Article_top

Марин Бодаков определя себе си първо като баща и син, спътник на Зорница и литератор, после като българин. Автор е на осем поетични книги, а последното му томче с поезия е именувано „Мечка страх“ (Издателство за поезия „ДА“& издателство „Фабер“). Преподава журналистика в СУ „Св. Кл. Охридски“.

 

От какво се страхува Марин Бодаков?

От изобличение. Защото непрестанно имам усещането, че съм много надценен от близките си, че са ми приписвани качества, които не притежавам, че съм измамник. И вероятно благодарение на терора, който социалните мрежи упражняват върху нас, смятам, че ще бъда изобличен. Моят гигантски страх е от това да фалшифицирам себе си, да се лишавам от цялостност. Аз самият съм склонен да надценявам, защото съм хронично щедър.

Вие виждате в социалните мрежи инструмент за критика, но много често те надценяват възможностите на потребителите. Какво мислите за толерираната посредственост?

Наскоро разговарях със студентите си. Принципно смятах, че имам относително добра компетентност за актуалния литературен процес. Но от тях за пръв път чух имена на модни в интернет автори, някои от тях вече дори с книги.

Често това са хора, които се самоназовават писатели. Те са извън всяка идея за литературна и културна йерархия. Смятат, че литературата е демократична. Аз обаче все още смятам, че литературата продължава да бъде степенувана чрез ценности, че продължава да бъде спор на ценности, че е въпрос на натрупвания и… на исторически контекст.

За да мога да преценя дали едно стихотворение е добро, трябва да съм прочел много други стихотворения. А не да смятам, че едно стихотворение е добро само защото ме изразява по по-добър от мен начин. В тези случаи литературата се превръща повече в психотерапия, отколкото във въпрос на сложна комуникация между етиката, естетиката и историята.

Как забравата се отразява на съвременното разбиране за света около нас? Говорите за хора, които повече пишат, отколкото четат. Идва ново поколение, което не е чувало за Бродски, Милош, Солженицин.

За мен по-интересно, и далеч не съм сам в това, е как така методично забравяме д-р Желев, а Георги Марков се превръща в голямата звезда на миналото, преизобретявано във всеки един момент.

Преобладаващата част от студентите не забравят Бродски или Шимборска, Блага Димитрова и Невена Стефанова, Радой Ралин. Те не ги забравят, защото не ги знаят, не подозират за тях. Образователната машина днес произвежда други звезди. Има друг канон – и той се диктува от актуалната политическа конюнктура. В крайна сметка това е един политически и бизнес канон. Така проблемът не е само в производството на забрава, а и в нарастващото количество „девствени“ за младежите петна в културното ни развитие.

Това добронамерено ли се прави?

След тези три години, в които наблюдавах голямата политика, съм сигурен: често не става дума за зла умисъл, а за глупост, за лош тайминг, както биха казали младите, за решаване на големи задачи за нула време под външен натиск. И за самодоволство на политиците. Културата е последна грижа. Брошка върху шаяк.

През последните години в България винаги най-некомпетентните вземат най-много гласове на избори. А конкретно на въпроса, има пропаст между бавния и бързия разказ за съществуването ни. Бавният разказ е малкият човешки разказ, а бързият парадоксално е Големият социален разказ. Между тях има разминаване, срещат се и не се познават.

Затова ли смятате, че политиката е провал?

Или политиката като такава, каквато я познаваме през последните 10-15 години. В началото на 90-те имаше дискусия между конкретни идеи. Сега ги наричаме визии. Днес виждам не дискусии, а сблъсъци между персони – и то между техните дълбоки културни дефицити. Колкото и неравни да бяха дебатите на 80-те и 90-те, те съществуваха. Докато сега освен счепкване на лични травматизми и откровено търсене на собствена изгода, друго не виждам.

Много приятели отдавна казват, че им е скучно. И на мен вече ми е скучно.

Откъде идва това усещане, та нали политиците ги произвеждаме като общество, дотолкова ли си опротивяхме?

Въпросът е за какво мечтаем. Какви планове правим за живота си освен чисто битовите? В какви времеви интервали мислим напред?

Младите хора, с които общувам, мислят в много къси перспективи. Днес често обвиняваме Фукуяма за тезата му относно края на историята. Да, национализмите, фашизмите и пр. се завърнаха за моето поколение и поколението на моите учители, но за моите студенти краят на историята вече е дошъл. Аз съм момче от 80-те, когато имаше една публично ясна голяма лъжа, както и една публично скрита истина. И продължавам да мисля в тази парадигма.

На тези деца, включително и на моите, които живеят в тотален ценностен хаос, им липсват осезаеми ориентири. Те мечтаят все по-малко, могат да разкажат все по-малко.

Склонен ли сте да заспите в дълбок и непробуден сън, докато отминат бурите?

О, аз съм петимен да заспя за хиляда години и се моля да не се намери принцеса, която да ме събуди. Най-малкото защото този сън ще ми донесе повече цялостност. Много се доверявам на своите сънища, които ми дават много повече обяснения за ставащото около нас, отколкото тиражираните от медиите, че и от мен самия интерпретации.

Например, сънувах как заеквам и не мога да кажа нищо, от устата ми се сипят еднообразни срички и всеки около мен чува в тези срички това, което иска да чуе. Докато аз просто се мъча да извикам: „Искам да живея своя собствен живот!“

Това интервю е публикувано в броя на "Клуб Z" през март 2019 г. Още текстове от същия автор можете да прочете тук.

 

Марин Бодаков определя себе си първо като баща и син, спътник на Зорница и литератор, после като българин. Автор е на осем поетични книги, а последното му томче с поезия е именувано „Мечка страх“ (Издателство за поезия „ДА“& издателство „Фабер“). Преподава журналистика в СУ „Св. Кл. Охридски“.

 

От какво се страхува Марин Бодаков?

От изобличение. Защото непрестанно имам усещането, че съм много надценен от близките си, че са ми приписвани качества, които не притежавам, че съм измамник. И вероятно благодарение на терора, който социалните мрежи упражняват върху нас, смятам, че ще бъда изобличен. Моят гигантски страх е от това да фалшифицирам себе си, да се лишавам от цялостност. Аз самият съм склонен да надценявам, защото съм хронично щедър.

Вие виждате в социалните мрежи инструмент за критика, но много често те надценяват възможностите на потребителите. Какво мислите за толерираната посредственост?

Наскоро разговарях със студентите си. Принципно смятах, че имам относително добра компетентност за актуалния литературен процес. Но от тях за пръв път чух имена на модни в интернет автори, някои от тях вече дори с книги.

Често това са хора, които се самоназовават писатели. Те са извън всяка идея за литературна и културна йерархия. Смятат, че литературата е демократична. Аз обаче все още смятам, че литературата продължава да бъде степенувана чрез ценности, че продължава да бъде спор на ценности, че е въпрос на натрупвания и… на исторически контекст.

За да мога да преценя дали едно стихотворение е добро, трябва да съм прочел много други стихотворения. А не да смятам, че едно стихотворение е добро само защото ме изразява по по-добър от мен начин. В тези случаи литературата се превръща повече в психотерапия, отколкото във въпрос на сложна комуникация между етиката, естетиката и историята.

Как забравата се отразява на съвременното разбиране за света около нас? Говорите за хора, които повече пишат, отколкото четат. Идва ново поколение, което не е чувало за Бродски, Милош, Солженицин.

За мен по-интересно, и далеч не съм сам в това, е как така методично забравяме д-р Желев, а Георги Марков се превръща в голямата звезда на миналото, преизобретявано във всеки един момент.

Преобладаващата част от студентите не забравят Бродски или Шимборска, Блага Димитрова и Невена Стефанова, Радой Ралин. Те не ги забравят, защото не ги знаят, не подозират за тях. Образователната машина днес произвежда други звезди. Има друг канон – и той се диктува от актуалната политическа конюнктура. В крайна сметка това е един политически и бизнес канон. Така проблемът не е само в производството на забрава, а и в нарастващото количество „девствени“ за младежите петна в културното ни развитие.

Това добронамерено ли се прави?

След тези три години, в които наблюдавах голямата политика, съм сигурен: често не става дума за зла умисъл, а за глупост, за лош тайминг, както биха казали младите, за решаване на големи задачи за нула време под външен натиск. И за самодоволство на политиците. Културата е последна грижа. Брошка върху шаяк.

През последните години в България винаги най-некомпетентните вземат най-много гласове на избори. А конкретно на въпроса, има пропаст между бавния и бързия разказ за съществуването ни. Бавният разказ е малкият човешки разказ, а бързият парадоксално е Големият социален разказ. Между тях има разминаване, срещат се и не се познават.

Затова ли смятате, че политиката е провал?

Или политиката като такава, каквато я познаваме през последните 10-15 години. В началото на 90-те имаше дискусия между конкретни идеи. Сега ги наричаме визии. Днес виждам не дискусии, а сблъсъци между персони – и то между техните дълбоки културни дефицити. Колкото и неравни да бяха дебатите на 80-те и 90-те, те съществуваха. Докато сега освен счепкване на лични травматизми и откровено търсене на собствена изгода, друго не виждам.

Много приятели отдавна казват, че им е скучно. И на мен вече ми е скучно.

Откъде идва това усещане, та нали политиците ги произвеждаме като общество, дотолкова ли си опротивяхме?

Въпросът е за какво мечтаем. Какви планове правим за живота си освен чисто битовите? В какви времеви интервали мислим напред?

Младите хора, с които общувам, мислят в много къси перспективи. Днес често обвиняваме Фукуяма за тезата му относно края на историята. Да, национализмите, фашизмите и пр. се завърнаха за моето поколение и поколението на моите учители, но за моите студенти краят на историята вече е дошъл. Аз съм момче от 80-те, когато имаше една публично ясна голяма лъжа, както и една публично скрита истина. И продължавам да мисля в тази парадигма.

На тези деца, включително и на моите, които живеят в тотален ценностен хаос, им липсват осезаеми ориентири. Те мечтаят все по-малко, могат да разкажат все по-малко.

Склонен ли сте да заспите в дълбок и непробуден сън, докато отминат бурите?

О, аз съм петимен да заспя за хиляда години и се моля да не се намери принцеса, която да ме събуди. Най-малкото защото този сън ще ми донесе повече цялостност. Много се доверявам на своите сънища, които ми дават много повече обяснения за ставащото около нас, отколкото тиражираните от медиите, че и от мен самия интерпретации.

Например, сънувах как заеквам и не мога да кажа нищо, от устата ми се сипят еднообразни срички и всеки около мен чува в тези срички това, което иска да чуе. Докато аз просто се мъча да извикам: „Искам да живея своя собствен живот!“

Това интервю е публикувано в броя на "Клуб Z" през март 2019 г. Още текстове от същия автор можете да прочете тук.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията