„Харманли е по средата между Лондон и Калкута“, обичаше да казва поетът Гриша Трифонов.

По тази география Пловдив се пада малко по-близо до Лондон (и доста по-близо до Авалон). На други карти той е бивша римска провинция. На трети – от днес и за кратко – европейска столица. Ще боледува сигурно година-две и ще му мине.

За кратко (в геоложки аспект) този град е имал поне 9, а може би и 11 хълма. За кратко ще стърчи в центъра и 30-метровият среден пръст на управляващите срещу пловдивчани. В края на гребния канал също е щръкнал един подобен срещу спортуващите (в случая е хотел), но и той не ще да е вечен.

За кратко в града е имало голяма художествена галерия. Неотдавна я съборихме (казвам ние, защото не помня да са го извършвали някакви чужди сили). Имало е и кино, наречено „Космос“. Сигурно и него ще съборим скоро. И акустична зала, която също чака своя ред. Не вярвате? Съборили сме поне 3 хълма досега, ако не и 5 – не ни подценявайте! Все пак, почти цялото тютюнево градче изпушихме за една нощ. А помните ли как ухаеше на тютюн край него? Сега и да го възстановим, ще мирише на пепел.

Античният театър някак се е задържал (понеже дълго се е крил), но кой знае – бъдеще много. Особеното на града е, че за него миналото винаги ще бъде повече.

В личната ми география в това пространство винаги е съществувал мит за един някога величествен град, изпълнен с щъкащи патриции… Простете – леко оживен от мързеливо и спокойно понесени на носилки патриции. Това наричаме „айляк“ и все се надявах на слогана „Пловдив – над осем хиляди години айляк“…

Но вярвам, че по някаква необичайна квантова необходимост пространството на Пловдив никога не остава празно от митове – от онзи за Филип Македонски до този за лудия Мильо; от онзи за митичните японци, които щели да изкопаят римския стадион под главната и да я покрият със стъкло, до почти истинските и все пак трудни за вярване днешни управници, които разкопаха почти всичко останало…

Тук още като че ли живее мит за града на поетите и художниците, един ден се появи легендата за града, който чете, после умря митът за кръчма „Пловдив“… и така чак до малкото митче за онова кафене зад „Тримонциум“, където кафето беше по 20 стотинки, а бирата не помня колко, но за 2 лв. можеше да прекараш цял ден на някоя от петте маси.

Във всеки случай оня градски Дух, способен да създава митология, е жив. Навярно малко е обезсърчен и му е трудно да повярва в своите художници, които вече ще показват своето изкуство другаде, в поетите, които другаде ще публикуват (от миналата година Общината и това не подкрепя), в музикантите, които други песни ще запеят… другаде. Неизчерпаем е Духът, щом всички продължаваме да консумираме повече култура, отколкото създаваме.

В последно време се родиха фестивали и занаятчии, легендарни казанлъшки понички… дори една кръчма, в която вместо питие ти връчват някакво устройство, което след 20 минути започва да свети и вибрира и така разбираш, че са ти сипали водка най-сетне. На шока ми персоналът отвръща, че там винаги си е било така; че там, едва ли не преди близо 2000 години барманите са замеряли клиентите с камъчета, за да ги известят, че са им сипали фалернско вино най-сетне.

Именно това усещане за вечност, макар и вчера появила се, ми дава увереността, че каквото и ново да се случи, то ще е било тук „от край време“ и ще е тук (почти) завинаги.

Площад Славейков