Русия е развила свой собствен стил във външната си политика през последните 10-15 години. Той се изграден чрез общото въздействие на следните фактори: традиционната стратегическа култура на Русия, професионалното израстване на социалната група на елитите и индивидуалният профил на президента Владимир Путин.

Традиционната стратегическата култура 

Традиционната стратегическа култура е сборът от светогледите, вярванията и подходите на елитите по отношение на външната политика и макростратегията. Тя въздейства над политиката на сигурността и външната политика по "полуавтоматизиран начин" - тези, които взимат решенията, не са напълно осъзнали въздействието ѝ. Решенията и реакциите в сферата на външната политика им се струват естествени и безалтернативни.

Генезисът на руската стратегическа култура датира от преди Октомврийската революция и е избистрена по времето на СССР. Днес тя се проявява по следния начин: постсъветското пространство е припознато като зона на руско влияние; отделя специалното внимание на Украйна и на нея се гледа както като на мост със Запада, така и като на буфер срещу потенциална Западна агресия; Украйна и Беларус са определяни за "инцидентно независими".

А крахът на Съюза е резултат от предателството на двете държави и подривните дейности на САЩ. 

През погледа на руската стратегическа култура Украйна и Беларус за изкуствени и нисши страни, чието независимо съществуване е оправдано само ако са стратегически подчинени на Москва. Според руския елит приближаването на Киев и Минск към Запада нарушава руската национална идентичност и застрашава сигурността на държавата.

Идеята за стратегическото търпение е може би най-важния градивен елемент на руската традиционна стратегическа култура. Кремъл е уверен, че руснаците са готови да издържат на лишенията и страданията на външната заплаха. Руската икономика не е динамична, но е устойчива - тя се адаптира успешно спрямо новите санкции. 

В края на 2016 г. изглеждаше сякаш търпението им най-накрая щеше да бъде възнаградено: "Брекзит", кризата на Европейския съюз и победата на Доналд Тръмп. По-късно стратезите на Кремъл отново възприеха по-умерено отношение и отложиха за по-нататък във времето окончателния успех на Кремъл.

Москва вярва, че идеята за стратегическо търпение носи ползи в Украйна. Западът е разочарован от невъзможността на Киев да извършва реформи и Русия вярва, че ще успее да постигне споразумение с новия лидер на държавата след предстоящите президентски избори.

Влиянието на корпоративната идентичност върху външната политика

Колосалното въздействие на руските разузнавателни служби върху вземането на политически и икономически решения в страната е всеизвестно. Русия е единствената държава в света (и може би в историята на света), която е управлявана от бивши и настоящи агенти на тайните служби. Корпоративната идентичност на съветския Комитет за държавна сигурност (КГБ) рефлектира върху два аспекта на външната политика.

Първо, на външната политика се гледа параноично. Всяко нежелано или непозволено действие срещу Русия е възприемано като вдъхновена от Запада конспирация срещу страната. Кремъл е особено възмутен от демократическите революции в бившите съветски републики, най-вече в Украйна, и вярва, че "подривните действия" на САЩ са причината за това.

Второ, подходите на тайните служби бяха прехвърлени във външната и вътрешната политики на Русия. Опитите (понякога успешни) да се корумпират европейските лидери, подкрепата за популистки лидери и движения в Европа, хакерските атаки и масовото разпространяване на пропаганда по социалните медии, бяха заети от арсенала на тайните служби и обединени под знаменателя "хибридна война".

Трябва да се отбележи и психологическото напрежение, което руските разузнавателни служби продължително упражняваха върху Майкъл МакФаул - американския посланик в Москва между 2012 и 2014 г., както и предизвикателното поведение срещу високопоставени официални представители на САЩ, който посетиха столицата от 2012 до началото на 2014 г.

Русия реши, че Вашингтон не полага достатъчно усилия да защити собствения си посланик, като вдигне публичен скандал или поне изрази възмущение от упражненото отношение спрямо него. Кремъл възприе апатията на САЩ като морална и психологическа слабост на лидерите на държавата, които не желаят да реагират бързо и решително при критична ситуация.

Така руските лидери отчетоха, че администрацията на Барак Обама е най-слабата от Втората световна война насам по отношение на външната политика. При анексирането на Крим през 2014 г. те бяха уверени, че Вашингтон няма да посмее да се противопостави на Русия. В допълнение, ЕС бе възприеман като твърде слаб и бавен, за да се изправи срещу Москва. 

Личността на президента Путин

Външната политика е основната сфера на интерес на президента Путин. Има два аспекта, който са ключови по този въпрос. Първо, месианският комплекс, който се е култивирал по времето на управлението му.

Путин вярва, че той е човекът, който изправя Русия на крака, възстановява мощта ѝ и че е воден от Бог. Той се е посветил дълбоко на религията си - това не е просто театър пред обществото.

Президентът не възприема външната политика като отношения между държави, а като арена на сблъсъци между мистични сили - силите на светлината (Путин и Русия) и силите на мрака (САЩ).

Путин симпатизира на Тръмп, но и смята, че враждебността на американските елити пречи на бъдещото мирно съжителстване на Вашингтон и Москва и че основната цел на руските врагове е да го отстранят от власт. Обкръжението на президента до голяма степен споделя светогледа му.

Вторият аспект на личността на Путин, който влияе на външната политика, е субкултурата, в която той се е развил. Според биографията му Путин е израснал сред група на т.нар. "добри момчета" (goodfellas), чиито фундаментални принципи се доближават много до идеите на агентите на КГБ.

Тя се състои от култ към властта; вътрешно-групова демокрация; превъзходство на бандата над останалия свят; правото на групата да взима каквото си пожелае от по-слабите членове на обществото; неуважение към установените закони; свободата на членовете да лъжат и да мамят.

Етичният кодекс на "добрите момчета" е прост: силата и коварството са единствените източници на власт. Правото, моралът, общественото мнение - нищо от това няма значение.

Как функционира?

През ноември 2013 г. избухват протести в Украйна срещу тогавашния президент Виктор Янукович. Причината е отказът му да подпише споразумение за асоцииране с ЕС. Кремъл възприе протестите като резултат от подривните действия на САЩ, които са искали да откъснат ключова съветска република от Русия.

Путин гледаше на ситуацията като на предизвикателство срещу самия него: той предупреди американците да не преминават "червената линия" и обеща, че Западът ще получи "изкуствено оформената Украйна" без част от територията, която ѝ е била "подарена"

Обстоятелствата подпомогнаха решителните действия на Русия: Москва възприе администрацията на Обама като слаба и непоследователна, европейските правителства като корумпирани и неготови за война и реши, че европейските компании не са готови да се откажат от изгодните руски договори.

Кремъл мислеше, че Западът ще бъде твърде тромав и бавен и че след време ще му писне да защитава Украйна. За да ускори процесът, Москва започна да подкрепя проруски коалиции в ЕС.

Друга възможност пред Москва бе да създаде лъжлива цел в Сирия, за да се пазари със Запада - да се оттегли от страната, ако Западът признае политическото статукво в Европа.

Това е начинът, по който функционира руската външна политика. От днешна гледна точка е очевидно, че Кремъл е подценил както възможността на Запада да му се противопостави, така и своите собствени способности. 

Въпреки това няма изглед Москва да преосмисли външната си политика, камо ли да отстъпи. Руските лидери смятат да продължат да залагат на политиката на статегическо търпение и да чакат докато не се открие нова възможност, за да постигнат целите си.