Дотук Борисов се е превъплъщавал в борец срещу организираната престъпност, строител и балансьор. В третия сезон на сериала си той ще играе ролята на помирител в международен, но най-вече във вътрешен план. Изисква го международното положение, което отново поставя България в деликатна ситуация между съседи, повечето от които са в безпътица или на грешен път.

Тази нова роля обаче се налага най-вече от натрупаните напрежения вътре в страната. Тези напрежения са взривоопасни и Борисов добре разбира, че крехката „стабилност”, която е постигнал, може бързо да се разпадне като барака от карти.

През последните години полето за съгласие между политическите партии у нас се сви драматично и думата „компромис” стана неприлична. Нещо повече, обществото се раздели на групи, всяка от които смята, че другите по принцип не могат да управляват легитимно. Разделението е по няколко вектора, което създава плуралистична и дори раздробена среда. Когато към фрагментацията се добави и радикализация, резултатът е липса на управляемост. Кратки мандати, сложни и нетрайни коалиции, множество избори и (безсмислени) референдуми…

Векторите на тежко разделение не са икономически, защото там винаги може да се постигне някакъв приемлив компромис. И в този парламент на практика ще има пълен консенсус по следните приоритети:

  • финансово отговорна политика, която да подготви България за членство в еврозоната;

  • постепенно нарастване на доходите (като остават различия между партиите за темповете на това нарастване, но дори тези различия не се измерват с повече от милиард бюджетни средства годишно);

  • запазване на основните характеристики на данъчната система;

  • неяснота по руските енергийни проекти. Докато БСП настоява, че ще ги прави, без да е ясно как и защо, ГЕРБ и съюзниците му по-скоро предпочитат да държат въпроса отворен.

Този широк консенсус предполага широк управленски формат. Към двете основни управляващи партии – ГЕРБ и „Патриотите” – при повечето от гласуванията ще могат да се присъединяват „Воля” и най-вече ДПС. Ще имаме управление от 122-ма депутати и поне две-три дузини резервни колела, срещу които ще стои не много различно мислеща опозиция.

Векторите на разделението 

Тази математически розова картина се разваля обаче, като се вземат под внимание истинските вектори на разделение:

1. Отворена срещу затворена България

През последните години все повече партии започнаха да застават зад визията за „затворена България” – страна, оградена с телени и ментални мрежи, скептична към международни и наднационални форми на сътрудничество като ЕС и НАТО. Предизборните кампании на разнообразните „патриоти” и БСП бяха изградени върху тази визия. Тя ражда едно ключово разделение – „вътрешни” срещу „външни”, „патриоти” срещу „предатели”. И двете страни на тези деления не само не са съгласни с противниците си, но ги смятат за принципно нелегитимни и вредни за страната.

Рецептата, която Борисов предлага, е примирие. „Патриотите” влизат в управлението, но са примирени, а в случая със Сидеров – дори упоени. Колко време ще държи упойката обаче, остава неясно. Неясно е и къде точно стои Борисов в това разделение. Неговата любима позиция е на дувара между двата лагера.

Цената на примирието засега е абстрактна – неяснота за бъдещето, отлагане на решението. За в бъдеще цената от това примирие ще е много конкретна: възможност да се окажем изолирани в една не само балканска, но и балканизирана периферия на Европа, в която племенният сблъсък става доминиращ.

2. Етническа срещу гражданска България 

Последната кампания върна етническата карта в политиката на България със страшна сила. „Патриотите” затвориха границата, искат да отнемат избирателните права на българските турци. Към този хор се присъедини и президентът Радев с радикални идеи за отнемане на гражданство, уседналост и пр. Лесно се провиждат етническите разделителни линии зад тези политики.

Рецептата на Борисов е отново примирие. И патриотите, и ДПС ще участват достатъчно в управлението и интересите им няма да са засегнати. ДПС имат сериозни такива както в местната власт, така в съдебната власт и в медиите. Борисов 3 няма да предприеме стъпки нито по отношение на съществуващи медийни монополи, нито по отношение на съдебната власт и службите, които, както знаем, са „на ДПС” по думите на запознати с тези неща високопоставени магистрати (Янова-Ченалова).

3. Кланова срещу модерна България

Част от проблема с решението на етническото разделение, което Борисов 3 предлага, е че то e кланово, племенно. На всяко племе му се гарантира територия, неприкосновеност на вожда и част от плячката. Борисов иска да е вождът на най-голямото „българско” племе. Доган и Пеевски вземат малцинствените региони, медиите и прокуратурата (като бонус). Червеното племе ще строи опера в панаира, ще се надява на руски проекти, а му беше предложено и мястото на председател на парламента от куртоазия. За „патриотичното” племе трескаво се търсят сравнително безопасни ресори, където поразиите да не се забелязват. „Културата” е един очевиден кандидат. 

Дори на суетното и кресливо градско племе, което остана извън парламента, Борисов иска да даде парче от плячката. Говори се, че Румен Христов ще става министър на земеделието, но и да не стане, ще има други подобни помирителни жестове.

Въпросът е всички да са седнали около парламентарния вигвам и Борисов 3 да пусне лулата на мира сред племенните вождове.

Скандалът “Цацаров-Дончев”

 И точно тук се появи конникът без глава и развали перспективите за цивилизован племенен мир. Този скандал не може да бъде заметен лесно под килима, както не можа да бъде изгасен с уранова вода, в каквито и количества тя да беше открита.

Този скандал е напомняне, че основната стратегия на Борисов 3 не е пригодна за модерна държавност, базирана на принципите на разделението на властта и върховенството на правото. Племенното примирие означава, че всеки си остава абсолютен и безконтролен вожд в рамките на собствената юрисдикция: Борисов в парламента и правителството; Цацаров в прокуратурата; Пеевски в медиите; Гергов в Пловдив; Доган в службите и т.н. Племенното примирие е въпрос не на институционална логика, а на договаряне: на изпушването на лулата на мира, на „мъжкия” разговор, в който единият поема ангажимент да не отвлича добитък на другия, ако и той не го прави.

Е, вместо да влезе в тази роля и да каже, че няма да застрашава чердата на Цацаров с подкрепа за „Да, България!”, телевизията на команчите или друга „апашка” структура, Сашо Дончев е отклонил лулата на мира и е отказал просто да си бъде необезпокояван цар в собственото си газово-преносно племе. И изглежда го е направил по принципни причини: т.е. защото смята, че подобна делба на територии и договаряния са предмодерни фантазии от романите за индианци и каубои.

Уви, изглежда у нас реалността следва романите. Надигна се голямо възмущение сред застрашените племенни вождове в прокуратурата, медиите, службите… Борисов и неговото племе смутено замълчаха, като Цветанов дори роди нова сентенция. Според него, скандалът „Цацаров-Дончев” е проблем не за неговото, а за „червеното” племе.

И, о, чудо! Вождът на червените развали цялата постановка, като поиска скалпа на един от своите, който посредничил между Цацаров и Дончев и им подавал лулата на мира. Всъщност Корнелия Нинова с този си жест отказа да участва в пиеси за племенни вождове и очевидно се сети, че отвъд договорките и медийните тарамбуки има правова държава и етически принципи.

Заключение 

Борисов получи нов, неочакван и не съвсем заслужен шанс да надскочи нивото на добронамерен и миролюбив племенен вожд и да се превърне в министър-председател на модерна държава. За целта е необходимо да се възстанови действието на институциите по закона, а не по договорки в ЦУМ. Вместо да е тартор на всички договорки, Борисов трябва да има друга роля – да гарантира, че няма безконтролни институции (вождове), които да се разпростират много над това, което конституцията им отрежда.

Казусът „Цацаров-Дончев” е безкрайно ясен: вождът на прокуратурата тръгнал да се договаря с някого, когото е сметнал за друг (по-малък) вожд. Индиректните заплахи – т.е. очевидни намеци – са ясен признак за злоупотреба с власт. Разбира се, думите на единия от участниците не са окончателно доказателство, но са достатъчен мотив за независимо разследване на случая. За това са нужни и политическа воля, и законодателни реформи, защото все още не е изпълнена една базова препоръка на всички възможни партньорски проверки, правени на България:

„…нашето предложение е отговорността за упражняването на надзор върху разследването на твърдения за тежки престъпни деяния, извършени от главния прокурор, да се възлага на независимо лице, заемащо висша длъжност в съдебната система извън системата на прокуратурата, което да се подпомага от служители на НСС (предоставени от ръководещия НСС заместник главен прокурор) или от старши полицейски служители от МВР. За тези цели разследващите служители, независимо дали са от НСС или МВР, следва да отговарят пред горепосоченото независимо лице, натоварено с провеждането на разследването.” (Из европейския одит на прокуратурата от обвинители от Великобритания, Испания, Германия и Холандия, б.р.)

Липсата на подобни елементарни процедури, които да гарантират, че никой не може да е съдник в собствения си казус (Nemo judex in causa sua!), показва, че България е все още държава на договорките между безконтролни вождове и самодържци.

Хубаво е, че Борисов-3 предпочита лулата на мира пред томахавката. Но още по-хубаво би било, ако станем модерна държава.

---

Коментара на Даниел Смилов препечатваме от Култура, заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.