Предупредени сте. Носталгия, безразличие или ненавист – независимо от преобладаващите чувства към политическия режим, по времето на който е построен паметникът на връх Хаджи Димитър, тук ще разгледаме важността на монумента като културно наследство.

Бузлуджа: що е то?

Връх Хаджи Димитър, днес по-известен със старото си име Бузлуджа, е популярен поради две причини. Едната е, че през 1868 г. четата на Хаджи Димитър се сражава там срещу турската войска. Четниците са разбити, а по-късно Христо Ботев описва гибелта им в поемата „Хаджи Димитър“.

Другият повод Бузлуджа да изплува в съзнанието ни е заради Дом-паметника на БКП – монументът, издигнат там преди 37 години в чест на Бузлуджанския конгрес, проведен на същото място през 1891. Сградата, наподобяваща кораб от вселената на Междузвездни войни и изпреварваща времето, в което е създадена, е издигната с труда на едни от най-добрите български творци за онези години. И въпреки това, тя стои кротко на този старопланински връх, руши се парче по парче и мозайка по мозайка, докато отговорността за зданието се прехвърля от една на друга институция. Да я бъде или да не я бъде тази Бузлуджа? 

„Чинията“ е сред 7-те най-застрашени паметника в Европа

Неслучайно през март „Европа Ностра“, водещо обществено движение за опазване на културно и природно наследство, обяви паметника на Бузлуджа като един от 7-те най-застрашени монумента в Европа.

„Чинията“ бе избрана от екип от специалисти по архитектура, история, археология, реставрация, проектно анализиране и финанси, поставяйки я под един знаменател с историческия център на Виена в Австрия, манастирския комплекс Давид-Гареджа в Грузия, следвизантийските църкви в Москополе и Виткук в Албания, гръцкото сиропиталище Принкипо на Принцовите острови в Турция, казиното Констанца в Румъния и фабриката за лед Гримсби във Великобритания.

„Чинията“ се оценява и от стотици туристи, които прелитат континенти, специално за да я видят. Сградата е затворена в момента, защото е опасна за посетители, което обаче води до неизбежния „незаконен“ туризъм. Любопитният човек не може да бъде спрян от предупредителна табела. Факт е, че няма опасност скелето на Дом-паметника да се срути на този етап, и все пак по-непредпазливите „изследователи“ поемат риск да пострадат, влизайки вътре. Случи ли се инцидент, никой няма да посочи с пръст индивида, който сам е отговорен за постъпката си, а всички ще се обърнем към държавата, която е позволила съществуването на този риск. Но трябва ли да се стигне до там, за да обърнем внимание на паметника на Бузлуджа? Дано отговорът да е „не“.

Какво правят други държави с монументи от вече паднали режими?

Давам примери за това как са постъпили други нации със символите и паметниците на вече несъществуващи в държавите им политически режими, като целта не е те да се сравняват от историческа, политическа или хуманна гледна точка. Просто факти.

След падането на фашизма Германия работи изключително систематично по премахването на нацистките паметници, символи и архитектура. Има няколко случая обаче, в които монументи от времето на нацистка Германия не са унищожени, а са просто преправени с образователна цел. Например бившето седалище на Върховното главно командване на въоръжените сили в Берлин е превърнато в мемориал на германската съпротива. Олимпийският стадион, построен и ползван от Хитлер за възхваляването на фашизма по време на игрите през 1936-а, по-късно е оползотворен с цел честването на еврейски атлети.

Друг пример е един от символите на комунистическа Румъния – днес Палатът на парламента, тогава Дом на народа – също е запазен след демократичните промени през 1989 г. Въпреки скъпото строителство на сградата, буквално отгладувано от обикновените румънци, както и възникналите с промените дебати дали зданието трябва да се събори, държавата взима практичното решение да я запази и използва с административни цели.

Испания на свой ред също премахва всички паметни плочи, знаци и други символи от времето на Франсиско Франко и диктатурата му. Но през 2007 г. е приет закон за „историческа памет“, част от който защитава обекти с архитектурно, художествено или религиозно значение.

Едно от най-противоречивите места в Испания е именно мемориалът „Долината на падналите“, където се намира и гробът на Франко. Също така там са погребани над 30 000 военни и от двете страни на гражданската война. И все пак този паметник привлича стотици туристи. Аз също съм посещавала монумента заедно с колоритна групичка приятели, състояща се от англичанка, французойка, финландка и един наполовина-италианец наполовина-южноафриканец. На един час от Мадрид петимата прекарахме почти цял ден в разходка до мавзолея, обикаляне на базиликата, параклисите и основата на най-големия християнски кръст в света. И научихме много, оценявайки мястото, гледките и историята на комплекса.

Тази мисъл отново ме връща към Бузлуджа и идеята колко ли би било хубаво тези четиримата чужденци да дойдат в България един ден и да си направим една разходка в Стара планина с опцията да разгледаме паметника на Бузлуджа (законен туризъм), да се насладим на гледките и да си тръгнем научили и изпитали нещо повече.

Бузлуджа не е коледна елха

Някъде чух тази мисъл и тя остана в съзнанието ми – „Бузлуджа не е коледна елха“. Първо си купуваме хубаво коледно дръвче с много клонки и ухаещи игли. После влагаме много мисъл и любов в украсяването му, поставянето на лампичките и коледната звезда. Радваме му се за 2-3 седмици и накрая изхвърляме дръвчето до кофата, приличащо на скелета на коледния дух. Построен с много труд, желание, мисъл и експертиза, паметникът на Бузлуджа е служил някому за нещо преди десетилетия. И сега ние го изхвърляме на боклука, защото му е минало времето? Аз не купувам  живи дръвчета, имам си изкуствено и всяка година ползвам същата украса. Дали дори от чист прагматизъм – не бива да погребваме една толкова високо оценявана сграда с много потенциал.

Но е важно да направим разликата за какъв потенциал говорим – докато някои продължават да гледат на Бузлуджа с умиление и носталгия към комунистическото ни минало, реалността в България е друга днес и смятам, че реставрацията на паметника може да отговори на потребностите на настоящето. Затова може би за Бузлуджа трябва да помислим от икономическа гледна точка – за превръщането му в печеливш туристически обект, или форум за изкуство и история, който е в състояние да върне милионните инвестиции за ремонта му. Според някои реставрацията на монумента ще струва 30 милиона лева. А според Дора Иванова, един млад архитект с амбиция, най-общото му консервиране ще струва около 2,5 милиона лева. Където и да е истината в изчисленията на различните проекти, в света има достатъчно интерес към миналото на държавите от бившия социалистически блок, който всекидневно привлича десетки туристи. А ние все още не сме осъзнали възможността да спечелим от това. Приемете го така – да спрем да мислим за Бузлуджа като за миналото и да опитаме да видим бъдещето, защото мястото е страхотно, а сама по себе си „Чинията“ е и уникален архитектурен паметник.

А защо точно Бузлуджа? Няма ли достатъчно други важни културни и архитектурни паметници, застрашени от разрушаване? Има, разбира се. Всяка година по 30 стари къщи се рушат в Търново, а Старият град в Пловдив не изостава. Къщата на Христо Смирненски е само един пример от старата част на София, който скоро може да изгуби както фасадата, така и достойнството си на културен и архитектурен паметник. Трудно е да се определи на коя сграда трябва да се обърне внимание първо и на коя второ. Но трябва ли да се случи нещо страшно, като подпалването на Тютюневите складове в Пловдив, за да се задвижи реставрацията, консервирането, обезопасяването и охраняването на обектите, които носят българската култура и история?

Жътва е сега... Пейте, робини, 
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце, 
в таз робска земя! Ще да загине 
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

„Хаджи Димитър“ – Христо Ботев

-----

Станислава Георгиева е един от авторите на проекта „Генерация Z“. Тя е на 26 години, от София. Учила е в 133-то СОУ „А.С.Пушкин“, а след това в Американския колеж. На 17-годишна възраст заминава за Великобритания, за да завърши последните два класа от гимназията там. Шегува се, че идеята била да се фокусира върху предмети, които са й интересни, а не да прекарва 90 на сто от времето си в „агония с химията и биологията“. Английската система позволява да се учат само по четири предмета през последните 2 години от средното образование – Стаси избира английска литература, география, арт/дизайн и икономика. След гимназията тя записва международен мениджмънт с испански в Плимутския унивеситет, като прекарва третата година от обучението си на обмен в Мадрид, където учи маркетинг и реклама. След завършването на висшето си образование работи в рекламна фирма в Лондон, а след това в PR агенция. Обича да пише. Възнамерява да се върне скоро в България.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".