След дълги години бедстване на Иракли, Карадере и Корал ол инклузивът изгря и на моята улица. Викам си край – това лято няма да влача дърва от дерето, да мъкна 10-литрови туби с вода, да търкам чинии с пясък, да ме лазят буболечки в чувала, да разпъвам тенти и палатки, да сгъвам тенти и палатки, всяка вечер да пека пържоли като за една казарма, сутрин да варя кафе на примус, а на обяд да пия топла бира.

Ще спя на чаршафи, ще ми готвят първо, второ, трето, кеф ти барче на плажа – еспресо, розенце, само една хавлия на рамо и опъваш морно тяло на припек. Решено е – ще се присламча към почивката на родителите си, които ще водят внука (a.k.a. 2-годишния ми син) на море в Равдо-Несебър-Слънчев бряг-Свети Влас в станцията, днес хотел, в която отсядахме всяко лято до късното ми тийнейджърство на 15 г.

Някои неща остават непроменени, констатирам доволно при вида на 13-етажната сграда на първа линия, докато паркираме откъм задния й вход. Очертава се почивка по вкуса на моето детство. Настаняват ни на 11-ия с изглед към морето. Дърпам пердето, излизам на терасата, разпервам ръцете, вятър в косите, слънце в очите, шумът на вълните…, поглеждам – отляво хотел, отдясно хотел, по средата – временен преместваем обект. По-точно скоростен четирилентов бетонен път току на плажа, а отгоре кацнало барче. Сещам се за онази снимка, дето обикаля цяло лято фейсбук – на хотела на прибоя, ама какво да се прави – по Ангелкова –- това си е дело на приватизацията. Частната собственост е неприкосновена. Точка.

Няма да си разваляме сега настроението с малко бетон. Вместо да съм благодарна, че 20 години по-късно поне дюните все още са дюни и са си там. Отиваме на плажа!

Подхождаме амбициозно – с един надуваем басейн под мишница, че нали знаете как е с деца на море – не можеш да ги извадиш от водата. Минаваме по магистралата - преместваем обект, стъпваме на пясъка, гледам: шезлонг – 8 лева, чадър – 8 лева, шалте – 3 лева. 8 + 8 + 8 + 8 + 8 + 8, че детето и то нали е човек…, не че нещо, ама няма да им стъпим.

Аз свободен дух ли ще възпитавам – отиваме в свободната зона! Два залеза и три изгрева по-късно я откриваме. Добре че са шарените индивидуални чадъри, които я отличават от платените бели, че е малко като онова с иглата в купата сено.

Ужасно сме закъснели. Летовниците са наредени като сарми в тенджера, сянката от чадъра на едните пада върху хавлиите на съседите, ама всичко е точно, защото пък чадърът на третите хвърля сянка на първите. По-ранобудните са подходили тактически повоенному – направили са си окопи за маркиране на територията. Току някой хвърля ненавистен поглед към празната платена зона, въздиша тежко и се обръща по гръб. Усещам и аз по гърба си ненавистни погледи – къде сте се помъкнали с тоя надуваем басейн, бе! Място ня-ма! Срамежливо опъваме хавлия и половина. А след малко и басейна. Да не помислите нещо – просто някакви хора си тръгнаха. Като при нотариусите – трябва един да се спомине, че нов да влезе в професията.

Няма да си разваляме сега настроението. Важното е, че сме на морето.

Тръгвам на разузнаване по плажа с цел маркиране на територия за утре посредством обособяването на окоп. Дет се вика, аз това ЗуЧеКа (Закон за устройство на Черноморското крайбрежие) наизуст го знам. Там пише 50 на 50 платена/свободна зона. Законът си е закон. Някъде са ги скрили тези 50 процента свободна зона, не може съвсем да са ни лишили. Защото аз и това знам – министър Николина Ангелкова не-у-мор-но обикаля цяло лято плажовете и инспектира чадърите. Викам си – не може да не е минала през най-големия курорт Равдо-Несебър-Слънчев бряг-Свети Влас.

Който търси - намира! Едни 200 метра при едните скали в южния край на плажа, толкова и в северния (там е най-тесничко) и няколко петна по в центъра – пред барчетата. Аз нали ви казах, че това ЗуЧеКа наизуст го знам – скалите също са плаж по дефиницията на закона. Освен това сянката над свободните зони най-рано пада – от скалите и от кафенетата. Да не прегарят туристите.

„Пет часът е!“, установява съседката по хавлия. За една седмица на плажа се е научила да се ориентира по слънцето, пардон – по сянката. Разузнаването не е дало очаквания резултат. В нашата зона сме си най-добре, най-късно се „стъмва“. Напук на всички доктори, които казват, че в 18 ч. е най-добре да се ходи на плаж, тръгваме си. Няма да простудяваме детето, я.

Да разтъпчем вечерята с разходка. Малко е като в токийското метро, ама детето някак оцеля. Днес не биде стъпкано. За утре не знам. Пак съм благодарна за ол инклузива, че ако трябваше всеки ден да яде бланшираните картофи и „прясната“ цаца в центъра… Човек трябва да се радва и на малките неща.

Нощ е. Детето аха е заспало, а майка му присяда на терасата с книга в ръка. Така я разбирам аз почивката. „Бум-бум-бум! Прити уомъъъъън, уокин‘ даун дъ стрийт, прити уомъъъън…“. В хотела под нас са решили да анимират туристите с филмова музика на живо. На долния етаж ревва бебе. Къде са ги помъкнали тия малки деца! Не знаят ли, че тука е тъй*!

23:00 ч. Приключваме със саундтрака на „Смело сърце“. Бебето от долния етаж също. Ей, тоя Валери Симеонов им е взел страха бе. Ще излезе от Слънчака тих семеен курорт.

„Тупци-тупци-тупци…“. Сега пък започва дискотеката. Ама тези са хитри – дискотеката е на кораб. Размечтавам се - искам да видя как се качва вицепремиерът на джет заедно с ен на брой инспектори на РЗИ и униформени на МВР и следва гонка с плавателния съд. А вместо с огнестрелно оръжие са въоръжени с уреди за замерване на шума.

Но, няма да си разваляме настроението сега. Не съм толкова стара, че да не ходя по кръчми. Тука е тъй.

Ден втори. Излъчен е победител – в ранни зори баща ми забива победоносно чадъра на нашия парцел от свободната зона. Останалите отиваме наготово и вече взели си бележка – с нов надуваем басейн, три пъти по-малък от предшественика си. Около 10 ч. пристигат вчерашните физиономии. Има колегиалност – всеки си знае мястото. „Къде е Борисчо?“, пита съседката отпред. Брей, не се познаваме, а вече сме си толкова близки. „Във водата с баба си“, отвръщам също толкова любезно. „Ааааа, той ми е приятел. Ние с него се познаваме от вчера“, намесва се и съседът отдясно.

Но не всички питаят такива мили чувства към малкия Борисчо. Както приляга на комуналния живот в панелка, винаги има една кисела персона, която си тръска покривката върху китките на долния етаж. „Детето ви ме пръска“, отбелязва персоната отляво. В непосредствена близост е монтиран басейнът. „Аз пък цял ден ви събирам фасовете“, спечелвам овациите на доброжелателите. И решавам да наградя смелия Борис с едно сокче. „Пет лева, моля“, усмихват ми се на барчето. Гледам - 100 милилитра сок в кутийка, куча марка. Летище София няма да е само. Пет лева къде ли не съм ги дала, великодушна съм аз.

„Пет часът е!“, известява любезната дама отпред. Напрежението ескалира и някои от „сармите“ решават небрежно да се изместят към платената зона, за да хванат още малко слънце. Разпъват хавлии едно такова хитро – хем в свободната, ама малко и в платената, без да закачат от сянката на белите чадъри. Други откровено и нахално лягат върху дюните, които от тази година са забранени от местната власт за плажуване като защитени образувания. Мигом се материализира яко момче. „Не може да разпъвате тук. Ще ви помоля да се върнете в свободната зона. Безпокоите останалите туристи. Те си плащат за 4 метра.“ Озъртам се да ги видя тези обезпокоени туристи, ама такива няма. Платената зона си остава все така полупразна. Пак си тръгваме. Няма да разболяваме детето, я.

Не може така! Вярно, че не съм земемер, ама тези 50% хич не приличат на 50%. Ето, като преследва най-големите злосторници по морето - палатките по плажа, министър Ангелкова само повтаря „Всички сме равни пред закона!“ И в духа на гражданското общество решавам да подам сигнал до Министерството на туризма. Ако не знаете, имат си специална секция за целта. Кратко и съдържателно писмо им изпратих, имена и телефон си оставих (да не решат, че съм някоя злонамерена анонимница, дето рути основите на туризъма) и зачаках. Може и да не съм права, ама да съм с чиста съвест.

„Лашате ми кантаааааре…“ Боже, поне да бяха проявили малко въображение, отминавам вече с пренебрежение скърцащите звуци от съседския хотел. Бебето долу обаче няма моите железни нерви. Ми затворете си прозореца бе! Ето, моето дете се вари вътре в собствен сос, ама почивката иска жертви. И здрава дограма.

Ден трети. Няма какво ново да ви разкажа. Чакам си отговора от Министерството на туризма (понеже настоях за такъв). Не им се сърдя, заети са хората. Сигурно обследват палатките на Корал.

Ден четвърти. Навлизаме в сферата на уикенда. Свободната зона е по-претъпкана от всякога - с някакви пришълци. Лишихме детето от басейна. Писмо още нямам.

Ден пети. Лишихме детето и от кофичката и лопатката, че това с киселата съседка прерасна във вендета. Имала пясък по хавлията.

Ден шести. Понеделник е. Обнадеждена съм за отговора от министерството на Ангелкова, но такъв не пристига. Ако са на Силистар да чертаят планове за бъдещия туристопоток от бъдещото вилно селище, простено им е.

Ден седми. Тръгваме си. За радост на тези, които ще заемат нашия парцел от хавлия и половина. Догодина пак. В Гърция.

*“Тука е тъй“ е името на едно заведение на морето, към чието агнешко питая най-нежни чувства.