„След Банев трева не никне.“ 

Познавам човека, който държеше този плакат през 1996 година. Беше майстор в един от цеховете на текстилния комбинат „Декотекс“ в Сливен. Трибуквеният консорциум на Николай Банев вече беше погълнал друго голямо сливенско предприятие – „Динамо“. Работниците разказваха, че разрухата в машиностроителния завод е започнала. Някои цехове вече изглеждали като да ги подготвят за снимане на финалната схватка между Терминатора и злодея – капани от разхвърляни машинарии и железа. Работниците от „Декотекс“ бяха чували страховитите истории и твърдо бяха решени да не допуснат кракът на Банев да стъпи в тяхната фабрика.

За измама ставаше дума

За нагласено общо събрание, което уж бе гласувало някакво решение, с което собствеността на „Декотекс“ преминаваше от ръцете на един американски инвеститор в ръцете на „АКБ Форес“ на Николай Банев. Ама как е възможно, ще попитате и не мога да ви отговоря по-точно от това, че в онези мътни времена така се ловяха големи риби. Работниците обаче не налапаха въдицата. Блокираха портала с верига, барикадираха го с камиони, написаха плакати и допускаха вътре само колегите си. Производството си вървеше, американецът бе намерил пазар за продукцията в Мексико, получаваха си заплатите и никак не се връзваха на приказките, че при българския консорциум те стават едва ли не стопани. Николай Банев даваше нервни пресконференции, в които убеждаваше нас, журналистите, че ръководи компетентен екип „в който имаме млади хора с по 4-5 езика, ей тия две момичета, например.“

Ооо – възкликна кореспондентът на вестник „Стършел“ Добрин Добрев, може ли тези две момичета да си отворят устата, ние не сме виждали хора с по 4-5 езика.

Играехме си на нерви – той по нашите, ние по неговите.

Битката се пренесе в сливенския окръжен съд. Там трябваше да се отсъди какво решение е взело събранието, има ли право на такова решение и имало ли е събрание изобщо. За чадър над Баневи бе нарочен Иван Димов – съдия, депутат, син общественик по онова време, около когото се въртеше целият нов политически и икономически живот в града. Работниците се разделиха – една част пазеха портала на „Декотекс“, друга, по-голямата част, крещеше под прозорците на окръжния съд. Теоретиците на демокрацията обясняваха, че е недопустимо да се оказва натиск върху независимата съдебна система, но работниците викаха: Е, върху независима не може, но върху зависимата…

Продължи седмица, втора. В един момент проблемът стана международен. Намеси се Ейвис Боулън, тогава посланик на САЩ у нас. Американският гражданин собственик на „Декотекс“ получи подкрепата на държавата си. И въпросът изведнъж стана лесен и бърз за решаване. Процедурните подробности съм забравила, но резултатът беше, че кракът на Банев наистина не стъпи в „Декотекс“. И оня цехов майстор сгъна плаката „След Банев трева не никне“. Това, което той беше написал и знаеше тогава, сега, кажи-речи четвърт век по-късно,  го научава нашата независима съдебна система.

Какво обаче остана в главата и душата на цеховия майстор след тази случка?

Остана му чувството, че като българин той е самотен 

Не само че нямаше вяра в българския съд, но и беше сигурен, че съдът работи за „АКБ Форес“. Не получи защита от българската държава. Дори синдикатите тогава не си изиграха ролята си, защото половината предприятие членуваше в КНСБ, другата половина в „Подкрепа“, а по онова време двата синдиката повече си пречеха, отколкото си помагаха. Остана му чувството, че никой нищо няма да направи за него, затова трябва да крещи, да пищи, да си пази портала и да си разнася плаката, докато го чуе някой голям отвън. Защото нашите големи нямат началници тук, те се стряскат само от поклащане на пръст отвън. И си му стана мечта на цеховия майстор нашите големи да имат едни още по-големи началници отвън.

По онова време тази мечта на текстилния майстор се осъществяваше от Европейския съюз. Само да ви припомня, че става дума за времена, в които наричахме България „тази страна“, а страните на запад от Любляна „бели държави“. И колкото и да изглеждаше невъзможно по онова време, мечтаеше си текстилецът да бъдем на едно място с белите държави. Не толкова да им ходи на гости без виза, не. Своята мечта той свързваше с представата, че тогава няма как нещата у нас да не се сложат в ред. Защото този ред вече е установен и пробван в белите държави, нали така? Значи по техен пример ние ще го направим същия ред тук и няма никакъв начин да не го направим, защото те ще ни наблюдават, помагат и даже наказват. Ето това с наказанието най-много му харесваше. Друго си е нашите началници да си имат началници.

За наблюдаване, наблюдаваха ни. Даже още продължават да ни наблюдават. Пишеха мониторингови доклади, посочваха ни грешките точно както цеховият майстор си мечтаеше. Само че нашите началници се оказваха храбри, изобщо не се стряскаха. Банев стана Баневи, придобивките им също се умножиха, обаче нашият майстор продължаваше да чака справедливост и да се интересува какво казват началниците на нашите началници. Мисля, че отписа мечтата си, когато видя на една снимка Баневи, целите в бяло, наредени в една българска делегация някъде в Близкия изток, май Катар беше. Да, тъкмо Катар беше, защото след него гръмна Трайчо Трайков и се шегуваха, че се е тръшнал болен от катар на горните дихателни пътища. Разбра тогава майсторът, че дори министрите са временни, а само Баневи вечни и мечтата му погина.

Тая работа, дето чаках да я свършат началниците на нашите началници, май се отлага за след тоя живот – каза ми по онова време, защото междувременно беше разбрал, че нашият началник вика началник само на Оня горе. Предстоеше му да излезе в пенсия на майстора и той изчисляваше съвсем други стойности и ценности, най-общо казано какво ще може да купува с пенсията си. Сметката не се връзваше заради пустите болести, които гълтат толкова много лекарства, ей ми ги за месеца, цяла торбичка – показа я, защото излизаше от аптеката.

Като арестуваха Баневи, все за него си мислех

Не бях го виждала от доста време, много се надявах да е жив и да е дочакал. Жив е, срещнах го оня ден, пак с торбичка с лекарства. Виждаш ли, викам – какво става, твоите хора ги закопчаха, нали видя? „Видях, видях какво стана, даже и какво ще стане виждам“, рече той. Какво? „Каквото стана днес с Христо Бисеров – вика, – няма да го дочакам, ще отнеме време, ама вече знам. И не съм бил прав за тревата – тресавище стана.“

Тези хора не говорят много.

Редута