Този текст е създаден от един от младите ни автори по проект „Генерация Z“, а това означава, че не отразява задължително мнението на редакцията на Клуб Z. Верни обаче на принципа си, че свободата на изразяване е едно от основните човешки права, дадохме думата и на Борислав Кръстев - автор от същия проект, който застъпва малко или много противоположна гледна точка по същата тема – „Сравнението между Пеевски и Тръмп е забавно. Но за кого е обида?“ Защото вярваме, че някъде в спора и в сблъсъка на различните мнения ще се роди истината за поколението, което съвсем скоро предстои да поеме в ръцете си бъдещето ни.

* * *

Чудех се тези дни защо клишетата са толкоз отблъскващи. Проблемът не може да е съвсем в това, че сме ги чували безброй пъти, понеже добре написаната книга сякаш добива по-висока стойност при всяко препрочитане, а познатото ни вече любимо музикално произведение е най-често по-впечатляващо от току-що чутото. Дори изтърканата фраза, употребена на място, добива тежест или поне развеселява околните. Клишираността, струва ми се, произлиза от несъответствието между претенцията за обективност и очевидното. С други думи, този, който говори с клишета, придобива образа на измамник в очите на другите, без значение от намеренията му.

Забележително е например как едно назначение успя мигом да превърне клета България в заложник на знаменития „Кой?“. Всъщност, и до ден днешен не мога да разбера дали „Кой?“ е риторичен въпрос, понеже така популярните изрази от рода на „Пеевската пропаганда“ предполагат, че всемогъщий Пеевски следва сам да се е назначил. От друга страна, доколкото си спомням, лозунгите на протестите срещу Орешарски (в които сам бях участник) питаха „Кой предложи Пеевски?“, което явно намекваше за някаква по-тъмна и всемогъща фигура, която стои зад него. Тогава бях на 16 и загадачността на „Кой?“ ми се струваше привлекателна. Но тъжно е, съгласете се, да наблюдаваме как възрастни хора и цели политически формации с години подозират за несгодите на България една действително подозрителна, но не дотам всемогъща личност.

А какво да кажем за истерията на десетилетието – сагата с Доналд Тръмп?

Голяма част от тъй наречената обективна журналистика съумя мигновено след избирането на новия американски президент да се преобрази в нещо като погребален хоров състав. Хористката, пардон, обективната журналистика и до ден днешен в синхрон оплаква горкия свят, оказал се заложник на Тръмп, у когото някои медии намират невъзможно да съзрат и една-единствена положителна харектеристика.

А какви си фактите? Фактите са, че нищо от предвиждания апокалипсис не настана. Нямаше война със Северна Корея, а напротив, Тръмп постигна исторически дипломатически пробив. Нямаше разпадане на НАТО, а натиск за по-голяма справедливост в Алианса. Няма скъсване на отношенията на САЩ с останалия свят, а опит за отрезвяващо ребалансиране на световните икономически и политически отношения. Ако вземем търговския въпрос с Китай, Тръмп има всички основания да негодува, тъй като китайците от години крадат интелектуална собственост и пряко или непряко субсидират (все по-трудно пряко поради рестрикциите на Световната търговска организация) експорта си. И още, въпреки обвиненията към Тръмп в некомпетентност, расизъм и сексизъм нивото на безработица в Съединените щати спадна до 3.8% - най-ниското от близо 50 години, като исторически е спадът и в безработицата при афроамериканците, латиноамериканците и жените. Намалените данъци пък доведоха до исторически нива на оптимизъм в бизнеса, което вече дава директни резултати в заплатите на милиони американци. Тръмп несъмнено допуска грешки, но всекидневните опити за неговото очерняне, достигащи най-комични измерения, предизвикват все повече недоверие в информационната среда.

Клишето „Тръмп“ и клишето „Пеевски“ имат общи черти. Всички, които приемат един от тези два метанаратива за самата истина, в същия миг приемат един по съществото си фаталистичен светоглед. Светът налага себе си и своите зли намерения без значение от желанията на личността. Това мисловно предразположение, за всеобщ ужас, се наблюдава и у моето поколение, за голяма част от което успехът не е осъществим без необходимите жертвоприношения (разбирайте, подкупи) пред вечните мойри (разбирайте, вечното задкулисие). И макар да не оспорвам (пази, Боже!) наличието на мафиотски структури на всяко ниво в нашата държава, все ми се струва, че фаталистичният подход, който клишетата докарват, само може да ги подсили.

По отношение на Тръмп положението е подобно: ако отидете на Запад, ще видите, че за много млади хора американският президент е олицетворението на злите елити, заети с това да ги дискриминират и пренебрегват. В някакъв смисъл от клишета някои вече и Годо не чакат.

Онези пък, на които им е дотегнала окастрената обективност на клишетата, зажаднели за оригиналност, са склонни да се асоциират с крайности. И ако вземем отново Тръмп за пример, неговият успех се дължи в значителна степен именно на клишираната реч на опонентите му, включително и Хилъри Клинтън, чиято баналност сякаш отегчаваше и самата нея. По подобен начин износеният изказ на някои български политици единствено допринася за весобщата забрава на проблемите, които те поставят. И ако приемем, че е необходимо политиканстващите да се превърнат в лидери, е също необходимост посланията им да звучат повече като призив, отколкото като опело.

Вижте и различното мнение по темата:

-----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".