Преди близо тридесет години, от жанра “кандидатстудентски бисери” запомних тази безсмъртна мисъл:

"В този пошъл и покварен свят, Димчо не може да си намери любима, която да го вдъхновява, да го окрилява, дори леко да го ободрява. А ако си намери, тя ще го съсипе"

Каквото и да е искал да каже анонимният автор, той е направил една от най-елегантните перифрази на старата поговорка “внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне”. Аз ви казвам това, защото ние всички от много време желаем промяна в България, и то коренна. Създадохме повече от една партия в името на промяната, водихме битки и получихме рани. И не сме само ние - мнозинството българи искаха и още искат промяна. Никой не желае да живее в безвремието на прехода. Никой не иска да оцелява ден за ден. Никой не иска да се примирява с подмяната – вместо в пазарна икономика ние се озовахме под властта на мутрите.

Днес промяната вече е сигурна и неизбежна, а мнозина от нас сякаш се изплашиха от нея. Ще ви разкажа разговора си с директора на Фондация “Конрад Аденауер” отпреди няколко дни - и в него вие ще чуете част от собствените си страхове… Той ми каза следното:

“Резултатът на ГЕРБ пада, а Реформаторският блок е отново разделен. Очертава се невъзможност за съставяне на дясно-центристко мнозинство в следващия парламент, което поражда притеснение и дори гняв в Брюксел и Берлин…”

Не знам какво изпитват в Брюксел и Берлин, но знам, че аз изпитах възмущение и гняв от тези думи. Защото Брюксел и Берлин не се притесняваха, когато в България десет години се налагаше най-безпардонен режим на партийни назначения в администрацията, в общините, в училищата и болниците, който ни върна отново във времето на комунистическите привилегии и партийните секретари. И както тогава - напълно изкорени мотивацията на хората да се развиват, да се образоват, да успяват със собствени усилия и труд. И насади убеждението, че партийната кариера е по-важна от личните професионални заслуги.

Брюксел и Берлин не се притесняваха, когато комунистическата мафия укрепна под крилото на нереформираната прокуратура и уби вярата на хората в правосъдието и справедливостта. Когато европейските пари захранваха произвола на местните партийни дерибеи. Когато българската природа падаше жертва на алчност, корупция и мафиотски схеми.

Празните приказки и празните доклади продължаваха и продължават да валят, докато национаните ни институции се разкапваха от корупция, но пък набъбваха с нови и нови отдели. Пълнеха се с партийни секретарки, готови да ошушкат и последния лев на предприемача, за да напълнят касата на предизборния щаб или джоба на началника.

Това обаче свърши. Хората казаха: Край!

Аз видях с очите си десни хора от синя Варна, които с отвращение гласуваха за кандидата на левицата Радев, с надежда рекетът върху фирмите им да спре. Разговарях лично с младежи от Хасково, които ми казаха - ако кражбите на европейски пари от партийни фирми, които убиват конкуренцията, са дясното; ако това са европейските ценности – ами, не! Не ги искаме! Видях резултатите от секции в София и Пловдив, Лондон и Хюстън, в които БСП не взимаше и пет гласа, а днес се канят да бъдат първа политическа сила - един вид като знак на протест. И да, аз също съм от възмутените – няма и не може да има подобен цинизъм.

Политическата промяна е факт и тя не може да бъде спряна. Борисов не може да се върне на власт,като използва страха на хората от червените - първо, защото доказа, че не е различен от тях, и второ - защото показа, че няма сили да ги победи.

Аз знам защо ви е страх - защото този страх го има и в мен. Защото е възможно промяната да ни съсипе. Защото комунистите са доказали, че могат да носят най-вече разруха. Затова днес трябва да бъдем наясно:

Първо: Данъчната система у нас ще се промени.

Данъчната система не може да остане същата. Защото хората с огромно основание я възприемат като кражба от бедните и от малкия бизнес, която отива централизирано в джоба на партийните олигарси. Хората гледат на данъците като на нещо зло, защото усещат, че те не се харчат за тяхно благо – и това е огромен проблем.
Но данъчната система може да се промени по два начина: или както иска БСП - към повишаване на данъците и увеличаване на кражбите, или както предлагаме ние от ДСБ - към децентрализация и по-голяма полза за обикновеното българско семейство и средната българска фирма.

ДСБ вярваме, че данъците трябва да се запазят ниски, но да остават по-близо до тези, които ги плащат. И най-важното: гарантирана част от данъците ни да остават за училището на децата ни, за болницата, в която се лекуват родителите ни, за сигурността на селото и квартала, в който живеем. И това отново зависи от избора, който ще направим след три месеца.

Второ: Администрацията ни ще се промени.

Но администрацията може просто да се подмени - ако БСП, АБВ и ДПС назначат свои хора на мястото на гербаджиите и лъже-седесарите, или ако споменатите се пребоядисат, както са го правили десетки пъти досега.

ДСБ предлага друга промяна - едно смело управление да съкрати 50% от излишните институции, дададе още 25% на подчинение на общините, и да започне да изкоренява бюрокрацията. Ние нямаме друг избор, освен да изградим малка, професионална и отзивчива държавна и общинска служба – запомнете тази думи: служба - защото тя трябва да служи на българите. Такава служба може да стъпи само на един общ критерий - труд, образование и заслуги.

Трето: Образованието ни не може да остане такова.

Защото разходите за образование са се увеличили 11 пъти за последните 15 години, а резултатът непрестанно се влошава. Но тук по-важна е посоката на промяната - ако дадем властта на леви и лъжепатриоти, образованието не само ще си остане скъпоплатена печатница на фалшиви дипломи, но и още по-лошо – може да се превърне и в пропаганден център на исторически лъжи. А бизнесът ще продължава да се оплаква от липса на работна ръка в общини с висока безработица.

Ако тръгнем по пътя, по който върви Европа…

Но чакайте, хайде да оставим Европа настрана. Ако тръгнем по пътя, по който е вървяла възрожденска България и България на “Строителите”, описани от Симеон Радев – само тогава имаме шанс да стъпим на съвсем нова, духовна магистрала.

ДСБ вярва в тясната връзка между общината и училището –между семейството и училището. Тогава всяка община ще знае от какви кадри има нужда, и всяко семейство ще знае какво развитие иска за децата си. И с цялото ми уважение, няма как г-жа Кунева да знае тези неща по-добре от вас – просто няма начин.
И още нещо - всички ние се тревожим за съдбата на елитното българско образование. За липсата на училища и университети, в които наистина талантливите деца да развиват себе си, за да бъдат новите възрожденци. Заради тази липса, в чужбина заминават вече не само студенти, но и гимназисти – това съсипва самата тъкан на нашето бъдеще. Вече не само по-заможните, но и хората с по-малки възможности от средна класа търсят и намират начин, затъват в дългове, но изпращат децата си в Европа. Този проблем няма да се реши, ако България продължава да обръща гръб на науката и културата си. Парите, вложени в наука днес, са пари, вложени в икономиката и в елитното образование утре.

Четвърто – и най-важно за мнозинството от хората в България: Пенсиите не могат да останат същите, доходите не могат да останат същите, икономиката не може да остане доминирана от партийни обръчи. 

Но промяната може да тръгне по пътя на популизма, на финансирането на пенсионната система с дългове. Това значи сметката да платят днешните 20, 30 и 40 годишни, които бездруго не вярват, че за тях някога ще има пенсии. Нещо повече – значи да задължим всеки от неродените днес с хиляди левове, преди да се запознали родителите им… 

ДСБ има смелостта да наложи друг модел – увеличение на пенсиите въз основа на по-високи доходи и повече осигурени лица. На жива икономика, освободена от корупционната хватка. На здрав семеен бизнес и семейно осигуряване, подкрепящи традиционното българско семейство, даващи решение на проблема с обезлюдяването и демографската криза. На смела реформа на трудовия пазар и уреждане на почасовата работа, надомната работа, дистанционната работа. Това трябва да стане смело, въпреки съпротивата на синдикалните и партийни централи, поддържащи икономика от 80-те години на миналия век в интерес на олигарси като работодателите в Бобов дол, където днес отново загина работник. 

И последно – защото всъщност не исках да говоря твърде дълго днес.

Най-големият ми страх е свързан с външната политика.

Защото външната политика на България не може да остане същата. Тупането по рамото, снимките с чужди лидери, трите папи и “конграчулейшънс, Борисов” - това не е външна политика. Безрезервното съгласие с “Брюксел и Берлин” не е европейска ориентация, а обикновена липса на гръбнак и идеи за бъдещето на нацията и нейния интерес. Но външната политика може да се промени според разбирането на БСП и лъжепатриотите - превиване на гръб на изток, вместо на запад. Може и според разбирането на ДПС – да предадем службите си за сигурност на интересите на двете бивши империи със силен интерес към Балканите.

Но аз днес казвам, че има и друг път - външната ни политика да бъде политика на горда европейска национална държава. Трябва да бъде такава. Защото днес най-голямата тревога на Европа е свързана с мигрантската криза и финансовия хоризонт в южната част на континента. А най-голямата тревога на НАТО е нестабилният съюзник Турция и кризата в Черноморския басейн. И както проблемите на българския Северозапад трябва да се решават във Видин, Враца и Монтана, така и проблемите на Европейския Югоизток трябва да се решават в София, в Атина, в Букурещ и Рим. Интересът на единна Европа изисква държавите от региона да бъдат силни и единни в позицията си.

И ако ми позволите да перифразирам онова антично “Сердика е моят Рим” на Константин Велики, днес аз ще ви кажа: София е моят Брюксел.

В интерес на нашата обща цивилизация, основана на християнството и хуманизма, е нашата държава да бъде силна. А в интерес на нашата държава е да има активна дипломация на Балканите, в Черноморския басейн и в Средиземноморието, а не да ходи на инструктаж в Берлин или в Будапеща, камо ли в Анкара и Москва.

Могат ли моите и нашите страхове да бъдат опровергани? Или думите ми звучат утопично?

Моят отговор е: Могат и трябва. И това е постижимо, ако целите ни са достатъчно високи, а действията ни - достатъчно смели. Приятели, времето за кръгли маси и обли канапета свърши. Днес трябва да покажем, че сме силни в борбата за доверие и политическа власт. Промяната дойде - но тя може да бъде зло, ако ние сме пасивни и мислим предимно за себе си.

Нашите цели отхвърлят възможността за съюз с партиите на статуквото, със “системните” партии на прехода, които доказаха, че поставят своя интерес пред интереса на нацията.

Но тогава трябва да се борим за победа. А това няма как да стане без категорична и ясна воля за обединение на личностите и организациите, които са готови на борба в името на подновяването на българската възрожденска мечта за чиста и свята република. Това обединение може да има само две основи - правото и здравият разум. Защото безвремието на безметежните партийни кражби свърши.
Светът е пред избор, и България е пред истински политически избор.

И пред нас има само два пътя - прав и грешен. Изборът да поемем по правия път трябва да направим всички заедно. И аз благодаря на всички приятели и съмишленици, които са днес тук и които заявяват готовност за общо политическо действие срещу бедността и корупцията. 

Но не искам да остане съмнение, че ДСБ ще влезе в пореден интелектуален цикъл от общи приказки или – още по-зле – на коалиционен пазарлък. Дошло е време за действие – не в името на нашите лични и партийни сметки, а на богата и сигурна България.

Това е пълния текст от лекция на Радан Кънев пред актива на ДСБ и Гражданския съвет на Реформаторския блок. Заглавието е на Клуб Z