За едни девет милиона лева иде реч – толкова отпусна в сряда Министерски съвет на Централната избирателна комисия за наем на машини за гласуване, които да бъдат ползвани на изборите за Европейски парламент след няколко седмици и за местна власт наесен. Ключовата дума тук е „наем“ – въпреки високата цена и след години на дебат и обструкции, България отново няма да е горд собственик на пълен набор машини за гласуване, а само ще ги вземе временно, в случай че при неизбежната нова промяна на изборния кодекс преди следващия вот се окаже, че машинното гласуване вече не е желаната технология за провеждане на избори.

Няма как да не си зададем поне два въпроса – защо наем вместо покупка, и защо на такава цена. Вторият въпрос до голяма степен е причина за първия, тъй като за разлика от предишни години, когато машини бяха наемани за изпитване на системата в малък брой секции, цената на наемането им беше чувствително по-малка. Днес наемът излиза по 3000 лева на машина за гласуване, а само преди няколко години тази сума е била двойно по-малка. Вярно, на следващите избори ще бъдат ползвани по-ново поколение машини за гласуване в сравнение с тези, изпитвани на предишните, но надали това е причина за удвояването на наема. Отделно, този път се наемат много повече машини за гласуване, което – поне според конвенционалната търговска логика – би трябвало да означава по-ниска единична цена на машина. На този етап задоволително обяснение за увеличението обаче не е дадено и няма изгледи, че до изборите ще получим такова; можем само да се надяваме, че преди следващите, когато отново ще се наложи такъв наем, той отново няма да се удвои.

Също толкова необяснимо е защо се наемат машини за гласуване, вместо да се купят, особено при новия, по-висок наем, който се приближава до продажната цена. Това има своето обяснение – докато хардуерът е един и същи, независимо от държавата, то софтуерът, който е инсталиран на него, се модифицира спрямо особеностите на изборното право на страните, което чувствително оскъпява задачата. Това обстоятелство, съчетано с въведеното с последните промени в Избирателния кодекс задължение на всички избори във всички секции да има машини за гласуване, навежда еднозначно на извода, че е за предпочитане необходимите машини да бъдат купени веднъж завинаги, вместо всички следващи избори и референдуми да бъдат значително оскъпявани с цената на наема им.

Отказът на този етап дори и да се мисли за покупка на машини за всички секции има две възможни обяснения. Възможно е ЦИК да се надява на нови промени в Избирателния кодекс преди следващите избори, с които да отпадне задължението за поставяне на машини в секциите. В такъв случай наемът, който „закърпва“ положението за евровота в края на май, е за предпочитане от финансова гледна точка, а и не натоварва изборната администрация да съхранява машините след като се окажат безполезни. Второто обяснение е у ЦИК да има очакване, че заради много краткия срок между обявяването на поръчката и датата на изборите масовото въвеждане на машинно гласуване ще се провали; такъв сценарий далеч не е изключен, доколкото ще е повторение на събитията от парламентарните избори 2017 г.

Впрочем и двата варианта са за предпочитане пред частичното и прибързано въвеждане на поголовно машинно гласуване. Тук е моментът да коментираме по-важния въпрос, а именно - самата идея за въвеждане на машинно гласуване. Последно тя мина покрай опитите за промяна (и обезсмисляне) на преференциалното гласуване, и по тази причина не беше обект на много-много обсъждания. Машинното гласуване обаче, освен че (видно) ни струва скъпо и създава логистични проблеми, не само че не решава съществуващите проблеми на гласуването на хартия, но и създава нови.

От една страна, за разлика от електронното гласуване от разстояние по Интернет, машинното гласуване не елиминира нуждата от посещаване на изборна секция в деня на вота, което е сред основните пречки пред гласуването – дали заради труден достъп, дали заради нежелание, дали заради физическо отсъствие. По тази причина въвеждането на машинно гласуване не променя съществено изборния процес спрямо гласуването на хартия; единствената реалистично очаквана разлика би могла да бъде спад в недействителните бюлетини заради некоректно и неточно попълване, за сметка на по-големи опашки в секциите заради разяснения как се ползват машините.

От друга, обаче, през последните години машините за гласуване станаха обект на атаки, някои от които доста успешни; предвид световния опит, няма гаранция, че и в България те няма да се превърнат в инструмент за манипулиране на гласуването. Обратно, до днес в страните, в които се прилага гласуване от разстояние по Интернет, няма доказателства за компрометирани системи и фалшифицирани гласове, но въпреки това на този етап няма изгледи, че такова ще бъде въведено скоро. По-вероятен сценарий изглежда това да не се случи никога.

При така създалите се обстоятелства очевидно е, че отпуснатите тази седмица девет милиона лева за наем на машини за гласуване не са особено смислен разход. Парите, които ще отидат за този и последващите наеми на машини до следващия отказ от машинно гласуване, ще бъдат доста по-добре оползотворени за изграждането на необходимата инфраструктура и тестване на софтуера за електронно гласуване от разстояние по Интернет, което е в състояние да внесе реална промяна и подобрение в изборния ни процес.

Институт за пазарна икономика