По странни нашенски обстоятелства създаването на нова политическа сила не минава около съмишленици, идеология, управленска платформа, а се концентрира около тялото на нейния лидер. И още по-любопитното - колко е къса крачката от превръщането на лидерската партия в политическа организация с натурален автентичен вождизъм.

Независимо че минаха три десетилетия от ерата „един вожд-една партия-една държава“, горещите сърца на поетите с партиен билет не просто туптят с нова сила, но понякога надминават класически завети като: „Другарю Живков, дори и Вие не можете да ми забраните да Ви обичам“ (Л. Левчев); „Води ме, Партийо, води ме/ под свойте бойки знамена!“ (Хр. Радевски) 

Вричане в стихове

След като преди време ягодинската поетеса Магдалена Димитрова написа за вожда на ГЕРБ Бойко Борисов: „Призван си ти от Бога велик да ни бъдеш вожд със своя лик“, нейната колежка Зоя Симова увековечи в малко томче командния състав на управляващата партия. Откъс от „Личности на ГЕРБ. Акростихове“ беше самохвално разпространено в социалната мрежа от областния управител на ГЕРБ в Търговище Митко Стайков. 

Книгата е не само с посвещение: „На г-н Стайков, най-обичния и точен областен управител“, но неговият „литературен Аз“ е вплетен в акростих, озаглавен: „Обичан и сърдечен.“ 

„Милосърден, скромен и желан,
Инициативен, упорит и услужлив...
Такъв си ти и ръководиш с плам
Командния си областен актив, 
Окрилян от верни съпартийци“
, звънят първите строфи на огненото партийно стихотворение. 

А можем само да си представим какви са поетичните въздишки около имената на водача Бойко Борисов, дали има повторения в цветните описания на подвизите и качествата с начална буква „ц“ в стожерите: Цветан Цветанов, Цецка Цачева, Цвета Караянчева. 

Да, можем само да гадаем, защото г-н Митко Стайков не само изтри своята публикация в социалната мрежа, но и не показа останалото съдържание от „Личности на ГЕРБ“. 

Партията - това съм аз

„Партията на великодушието“, както вече я нарече депутатът на ГЕРБ Георги Марков, отдавна развива добрите практики на позабравеното единовластие, все едно че е правоприемник на една друга партия. Защото тук няма вътрешна опозиция, няма и критичен стон нито към тялото на вожда, нито дори към тясното партийно ръководство. 

Принципът „който не е с нас, е притив нас“ работи в пълна сила. Командният рефлекс „каквото каже Борисов“ е безупречно внедрен като механизъм на вътрешнополитическия живот на партията. И това трябва да е ясно за всички – както на президента Росен Плевнелиев, на когото често напомняха, че без ГЕРБ (разбирай Борисов) щеше да е никой в политиката, така и на позорно сменения бивш председател на Народното събрание Димитър Главчев.

Има ли опозиция?

Колкото и е да парадоксално дори и в БСП, които не крият, че са наследници на Българската комунистическа партия (БКП), кипи от вътрешноопозиционен живот. Независимо от обществените „вини“, които могат да се припишат на тази партия. Там имаше марксисти на Минчо Минчев, пърха „лявото крило“ на Янаки Стоилов, винаги е имало колаборационисти и икономически кръгове, търсещи сътрудничество с ГЕРБ – като групата около Георги Гергов. От времето на Жан Виденов в левицата няма партиен лидер, който да е смятан за незаменим, партията без него да се разпадне или пък въобще да му се спестяват критики. 

На обратния полюс действат политическите водачи в т.нар. дясно. След загубата на парламентарните избори през 2001 г. СДС беше разпарчетосан около фигурите на Надежда Нейнски (тогава Михайлова), „силните демократи“ на Иван Костов, „свободните дмеократи“ на Стефан Софиянски, „радикалите“ на Евгений Бакърджиев. Тяхната проява на вътрешнопартийна опозиционност се израждаше в партийно "мравчене". НДСВ, създадено околко „короната“ на Симеон Сакскобургготски, се саморазпадна. Днес голяма част от тези формации приличат на разпилени части от „лего“ - защото бяха или поне се опитваха да бъдат лидерски партии.    

В кои от активните в момента партии се чува опозиционен глас. ДПС, горди членове на семейството на свободомислещите либерали, изгониха председателя си Лютви Местан само за 24 часа по команда. Партиотичните формации биха били безлични без несменяемите от години Красимир Каракачанов, Волен Сидеров и Валери Симеонов. Какво е „Воля“ без Веселин Марешки, а "Движение 21“ без Татяна Дончева? А има ли опозиция в ансамбъла „Демократична България“?

Колко от действащите политически формации биха имали свой собствен живот, ако днес бъдат отделени от политическото тяло на своя партиен водач. А още по-тревожно е какво се случва с формации мастодонти като ГЕРБ, който бяха създадени около харизмата на Бойко Борисов. Сега се чува и президентският глас на Румен Радев да подкрепи нова партия, която да е алтернатива хем на ГЕРБ, хем на БСП. Като че ли вождизмът е вграден в генома на българския политически живот.