Прекараните два месеца във френски университет на пръв поглед изглеждат твърде малко време, за да мога да го сравнявам със Софийския, в който съм прекарала две години. Но е достатъчно да се натрупат някакви впечатления, без тези от СУ още да са избледнели съвсем.

Необходимо уточнение – във Франция уча в т.нар. Grande école – на практика частен университет. Годишните такси на френските ми колеги са около 7000 евро. Несравнимо по-голяма сума от 600-те лева, които аз плащам годишно в Софийския университет (дори ако добавим държавната субсидия).

Преподавателите - практикуващи професионалисти

Преподавателите тук са почти само практикуващи професионалисти, които отделят част от времето си, за да обучават студенти. В България едва преди два месеца Народното събрание одобри промени, които разрешават на представители на бизнеса да изнасят лекции, които да влизат в общия хорариум на съответната специалност.

От това следва, че знанията, които получават френските студенти, че и ние с тях, са с по-голяма практическа насоченост и са съобразени с нововъведенията в съответните професионални области.

Например – учим мениджмънт в социалните мрежи и в 70% от времето разработваме стратегии и се опитваме да „излъжем“ алгоритмите на Зукърбърг, който чисто и просто иска да получава повече пари за реклами. Преподавателят ни, който има собствен бизнес и си изкарва хляба именно със създаването на маркетингови стратегии в социалните мрежи, говори по 30 минути в началото на семинара, след което единствено отговаря на въпроси и дава съвети, докато ние работим.

За сравнение – в първи курс в Софийския университет на студентите в специалност „Журналистика“ се преподава дисциплината "Телевизионна комуникация", за която литературата включва основно монографии от началото на 90-те години, когато в Българската телевизия (предшественик на БНТ, ако се чудите) още са проявявали ленти. Обаче изпитът се взема сравнително лесно – просто научаваш наизуст за какво служат стотина технически средства, които не се използват от десетилетие, и готово.

И теоретичните дисциплини са с голяма доза практика

Теоретичните дисциплини в Нант също изненадващо включват голяма доза практика. Ето пример:

По "Теория на информацията и комуникацията" изучаваме отделни теории (съвсем несистематизирано по периоди, школи или автори), които поставят акцент върху различни аспекти на комуникацията. От нас се изисква да представим презентация (групова, разбира се), в която сравняваме две концепции, едната от които задължително не сме обсъждали на семинарите преди това. Целта е да представим общите черти и разликите и да обясним в какви ситуации концепциите могат да бъдат полезни. През останалото време обсъждаме теориите и се опитваме чрез тях да анализираме реални ситуации и да преценим какво биха могли да направят действащите лица, за да комуникират по-успешно.

За сравнение – във Факултета по журналистика и масова комуникация (ФЖМК – за по-кратко) обучението по "Теория на масовата комуникация" представлява(ше) разпокъсани размисли и страсти (съвсем сериозно) и своеобразна викторина с награди. Кратко встъпление, обяснения от страна на преподавателката и плюсче за всеки, който се осмели да излезе пред групата и да сподели нещо по темата (по-често не точно по темата, а просто така). От тези плюсчета зависи оценката на изпита – ако имаш желание да говориш глупости пред курса, получаваш висока оценка дори да се издъниш на изпита.

Реални проекти, които могат да се реализират на пазара

Не е за подценяване фактът, че в повечето случаи студентите тук, особено в горните курсове, работят върху реални проекти, които след това могат да реализират на пазара. За тази цел университетът непрекъснато привлича фирми, с които да си сътрудничи. А студентите трябва да се състезават с реална конкуренция на пазара.

Ако се чудите – във ФЖМК през миналата година в продължение на четири месеца работихме по материали за един имагинерен студентски сайт, който така и не се появи на бял свят. Известно време се опитвахме да разберем кой е взел парите (получихме потвърждение, че някой е взел пари) за това да направи сайт и лого (което подозрително напомняше WordArt, направен на Office Word от 2003 г.), но така и не успяхме. И то, при положение че благодарение на друг един курс във ФЖМК ние владеем достатъчно добре Photoshop и InDesign, за да можем да си ги направим сами (и без да вземаме пари, с които, знаем, СУ не разполага в излишък). Обаче ние получихме високи оценки, без да се явим на изпит, и бяхме доволни.

Груповите проекти тук са издигнати в култ

Не знам дали това е типична черта на френското висше образование, или на конкретния университет. Несъмнено тази форма на обучение, която почти не съществува в българските университети, дава много полезни умения. Включително предизвикване на, а понякога дори справяне с конфликти. Дава също познания по френски език, които в академична обстановка не се придобиват (не си представяйте особено мили изрази). Лекува и ниско кръвно... Понякога е много трудно да бъдат убедени „отговорните“ млади хора, че работата трябва да се върши качествено и навреме. А от свършването на работата отговорно и навреме не зависи само оценката на съответния „отговорен млад човек“, а и на тримата му съотборници.

***

Обществената дискусия около висшето образование в България се възроди през последните няколко месеца. Но обикновено не става дума за това как да го направим по-смислено и адекватно на съвременните стандарти, а за това дали изобщо си струва да се обмисли възможността за образование в български университет, или дванадесетокласниците направо да си събират куфарите и да бягат на Запад.

Събраният от мен досега емпиричен материал показва, че обучението във френски университет (например) има своите плюсове и минуси. Аз обаче съм тук благодарение на програмата "Еразъм+" и не ми се налага да плащам 7000 евро годишна такса. Много български студенти, които имат капацитета да бъдат тук и да се справят по-добре от френските си колеги, не могат да си го позволят.

Затова изниква логичният въпрос какво да направим, за да имаме възможност да получим по-добро висше образование в България.

С какво се сблъсква първокурсникът у нас – остарели програми и методи, преподаватели, които не идват на лекции, курсови работи и изпити, които се оценяват „на купчини“ или по симпатия на преподавателя спрямо студента. Известно време първокурсникът може да се ядосва, но може и да реши, че е по-лесно да се опита да стане симпатичен на преподавателя, отколкото да го попита дали може да си изясни критериите. Избира да му е лесно.

А когато започне да става трудно, студентът често започва да се оплаква. Оплаква се, когато преподавателят го праща да прави репортажи и да взема интервюта, защото не му харесват темите. Оплаква се, когато презентацията изисква сравнително задълбочено предварително проучване и трябва да съдържа авторски разсъждения. Или когато трябва да прочете и да се научи да прилага знания, които не са смлени и предоставени в учебник. Редовно смислени лекции и семинари се провалят, защото студентите просто не желаят да научат нищо повече от необходимото за вземането на изпита.

Пътят към адекватно висше образование в България несъмнено минава през реформа във финансирането – парите да не идват „на глава“, а с резултатите (за да се намали броят на приеманите студенти и в университетите да влизат основно хора, които са готови да положат усилия, за да получат знания и умения), а изразходването им да подлежи на отчетност и контрол. Привличането на настоящи (не бивши) професионалисти като преподаватели е абсолютно задължително (стига подборът им да се прави прозрачно), за да спрем да учим неща, които са извън употреба от десетилетия.

А най-неотложно е ние, студентите, да решим най-после какво искаме - лесно изкарана диплома или адекватно образование. Да спрем да се оплакваме, когато трябва да положим усилия. И да спрем да се съгласяваме с посредственото само защото е лесно.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".