СТИВЪН М. УОЛТ*

Имало едно време - далече назад през 90-те години, когато много умни и сериозни хора вярваха, че либералните политически устройства са бъдещата вълна и неизбежно ще обхванат по-голямата част от света. САЩ и техните демократични съюзници бяха победили фашизма и след това комунизма, като оставиха човечеството "в края на историята".

Европейският съюз изглеждаше като смел експеримент на споделен суверенитет, който беше прогонил войната от по-голямата част от Европа. Всъщност, много европейци вярваха, че неговата уникална комбинация от демократични институции, интегрирани пазари, върховенство на закона и отворени граници прави европейската "цивилизовата сила" равностойна, ако не по-могъща от "грубата сила" на САЩ.

От своя страна САЩ се посветиха на "разширяването на сферата на демократичното управление, на отърваването от досадни аутократи, на укрепването на "демократичния мир" и така на създаването на устойчив и благосклонен световен ред. 

Растящото чувство на песимизъм

Както вероятно сте забелязали, оптимизмът на 90-те отстъпва място на увеличаващо се чувство на песимизъм - дори тревога - за съществуващия либерален ред.

Журналистът от "Ню Йорк таймс" Роджър Коен, отдаден и мислещ либерал, смята, че "силите на дезинтеграцията са във възход" и "основите на следвоенния свят са...стряскащи". Заключение от април от Световния икономически форум предупреди, че световният либерален ред "е застрашен от разнообразни сили - от могъщи авторитарни правителства до антилиберални фундаменталистки движения". В сп. "Ню Йорк" Андрю Съливан би тревога, че самите САЩ може да бъдат застрашени, защото са станали твърде демократични.

Подобни страхове са разбираеми. В Русия, Китай, Индия, Турция, Египет - и, да, дори в САЩ - наблюдаваме или надигащ се авторитаризъм, или копнеж по "силен лидер", чийто смели действия ще изметат сегашните недоволства. Според експерта по демокрация Лари Даймънд "между 2000 и 2015 г. демокрацията се провали в 27 държави", докато "много съществуващи авторитарни режими станаха още по-затворени, по-малко прозрачни и откликващи на исканията на гражданите си".

Великобритания гласува за излизане от ЕС, Полша, Унгария и Израел се движат в нелиберална посока и една от основните политически партии в Америка ще номинира кандидат за президент, който открито презира толерантността, която е в центъра на либералните общества, многократно изразява расистки идеи и безпочвени теории на конспирацията, и дори постави под въпрос идеята за съществуването на независима съдебна власт.  За тези от нас, които са отдадени на основните либерални идеи, не се задават щастливи времена. 

Може и да имам реалистичен поглед върху международната политика, но не откривам никакво удоволствие в това развитие на нещата. Подобно на Робърт Гилпин "ако ме притиснат ще се опиша като либерал в реалист свят", като имам предвид, че оценявам достойнствата на либералното общество и съм благодарен, че живея в такова, и мисля, че светът наистина ще бъде по-добро място, ако либералните институции и ценности бяха по-широко разпространени - дори универсално приети.
(Дълбоко скептичен съм относно нашата способност да ускорим този процес и то с военна сила, но това е друга тема.) Така би било идеално за мен, ако по-ранните надежди на либералите се бяха реализирали. Но това не стана и е важно да видим защо.

Пресоляването на манджата

Първият проблем беше, че защитниците на либерализма пресолиха манджата. Казаха ни, че ако диктаторите продължат да падат от власт и все повече държави провеждат свободни избори, защитават свободното слово и прилагат върховенството на закона, внедрят конкурентни пазари и се присъединят към ЕС и/или НАТО, тогава ще се създаде "огромна мирна зона", благоденствието ще се разпространи и всички появяващи се политически несъгласия лесно биха се разрешавали вътре в границите на либералния ред.

Когато нещата не се развиваха толкова гладко и когато някои групи в тези либерални общества бяха всъщност засегнати от тези промени, беше неизбежна появата на известно недоволство. Не помогна и фактът, че елитите в много либерални страни направиха някои критични грешки като създаването на еврото, инвазията в Ирак, зленасочения опит за създаване на нация в Афганистан и финансовата криза през 2008 г.  Тези, а и някои други грешки, подпомогнаха подкопаването на легитимността на следвоенния ред, отвориха вратите за нелиберални сили и направиха някои части от обществото податливи на националистическите призиви. 

Опитите за разпространение на либерален световен ред срещнаха също и предсказуема опозиция от лидери и групи, които бяха директно заплашени от нашите усилия. Не беше особено изненадващо, че Иран и Сирия направиха каквото можаха, за да спънат усилията на САЩ в Ирак например, защото администрацията на Джордж Буш-старши беше изяснила, че тези режими също са в списъка ѝ. Също така, дали е толкова трудно да се предположи защо китайските и руски лидери смятат западните опити да се разпространят либералните ценности за заплашителни и защо предприеха различни стъпки да ги осуетят. 

Либералите забравиха и че успешните либерални общества изискват повече от официални демократични институции. Те се основават на широко и дълбоко отдаване на основополагащите ценности на либералното общество, най-вече толерантност. Случилото се в Ирак, Афганистан и много други места показва обаче, че написването на конституция, създаването на политически партии и провеждането на "свободни и демократични" избори няма да произведе автентичен либерален ред, докато индивидите и групите в обществото не прегърнат основните либерални норми. Това културно и нормативно отдаване обаче не може да се създаде за една нощ или да се инжектира отвън, със сигурност не става чрез дронове, специални сили или други инструменти на насилие.

Подценяване на ролята на национализма

Също така е пределно ясно, че либералите от периода след Студената война подцениха ролята на национализма и другите форми на локална идентичност, вкл. сектарианизма, етноса, родовите връзки и т.н. Те приеха, че подобни атавистични привързаности ще отмрат постепенно, ще бъдат сведени до аполитични, културни изрази, или ще бъдат ловко балансирани и управлявани вътре в добре проектираните демократични институции.

Оказа се обаче, че много хора на много места се интерисуват много повече от националната идентичност, историческите врагове, териториалните символи и традиционните културни ценности, отколкото от "свободата", както я дефинират либералите. И ако Брекзит ни казва нещо, е, че някои - повечето по-възрастни - избиратели са по-лесно подвеждани от подобни призиви, отколкото от доводите на чистата икономическа рационалност - поне докато не почувстват последиците. Може да мислим, че нашите либерални ценности са валидни универсално, но понякога други ценности ги препъват. Подобни традиционалистки сентименти се увеличават особено много, когато социалната промяна е бърза и непредсказуема и особено когато някога хомогенни общества са принудени да инкорпорират и асимилират хора, чийто произход е различен, и това трябва да се случи в кратък отрязък от верме. Либералите могат да говорят каквото си искат за значимостта на толерантността и ценностите на мултикултурализма - и аз съм съгласен с тях, но реалността показва, че смесването на култури под едно държавно устройство никога не е минавало гладко или просто. Възникващите като резлутат напрежения създават благодатна почва за лидери популисти, които обещават да защитават "традиционните" ценности или да направят страната велика отново. Носталгията не е това, което беше, но все още може да бъде значителна политическа примамка. 

Най-важното от всичко е, че либералните демокрации днес са в криза, защото са податливи на изнудване от групи или индивиди, които се възползват от свободите, върху които са основани либералните общества. Както Доналд Тръмп доказва цяла година (като Марин льо Пен, Реджеп Ердоган, Геерт Вилдерс и други политически предприемачи са показвали в миналото) лидери или движения, чийто принадлежност към либералните принципи е в най-добрия случай повръхностна, могат да вземат превес над принципите на отвореното общество и да ги използват и да си създадат последователи. И няма нищо в демократичния ред, което да гарантира, че подобни опити ще се провалят неизбежно.

Дълбоко в себе си, мисля, че това обяснява и защо толкова много хора в САЩ и в Европа искат да държат Чичо Сам ангажиран в Европа. Това не е толкова страхът от западащата, но войнствена Русия, това е техният страх от самата Европа. Либералите искат Европа да остане мирна, толерантна, демократична и вкарана в рамката на ЕС. Те искат да вкарат държави като Украйна и Грузия по-дълбоко в европейския демократичен кръг евентуално. Но дълбоко в себе си те не нямат доверие, че европейците могат да управляват тази ситуация  и се страхуват, че всичко ще пропадне, ако "американският омиротворител" се оттегли. При всички предполагаеми добродетели на либерализма, в края на деня неговите защитници не могат да се отърват от подозрението, че неговата европейска версия е толкова деликатна, че изисква безгранична американска подкрепа. Кой знае? Може би са прави. Но освен ако не мислите, че САЩ имат неограничени ресурси и безгранично желание да субсидират отбраната на други богати държави, въпросът е: какви други глобални приоритети са готови либералите да жертват, за да запазят това, което е останало от европейския ред. 

* Стивън М. Уолт е преподавател по международни отношения в Харвард. Последовател е на т. нар. школа на политическия реализъм в международните отношения. Мнението му е публикувано във "Форин полиси".