човека.

И той обаче се оказа незастрахован от присъствието на държави, които са в черните списъци на всички международни правозащитни организации. Така през 2013 г. в съвета се озова… Саудитска Арабия. Скандалът стана обаче по-голям, когато от изтекли от Wikileaks документи стана ясно, че Великобритания е участвала в тайна сделка с арабското кралство, за да бъдат двете страни избрани в Съвета по правата на човека. От британското външно министерство обявиха, че подобни договорки са стандартна практика.

Пасивни наблюдатели

или налагащи мира със сила

Немалка част от критиките, които ООН отнася, са свързани с мироопазващите ѝ сили.

90-те години на ХХ век поднесоха няколко тежки и срамни разочарования. 1994 г., клането в Руанда и година по-късно геноцидът в Сребреница са рани, които не заздравяват. Още преди това в Ангола силите на ООН се бяха вече провалили.

Какво се случи точно тогава с авторитетните по-рано гаранти за мир? През 1991 г. се срути СССР и с него идеологическата система на разделение и на съперничество, която доминира международната политика от Втората световна война до онзи момент, блоковото разделение го няма и контролът е много по-труден.

По-ранните успехи в Камбоджа, Намибия, Мозамбик и Ел Салвадор генерират свръхдоверие в способността на мироопазващите сили да поддържат мира. В ООН разбират обаче по трудния начин в Ангола, Руанда и Босна, че там, където самата световна организация иска постигането на мира повече от страните в конфликта, това обикновено се изражда в нестабилност и се плаща с човешки животи.

В днешно време силите на ООН в Демократична република Конго, Судан и Дарфур струват над 1 млрд. годишно, операциите в Мали и Централноафриканската република – малко по-малко. Извън Африка най-скъпата мисия е в Хаити – 500 млн. долара.

В момента най-много мисии има в Африка. Заради политиката на Съвета за сигурност държави и места, които не са удобни за някой от постоянните членове, се пренебрегват. Два много силни примера – Сирия или Украйна. Руските възражения осуетяват изпращането на сини каски на тези места.

ООН отсъства и от битката с „Даеш“.

Въпросът каква е ролята на мироопазващите сили на ООН днес, както всичко останало в организацията, не е докрай изяснен. Дали те само наблюдават и регистрират как се случва мирният процес, или трябва и със сила да го налагат?

Отново има разделение между някои от големите сили в Съвета за сигурност и държавите, които осигуряват по-голямата част от участниците в тези мисии. Индия към момента дава най-много от мироопазващите сили. Според разбирането на Делхи сините каски са там, за да наблюдават, не да налагат мира, и трябва винаги много да внимават, да не влизат в конфликти и всячески да избягват даването на жертви.

Този пасивен подход обаче никак не допада на повечето западни държави, според които мироопазващите сили трябва да имат по-активна позиция. Да, възразяват държавите, които изпращат най-много попълнения в силите на ООН като Индия, Нигерия, Бангладеш, но не вие отивате на терен и не може да решавате.

В добавка репутацията на мироопазващите сили освен от бездействие беше накърнена и от неединични случаи на изнасилвания и други форми на тормоз над местното население.

Така мироопазването и как ще се случва остава отворен въпрос.

За нуждата от промени се говори и в Икономическия и социален съвет на ООН, критики отнася и Международният съд на ООН… Проблемите са навсякъде. Даже вече се стигна и до призива: „Реформирай се или умри.“

Накъде?

Две са основните концепции накъде трябва да се развива ООН – към засилване на политическото присъствие и влияние в един фрагментарен свят, пълен с множество регионални конфликти и разрастващата се сянка на международния тероризъм. Или приемането, че ролята, която организацията е имала по време на блоковото разделение, няма как да се върне и трябва да се върви към акцент върху хуманитарните дейности, ООН да продължи да съществува основно като хуманитарна организация. Проблемите във функционирането ѝ обаче са прекалено много, а дори и малките стъпки се оказват труднопостижими или невъзможни. Всички говорят за реформи, но всички имат своя версия за тях.

Нещо като „реформата ми е по-добра от реформата ти“. Което не води доникъде. Освен ако няма негласно споразумение и не са решили модернизацията на ООН да бъде заложена като цел на… следващото хилядолетие.

За ООН с добро

Навлязлата в своята 71-ва година Организация на обединените нации има множество трески за дялане. Трудно обаче може да се отрекат нейните заслуги за превръщането на света в по-добро място за живеене, в битката с изкореняването на болести – бичове за човечеството, в изправянето срещу пандемии, в мисията за предоставяне на по-добро образование на милиони деца, на противопоставянето на глада, увеличаването на продължителността на живота в редица африкански и азиатски държави… ООН има огромна роля за нарастване присъствието на жените в активната политика, в процеса на разоръжаване по време на студената война, на деколонизацията и т.н.

Ето само някои от важните приноси на световната организация (без да споменаваме, че УНИЦЕФ е помогнала на сегашния генерален секретар на ООН Бан Ки-мун, който е бил дете по време на Корейската война).

  • 10 декември 1948 г. Общото събрание приема Декларацията за правата на човека – основополагащ документ;

  • През 1951 г. приема Конвенцията за бежанците;

  • През 1954 г. Върховният комисариат за бежанците печели Нобелова награда за мир за работата си в Близкия изток и Европа (в едни много различни от днешните времена, когато много често изглежда безпомощен, не реагира навреме и страда от постоянна липса на средства);

  • През 1959 г. приема Декларация за правата на децата;

  • През 1960 г. обявява, че трябва да се сложи край на колониализма. В организацията са приети 17 обявили независимост държави, 16 от Африка;

  • През 1961 г. е създадена Световната програма по прехраната, която спасява от глад милиони хора;

  • По време на Кубинската криза генералният секретар на ООН активно работи като посредник между САЩ и СССР, за да се предотврати избухването на по-тежък конфликт;

  • През 1964 г. ООН праща мироопазващи войски в Кипър, за да спре ескалацията на напрежението между турци и гърци на острова;

  • През 1972 г. в Стокхолм се провежда първата конференция на ООН за опазването на околната среда;

  • През 1977 г. Съветът за сигурност гласува оръжейно ембарго на режима на апартейда в ЮАР.

  • През 1979 г. Общото събрание приема резолюция за премахването на дискриминацията към жените.

  • През 1980 г. след 13-годишни усилия Световната здравна организация обявява – от планетата е изкоренена едрата шарка (за съжаление напоследък се появяват индикации, че тя може би се завръща);

  • 1986 г. поставя като цел да се изкорени болестта дракункулоза, причинявана от гвинейския червей. В голяма степен това е изпълнено;

  • През 1990 г. ООН оторизира военна интервенция в Кувейт, за да изтласка нахлулия там Ирак;

  • През 1996 г. Общото събрание приема договор за забрана на опитите с ядрено оръжие;

  • 1997 г. Протоколът от Киото;

  • 1998 г. Трибуналът за геноцида в Руанда;

  • През 2004 г. след опустошителното цунами в Индийския океан фонд на ООН събира рекордна помощ за пострадалите държави – 6,25 млрд. долара;

  • През 2005 г. Международната агенция за атомна енергия взема Нобелова награда за мир;

  • През 2010 г. ООН създава агенцията си за жените.

Последните години. Обаче...

  • През 2012 г. ООН се съгласява да изпрати кратка мисия в Сирия, но дори не се опитва да предприеме решителни действия, за да спре спиралата на задълбочаващите се кръвопролития, насилието, довело до огромен бежански поток към Европа;

  • През 2013 г. започва мироопазваща мисия в Южен Судан, за да защити населението там – без особени успехи;

  • През 2014 г. Световната здравна организация отнася множество критики заради забавените си реакции на епидемията от ебола;

  • През 2015 г. следват мащабните критики към Върховния комисариат за бежанците;

  • В Сирия се проваля и хуманитарната политика на ООН. През 2015 г. световната организация е получила от Дамаск одобрение едва на една десета от молбите за изпращането на конвои с храна и медикаменти. Често, за да не ядосват властите в Сирия, не се настоява или се правят компромиси. Както е примерът с Мадая, където документи, с които „Форин полиси“ разполага, показват, че от ООН са знаели за бедственото положение в гладуващия сирийски град месеци преди да пратят хуманитарна помощ, но са мълчали, защото селището е под обсадата на правителствените сили в Дамаск.