Article_top

„Защо не попитате децата на площад "Тянанмън"
Заради модата ли се бяха събрали там?
Те го дегизират, хипнотизират го,
Телевизията те принуждава да го приемеш“

С този куплет започва песента на алтернативната рок група System of a Down – „Hypnotize“. Един от основните ѝ мотиви е критиката на властта, която извършва насилие над обществото и след това всячески се опитва да го „хипнотизира”, да го накара да забрави, че е под контрол. 

В едно от най-консервативните общества като китайското, което е попаднало и под политическия воал на червения абсолютизъм, трудно може да се очакват каквито и да било социални брожения. Въпреки това „децата на "Тянанмън“ доказват, че гражданско общество е способно да възникне навсякъде – стотици хиляди китайски студенти излизат по улиците и площадите в големите градове на Китай от април до юни 1989 г.

В края на краищата Пекин използва най-древният метод за усмиряване на общественото недоволство – подхода на тоягата. В ранните часове на 4 юни протестиращите на площад "Тянанмън" по безцеремонен и брутален начин са прогонени от армията, като стотици, а според други оценки и хиляди демонстранти са убити.

Най-тежкият удар срещу зараждащото се гражданско общество в Китай обаче настъпва след това. Малка част от младото население днес е чувало за протестите и последвалите ги репресии на площад "Тянанмън". 

Или както са по-известни в комунистическата държава – „Инцидентът на 4 юни“.

Предистория

След Мао

Малко след смъртта на Мао на 9 септември 1976 г. са задържани основните лидери в Китайската комунистическа партия (ККП) и твърди последователи на маоизма – т.нар. „Банда на четиримата“. През октовмри същата година на власт идват „реформаторите“ под водачеството на Дън Сяопин.

"Банда на четиримата" (от ляво надясно) - Яо Уънюен, Дзян Цин, Джан Цуняо, Уан Хунуън. Снимка Уикипедия

За да се възстанови страната от катастрофалните проекти на Мао „Големия скок“ и „Културната революция“ през следващите години китайската икономика е дълбоко преобразувана. 

Приложени са елементи от западния капитализъм –  децентрализирането на селското стопанство, отварянето за чуждестранни инвестиции и други, като е съхранен здравият захват на партията върху държавата.

Несъответствието с радикалните постулати на Мао са оправдани с обяснението, че Китай е в ранен стадий на развитието на комунистическото общество и че няма значение дали то ще бъде достигнато чрез механизмите на пазара, или чрез плановата икономика. Или с други думи:

„Не е важно дали котката е черна или бяла, важното е да лови мишки“.

По данни на Световната банка БВП на Китай през 1978 г. е бил 149,541 милиарда долара, през 1995 г. – 734,548 милиарда долара, а през 2017 г. – 12,238 трилиона долара. Режимът не само оцелява – страната се превръща в основната заплаха пред еднополюсния свят на Америка след Студената война.

През 80-те години обаче икономическите реформи срещат своите остри критици. Премахнат е контролът върху цената на продуктите, които изкуствено са държани на ниски нива от 50-те години. Още през 70-те години „реформаторите“ започват да инвестират средства в масовото образоване на населението, но новите частни компании предпочитат да назначават лица, близки до управляващия елит. 

Освен от ширещата се корупция и непотизма по високите етажи, зараждащата се интелигенция е разочарована, защото икономическото либерализиране не довежда до политически реформи.

Предтечите на протестиращите на площад "Тянанмън"

Първите студенстки протести в Китай започват още през 1986 г. В средата на годината китайският професор по астрофизика от Пристънския университет Фан Личжи се завръща в страната си и започва да обикаля университетите. Там започва да настоява за реформиране на политическата власт, разделение на властите, увеличаване на човешките права и свободи и други. През декември 1986 г. студенти от поне 12 града, сред които Пекин и Шанхай, организират протести. 

Фан Личжи - професор и основоположник на протестните движения сред студентите в Китай. Снимка Уикипедия

Записаните изказвания на Личжи и есетата му са разпространени в страната до степен, че провокират отговор от страна на Дън Сяопин. Лидерът на Китай обвинява Личжи, че е носител на западния начин на живот и мислене и  подкопава социализма в страната. Под ударите на ККП попада и главният секретар на партията – Ху Яобан, за това че не е бил достатъчно твърд срещу протестите.

На 16 януари 1987 г. той е принуден да си подаде оставката. Яобан е възстановен като партиен функционер през октомври 1987 г.

Със смъртта на Яобан на 15 април 1989 г. си отива един от най-влиятелните поддръжници в страната за либерални реформи, отявлен критик на маоизма и открит противник на чистките. Той се ползва с голяма обществена подкрепа и Пекин организира пищно погребение в негова чест.

С него обаче не са погребани идеите за реформиране на държавата и през следващите два месеца ККП се изправя срещу най-голямото си предизвикателство от настъпването на комунистическия режим насам.

Протестите на площад "Тянанмън"

Нова надежда

Според американския социолог Крег Калхун много китайски студенти определят принудителната оставка на Яобан като основната причина за смъртта му. Това убеждение дава първоначален тласък на протестиращите, които започват да се събират на палаткови лагери в множество университети в страната. 

Въпреки че по същество реформите, за които настояват студентите, са радикални, мнозинството от демонстрантите не вярват, че могат да свалят комунистическия режим, нито се надяват да го направят.

Калхун, който е жив свидетел на протестите, обяснява, че студентите гледат на движението си през изложената в „Манифеста на комунистическата партия“ концепция за класовото противопоставяне и за детерминизма на историята – комунистическото общество е последния стадий на развитието на човешкото общество. 

Според тях застаряващата политическа класа в ККП напомня много на феодалните европейски владения от Средновековието, в които непотизмът е играл съществена роля. На младите партийни дейци не се дава път да се наложат и да въведат  необходимите социални реформи, за да се пристъпи една крачка по-близо до „края на историята“.   

Малки спонтанни събирания за оплакване на Ху започват още на 15 април около паметника на народните герои на площад "Тянанмън". На 17 април към тях се присъединяват напуснали кампусите си 3 000 студенти от Пекинския университет и около 1 000 студенти от Университета на Цинхуа.

Скоро множеството достига значителни размери и в крайна сметка настоява пред главния секретар на партията Жао Дзиян да признае, че позициите на Яобан за демокрацията и свободите е правилна, да прекрати цензурата на медиите, да увеличи финансирането на университетите, да легализира протестите в Пекин и други.

Протестиращи в Хонконг на 5 май 1989 г. Снимка АП/БТА

На 21 април на площада вече са се събрали повече от 100 000 студенти. Властимащите обаче не само отказват да уважат призивите на демонстрантите – те обмислят по какъв начин да ги изплашат и да обърнат обществото срещу тях, за да ги прогонят възможно най-бързо.

На 26 април държавният вестник „Женмин жибао“ публикива критична статия на първа страница със заглавието „Необходимо е да се издигне твърда опозиция срещу нарушенията“. Постигнат е противоположният ефект – до края на протестите коментарът се превръща в крайъгълен камък на студентското недоволство.

Още на 27 април между 50 000 и 100 000 протестиращи минават по улиците на Пекин и се събират на площад "Тянънман". Властите са принудени да направят отстъпки – печатът започва обективно да представя протестите, на 3 и 4 май генералният секретар на ККП Жао Дзиян произнася две речи, в които признава за корупцията в партията и определя протестиращите за патриотични.

На 4 май само студентите на Пекинския университет и на Пекинския педагогически университет остават на площада. Останалите се оттеглят, след като властимащите обявяват, че ще започнат диалог с лидерите на протестите за нови реформи. 

В ККП започва да се усеща напрежение между групите на консервативните и прогресивните, като същевременно все повече студенти започват да подозират, че Пекин печели време, с което да притъпи социалното недоволство и в крайна сметка да не изпълни обещанията си.

На 13 май насъбралите се студенти започват гладна стачка – два дни преди планирано посещение на Михаил Горбачов. Демонстрантите искат да го използват, за да принудят правителството да предприеме обещаните реформи. До следобед на същия ден на площада вече са се събрали 300 000 души. Поради това церемонията по посрещането между делегациите на двете страни се провежда на летището. 

До 17 май "Тянанмън" започва да се пръска по шевовете – в протестите вече участват не само студенти, към тях се присъединяват граждани на Пекин от всички социални класи, като е организирана масова гладна стачка. Въпреки че най-голямата концентрация на демонстранти се насочва към столицата в повече от 400 китайски града има данни за протестни движения. 

През същия ден се провежда среща на Полибюро, в която партийното ръководство осъжда решението на Дзиян от 26 април да изтегли критичната статия срещу студентите. Сяопин обявява, че за да се опази редът е необходимо да бъдат изпратени китайски военни части на площада и да се наложи военно положение. 

Дзиян и премиерът на Китай Ли Пън посещават демонстрантите на 19 май и ги призовават да прекратят гладната стачка. Според очевидци Пън признава „пратриотичния ентусиазъм“ на студентите и „добрите им намерения“. 

Партията отвръща на удара

На 20 май официално е обявено военното положение и към Пекин са изпратени около 250 000 военни. Пътят им обаче е преграден от десетки хиляди протестиращи, които поставят превозни средства като барикади по пътищата на крайните квартали на града. 

Протестиращи студенти на площад "Тянанмън" през май 1989 г. Снимка Уикипедия

В края на май обаче протестиращите се сблъскват с вътрешни проблеми. Поради главоломното нарастване на демонстранти с коренно различни изисквания към Пекин става невъзможно да се изведат безспорни лидери на движението. Различните фракции се обвиняват, че работят за правителството и борбата за достъпа до микрофоните става все по-ожесточена.

На 1 юни Ли Пън разпространява доклад сред висшите членове на Политбюро под името "За истинската природа на размириците“. Чрез него той се опитва да убеди колегите си, че протестиращите са терористи, чийто брой постоянно нараства и че е необходимо да се подходи с твърда ръка, за да се върне редът в държавата.  

На 2 юни с пълното съгласие на всички важни политически фигури в страната е взето решението армията да разчисти площада по възможно най-мирен начин. На войниците обаче е позволено да използват сила, ако протестиращите откажат да отстъпят.

На 3 юни Ли Пън, Цяо Ши (секретарят на Централната комисия за следене на дисциплината) и Яао Йилин (първият вицепремиер на Китай) се срещат с официални представители на армията и на местните власти и по данни на „Документите на "Тянанмън“ одобряват 5-степенен план за действие:

- Операцията по потушаване на контрареволюционния бунт трябва да започне в 21 часа.
- Военните части трябва да се съберат на площада до 1 ч. на 4 юни, а площадът трябва да бъде опразнен до 6 часа сутринта.
- Няма да бъдат толерирани никакви забавяния.
- Забранява се възпрепятстването на напредъка на войските, които налагат военното положение. Войските могат да действат в самозащита и да използват всякакви средства, за да преодолеят пречките.
- Държавните медии трябва да отправят предупреждения към гражданите.

"Инцидентът" на 4 юни

На 3 юни държавните медии предупреждават протестиращите за предстоящото настъпление на армията и ги призовават да се приберат по домовете си. В 22 часа вечерта китайски военни части от крайните квартали започват да разрушават издигнатите прегради от демонстрантите, като първите жертви на репресиите падат още тогава. 

Въпреки че първоначално стрелят във въздуха срещу протестиращите са използвани забранените от международното право куршуми с кух връх – те се разширяват при контакт с жертвата и причиняват повече щети на тъканта.

Стопкадър на протестиращи на площад "Тянанмън". Снимка Youtube

Армията използва бронетранспортьори, за да пробие паркираните автобуси по средата на булевардите като срещу всяка съпротива на демонстрантите войските отговарят със сила. Граждани на Пекин се противопоставят и започват да нападат превозните средства на армията с пръчки и камъни. 

Според професора по политология Ричард Баум най-силният отпор е извършен между моста "Мусиди" и търговския център "Сидан", където „бяха напълно унищожени 65 камиона и 47 бронетранспортьора“, докато „485 други военни превозни средства бяха повредени“. 

Няколко десетки войници загиват по време на операцията, 36 цивилни са убити само край "Мусиди".

В 20 часа и 30 минути на 4 юни първите хеликоптери започват да прелитат над площад "Тянанмън", като по това време там все още стоят между 70 и 80 хиляди души. С падането на нощта и приближаването на танковете високоговорители на войската многократно призовават студентите да се разотидат.

Армията заобикаля площада от всички страни до 1 часа и 30 минути. В този момент едва няколко хиляди души са наобиколили Паметника на народните герои и отказват да го напуснат.

В 3 часа и 30 минути лекари успяват да убедят един от лидерите на демонстрациите Хоу Дежиан да се срещне с военните и да води преговори с тях.

След като студентите отказват да се оттеглят по мирен начин в 4 часа лампите на "Тянанмън" са загасени и по високоговорител се чува съобщение.

„Прочистването на площада започва сега. Ние се съгласяваме с молбата на студентите да прочистим площада“.

Ренхуа свидетелства, че в този момент много от протестиращите застават смело на едно място и дружно започват да пеят „Интернационала“. В 4 часа и 32 минути Дежиан взема микрофона и обявява, че е провел разговори с Джи Сингуо – политическия комисар на 38-а китайска армия (заела северната част на площада).

Много от демонстрантите го обвиняват за страхливец и отказват да отстъпят от позициите си. Няколко минути по-късно първите редици на войниците се придвижват и застават само на 10 метра от протестиращите.

В последен отчаян опит да предотврати предстоящото насилие водач на студентското движение от Пекинския университет Фен Конгде настоява да се гласува дали сутдентите да напуснат мирно площада или да останат. Резултатът от вота обаче не е категоричен. След това започва истинското клане.

В 4 часа и 35 минути войници, които са се слели сред демонстрантите, стрелят по високоговорителя и го унищожават. В следващия момент военните атакуват насъбралите се студенти около „Паметника на народните герои“ като първата им задача е да разбият всички записващи устройства, които да не оставят доказателства за извършените репресии. 

Много от свидетелите на случилото се твърдят, че дори студентите, които доброволно отстъпват от паметника, са пребити с палки, някои от тях до смърт.

В 5 часа и 10 минути повечето от останалите протестиращи се хващат за ръце и организирано напуснат площада от южната му страна по коридор, отворен от армията. След като напълно овладяват централната база на студентското движение, засегнало стотици китайски градове, войниците изгарят всички вещи и отпадъци и остават на площада още девет дни. 

Най-прочутият кадър от репресиите на площад "Тянанмън" - неизвестен мъж застава на пътя на преминаващите танкове. Снимка: Туитър

Репресиите не спират дотук – Ренхуа разказва как в около 6 часа сутринта три танка прегазват 11 студенти на булевард до „Тянанмън“.

В останалите по-големи градове на Китай протестите са насилствено прекратени през следващите няколко дни като по данни на „Амнести интернешънъл“ 300 души са убити на централния площад в Чънду (административна център на провинция Съчуан).

Според същия доклад на международната организация, публикуван през 1990 г., „поне хиляда цивилни, повечето от които невъоръжени, са убити, а няколко хиляди ранени – от  беразборните стрелби на военните части срещу тълпите в Пекин между 3 и 9 юни 1989 г.“. 

Според официален доклад, представен от кмета на Пекин на 30 юни 1989 г. в „повече от 3 000 цивилни са ранени и повече от 200, сред които 36 студенти, умират по време на сблъсъците“. Според „Амнести интернешънъл“ обаче в докумета са изложени данни от 11 столични болници, докато реалният им брой надвишава 40.

На 5 юни 1989 г. кореспондент на Франс прес заявява, че на 4 юни са загинали повече от 1 400 цивилни, докато 10 000 са били ранени.

Разбира се, могат да се правят само догадки относно броя на загиналите. Това се дължи на факта, че протестите на площад "Тянанмън" и бруталното им разбиване, е тема табу за ККП и до днес.

Опасната игра на думи

Пекин рядко коментира студентските движения от 1989 г. Затова изказването на министъра на отбраната  Уей Фегхе по време на посещение в Сингапур на 2 юни тази година бе прието с изненада.

„Всеки се притеснява за "Тянанмън" 30 години по-късно“, заяви той. „През последните 30 години Китай, под ръководството на комунистическата партия, прежива много промени – мислите ли, че правителството постъпи грешно на 4 юни? Имаше завършек на този инцидент. Правителството бе решително и сложи край на турбуленцията“.

Според него протестите на "Тянанмън" са били „политически размирици, които централизираното правителство е трябвало да потуши“.

„Заради това Китай се е радвал на стабилност и ако посетите Китай ще разберете тази част от историята“, допълни Фегхе.

Местните интернет търсачки или представят синтезирана и преработена информация за събитията, или насочват към предишните демонстрации на "Тянанмън" от 1976 г., които са насочени срещу маоизма и на практика подпомагат възхода на "реформаторите" като Дън.

По повод годишнината от репресиите на 3 юни Вашингтон призова Пекин да освободи политическите си затворници и изрази съжаление за това, че присъединяването на страната към международната общност не е довело до "по-отворено и толернатно общество". Представителството на комунистическата страна в САЩ осъди забележките и обяви, че  "човешките права в Китай са в най-доброто си състояние изобщо".

Не е нужно да споменаваме, че е повече от цинично думата "инцидент" да се използва, когато става въпрос за тежки и целенасочени репресии на властта срещу обществото. 

Нежеланието на Пекин да признае отговорността си за насилието през 2019 г. не само означава че човешките права в страната не са гарантирани. То подсказва, че може да бъде предизвикан и нов "инцидент", в случай, че новите "деца на "Тянанмън" решат да се противопоставят на партията.

Пекин все още притежава способите да накара "историята да се римува".

----

Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

 

„Защо не попитате децата на площад "Тянанмън"
Заради модата ли се бяха събрали там?
Те го дегизират, хипнотизират го,
Телевизията те принуждава да го приемеш“

С този куплет започва песента на алтернативната рок група System of a Down – „Hypnotize“. Един от основните ѝ мотиви е критиката на властта, която извършва насилие над обществото и след това всячески се опитва да го „хипнотизира”, да го накара да забрави, че е под контрол. 

В едно от най-консервативните общества като китайското, което е попаднало и под политическия воал на червения абсолютизъм, трудно може да се очакват каквито и да било социални брожения. Въпреки това „децата на "Тянанмън“ доказват, че гражданско общество е способно да възникне навсякъде – стотици хиляди китайски студенти излизат по улиците и площадите в големите градове на Китай от април до юни 1989 г.

В края на краищата Пекин използва най-древният метод за усмиряване на общественото недоволство – подхода на тоягата. В ранните часове на 4 юни протестиращите на площад "Тянанмън" по безцеремонен и брутален начин са прогонени от армията, като стотици, а според други оценки и хиляди демонстранти са убити.

Най-тежкият удар срещу зараждащото се гражданско общество в Китай обаче настъпва след това. Малка част от младото население днес е чувало за протестите и последвалите ги репресии на площад "Тянанмън". 

Или както са по-известни в комунистическата държава – „Инцидентът на 4 юни“.

Предистория

След Мао

Малко след смъртта на Мао на 9 септември 1976 г. са задържани основните лидери в Китайската комунистическа партия (ККП) и твърди последователи на маоизма – т.нар. „Банда на четиримата“. През октовмри същата година на власт идват „реформаторите“ под водачеството на Дън Сяопин.

"Банда на четиримата" (от ляво надясно) - Яо Уънюен, Дзян Цин, Джан Цуняо, Уан Хунуън. Снимка Уикипедия

За да се възстанови страната от катастрофалните проекти на Мао „Големия скок“ и „Културната революция“ през следващите години китайската икономика е дълбоко преобразувана. 

Приложени са елементи от западния капитализъм –  децентрализирането на селското стопанство, отварянето за чуждестранни инвестиции и други, като е съхранен здравият захват на партията върху държавата.

Несъответствието с радикалните постулати на Мао са оправдани с обяснението, че Китай е в ранен стадий на развитието на комунистическото общество и че няма значение дали то ще бъде достигнато чрез механизмите на пазара, или чрез плановата икономика. Или с други думи:

„Не е важно дали котката е черна или бяла, важното е да лови мишки“.

По данни на Световната банка БВП на Китай през 1978 г. е бил 149,541 милиарда долара, през 1995 г. – 734,548 милиарда долара, а през 2017 г. – 12,238 трилиона долара. Режимът не само оцелява – страната се превръща в основната заплаха пред еднополюсния свят на Америка след Студената война.

През 80-те години обаче икономическите реформи срещат своите остри критици. Премахнат е контролът върху цената на продуктите, които изкуствено са държани на ниски нива от 50-те години. Още през 70-те години „реформаторите“ започват да инвестират средства в масовото образоване на населението, но новите частни компании предпочитат да назначават лица, близки до управляващия елит. 

Освен от ширещата се корупция и непотизма по високите етажи, зараждащата се интелигенция е разочарована, защото икономическото либерализиране не довежда до политически реформи.

Предтечите на протестиращите на площад "Тянанмън"

Първите студенстки протести в Китай започват още през 1986 г. В средата на годината китайският професор по астрофизика от Пристънския университет Фан Личжи се завръща в страната си и започва да обикаля университетите. Там започва да настоява за реформиране на политическата власт, разделение на властите, увеличаване на човешките права и свободи и други. През декември 1986 г. студенти от поне 12 града, сред които Пекин и Шанхай, организират протести. 

Фан Личжи - професор и основоположник на протестните движения сред студентите в Китай. Снимка Уикипедия

Записаните изказвания на Личжи и есетата му са разпространени в страната до степен, че провокират отговор от страна на Дън Сяопин. Лидерът на Китай обвинява Личжи, че е носител на западния начин на живот и мислене и  подкопава социализма в страната. Под ударите на ККП попада и главният секретар на партията – Ху Яобан, за това че не е бил достатъчно твърд срещу протестите.

На 16 януари 1987 г. той е принуден да си подаде оставката. Яобан е възстановен като партиен функционер през октомври 1987 г.

Със смъртта на Яобан на 15 април 1989 г. си отива един от най-влиятелните поддръжници в страната за либерални реформи, отявлен критик на маоизма и открит противник на чистките. Той се ползва с голяма обществена подкрепа и Пекин организира пищно погребение в негова чест.

С него обаче не са погребани идеите за реформиране на държавата и през следващите два месеца ККП се изправя срещу най-голямото си предизвикателство от настъпването на комунистическия режим насам.

Протестите на площад "Тянанмън"

Нова надежда

Според американския социолог Крег Калхун много китайски студенти определят принудителната оставка на Яобан като основната причина за смъртта му. Това убеждение дава първоначален тласък на протестиращите, които започват да се събират на палаткови лагери в множество университети в страната. 

Въпреки че по същество реформите, за които настояват студентите, са радикални, мнозинството от демонстрантите не вярват, че могат да свалят комунистическия режим, нито се надяват да го направят.

Калхун, който е жив свидетел на протестите, обяснява, че студентите гледат на движението си през изложената в „Манифеста на комунистическата партия“ концепция за класовото противопоставяне и за детерминизма на историята – комунистическото общество е последния стадий на развитието на човешкото общество. 

Според тях застаряващата политическа класа в ККП напомня много на феодалните европейски владения от Средновековието, в които непотизмът е играл съществена роля. На младите партийни дейци не се дава път да се наложат и да въведат  необходимите социални реформи, за да се пристъпи една крачка по-близо до „края на историята“.   

Малки спонтанни събирания за оплакване на Ху започват още на 15 април около паметника на народните герои на площад "Тянанмън". На 17 април към тях се присъединяват напуснали кампусите си 3 000 студенти от Пекинския университет и около 1 000 студенти от Университета на Цинхуа.

Скоро множеството достига значителни размери и в крайна сметка настоява пред главния секретар на партията Жао Дзиян да признае, че позициите на Яобан за демокрацията и свободите е правилна, да прекрати цензурата на медиите, да увеличи финансирането на университетите, да легализира протестите в Пекин и други.

Протестиращи в Хонконг на 5 май 1989 г. Снимка АП/БТА

На 21 април на площада вече са се събрали повече от 100 000 студенти. Властимащите обаче не само отказват да уважат призивите на демонстрантите – те обмислят по какъв начин да ги изплашат и да обърнат обществото срещу тях, за да ги прогонят възможно най-бързо.

На 26 април държавният вестник „Женмин жибао“ публикива критична статия на първа страница със заглавието „Необходимо е да се издигне твърда опозиция срещу нарушенията“. Постигнат е противоположният ефект – до края на протестите коментарът се превръща в крайъгълен камък на студентското недоволство.

Още на 27 април между 50 000 и 100 000 протестиращи минават по улиците на Пекин и се събират на площад "Тянънман". Властите са принудени да направят отстъпки – печатът започва обективно да представя протестите, на 3 и 4 май генералният секретар на ККП Жао Дзиян произнася две речи, в които признава за корупцията в партията и определя протестиращите за патриотични.

На 4 май само студентите на Пекинския университет и на Пекинския педагогически университет остават на площада. Останалите се оттеглят, след като властимащите обявяват, че ще започнат диалог с лидерите на протестите за нови реформи. 

В ККП започва да се усеща напрежение между групите на консервативните и прогресивните, като същевременно все повече студенти започват да подозират, че Пекин печели време, с което да притъпи социалното недоволство и в крайна сметка да не изпълни обещанията си.

На 13 май насъбралите се студенти започват гладна стачка – два дни преди планирано посещение на Михаил Горбачов. Демонстрантите искат да го използват, за да принудят правителството да предприеме обещаните реформи. До следобед на същия ден на площада вече са се събрали 300 000 души. Поради това церемонията по посрещането между делегациите на двете страни се провежда на летището. 

До 17 май "Тянанмън" започва да се пръска по шевовете – в протестите вече участват не само студенти, към тях се присъединяват граждани на Пекин от всички социални класи, като е организирана масова гладна стачка. Въпреки че най-голямата концентрация на демонстранти се насочва към столицата в повече от 400 китайски града има данни за протестни движения. 

През същия ден се провежда среща на Полибюро, в която партийното ръководство осъжда решението на Дзиян от 26 април да изтегли критичната статия срещу студентите. Сяопин обявява, че за да се опази редът е необходимо да бъдат изпратени китайски военни части на площада и да се наложи военно положение. 

Дзиян и премиерът на Китай Ли Пън посещават демонстрантите на 19 май и ги призовават да прекратят гладната стачка. Според очевидци Пън признава „пратриотичния ентусиазъм“ на студентите и „добрите им намерения“. 

Партията отвръща на удара

На 20 май официално е обявено военното положение и към Пекин са изпратени около 250 000 военни. Пътят им обаче е преграден от десетки хиляди протестиращи, които поставят превозни средства като барикади по пътищата на крайните квартали на града. 

Протестиращи студенти на площад "Тянанмън" през май 1989 г. Снимка Уикипедия

В края на май обаче протестиращите се сблъскват с вътрешни проблеми. Поради главоломното нарастване на демонстранти с коренно различни изисквания към Пекин става невъзможно да се изведат безспорни лидери на движението. Различните фракции се обвиняват, че работят за правителството и борбата за достъпа до микрофоните става все по-ожесточена.

На 1 юни Ли Пън разпространява доклад сред висшите членове на Политбюро под името "За истинската природа на размириците“. Чрез него той се опитва да убеди колегите си, че протестиращите са терористи, чийто брой постоянно нараства и че е необходимо да се подходи с твърда ръка, за да се върне редът в държавата.  

На 2 юни с пълното съгласие на всички важни политически фигури в страната е взето решението армията да разчисти площада по възможно най-мирен начин. На войниците обаче е позволено да използват сила, ако протестиращите откажат да отстъпят.

На 3 юни Ли Пън, Цяо Ши (секретарят на Централната комисия за следене на дисциплината) и Яао Йилин (първият вицепремиер на Китай) се срещат с официални представители на армията и на местните власти и по данни на „Документите на "Тянанмън“ одобряват 5-степенен план за действие:

- Операцията по потушаване на контрареволюционния бунт трябва да започне в 21 часа.
- Военните части трябва да се съберат на площада до 1 ч. на 4 юни, а площадът трябва да бъде опразнен до 6 часа сутринта.
- Няма да бъдат толерирани никакви забавяния.
- Забранява се възпрепятстването на напредъка на войските, които налагат военното положение. Войските могат да действат в самозащита и да използват всякакви средства, за да преодолеят пречките.
- Държавните медии трябва да отправят предупреждения към гражданите.

"Инцидентът" на 4 юни

На 3 юни държавните медии предупреждават протестиращите за предстоящото настъпление на армията и ги призовават да се приберат по домовете си. В 22 часа вечерта китайски военни части от крайните квартали започват да разрушават издигнатите прегради от демонстрантите, като първите жертви на репресиите падат още тогава. 

Въпреки че първоначално стрелят във въздуха срещу протестиращите са използвани забранените от международното право куршуми с кух връх – те се разширяват при контакт с жертвата и причиняват повече щети на тъканта.

Стопкадър на протестиращи на площад "Тянанмън". Снимка Youtube

Армията използва бронетранспортьори, за да пробие паркираните автобуси по средата на булевардите като срещу всяка съпротива на демонстрантите войските отговарят със сила. Граждани на Пекин се противопоставят и започват да нападат превозните средства на армията с пръчки и камъни. 

Според професора по политология Ричард Баум най-силният отпор е извършен между моста "Мусиди" и търговския център "Сидан", където „бяха напълно унищожени 65 камиона и 47 бронетранспортьора“, докато „485 други военни превозни средства бяха повредени“. 

Няколко десетки войници загиват по време на операцията, 36 цивилни са убити само край "Мусиди".

В 20 часа и 30 минути на 4 юни първите хеликоптери започват да прелитат над площад "Тянанмън", като по това време там все още стоят между 70 и 80 хиляди души. С падането на нощта и приближаването на танковете високоговорители на войската многократно призовават студентите да се разотидат.

Армията заобикаля площада от всички страни до 1 часа и 30 минути. В този момент едва няколко хиляди души са наобиколили Паметника на народните герои и отказват да го напуснат.

В 3 часа и 30 минути лекари успяват да убедят един от лидерите на демонстрациите Хоу Дежиан да се срещне с военните и да води преговори с тях.

След като студентите отказват да се оттеглят по мирен начин в 4 часа лампите на "Тянанмън" са загасени и по високоговорител се чува съобщение.

„Прочистването на площада започва сега. Ние се съгласяваме с молбата на студентите да прочистим площада“.

Ренхуа свидетелства, че в този момент много от протестиращите застават смело на едно място и дружно започват да пеят „Интернационала“. В 4 часа и 32 минути Дежиан взема микрофона и обявява, че е провел разговори с Джи Сингуо – политическия комисар на 38-а китайска армия (заела северната част на площада).

Много от демонстрантите го обвиняват за страхливец и отказват да отстъпят от позициите си. Няколко минути по-късно първите редици на войниците се придвижват и застават само на 10 метра от протестиращите.

В последен отчаян опит да предотврати предстоящото насилие водач на студентското движение от Пекинския университет Фен Конгде настоява да се гласува дали сутдентите да напуснат мирно площада или да останат. Резултатът от вота обаче не е категоричен. След това започва истинското клане.

В 4 часа и 35 минути войници, които са се слели сред демонстрантите, стрелят по високоговорителя и го унищожават. В следващия момент военните атакуват насъбралите се студенти около „Паметника на народните герои“ като първата им задача е да разбият всички записващи устройства, които да не оставят доказателства за извършените репресии. 

Много от свидетелите на случилото се твърдят, че дори студентите, които доброволно отстъпват от паметника, са пребити с палки, някои от тях до смърт.

В 5 часа и 10 минути повечето от останалите протестиращи се хващат за ръце и организирано напуснат площада от южната му страна по коридор, отворен от армията. След като напълно овладяват централната база на студентското движение, засегнало стотици китайски градове, войниците изгарят всички вещи и отпадъци и остават на площада още девет дни. 

Най-прочутият кадър от репресиите на площад "Тянанмън" - неизвестен мъж застава на пътя на преминаващите танкове. Снимка: Туитър

Репресиите не спират дотук – Ренхуа разказва как в около 6 часа сутринта три танка прегазват 11 студенти на булевард до „Тянанмън“.

В останалите по-големи градове на Китай протестите са насилствено прекратени през следващите няколко дни като по данни на „Амнести интернешънъл“ 300 души са убити на централния площад в Чънду (административна център на провинция Съчуан).

Според същия доклад на международната организация, публикуван през 1990 г., „поне хиляда цивилни, повечето от които невъоръжени, са убити, а няколко хиляди ранени – от  беразборните стрелби на военните части срещу тълпите в Пекин между 3 и 9 юни 1989 г.“. 

Според официален доклад, представен от кмета на Пекин на 30 юни 1989 г. в „повече от 3 000 цивилни са ранени и повече от 200, сред които 36 студенти, умират по време на сблъсъците“. Според „Амнести интернешънъл“ обаче в докумета са изложени данни от 11 столични болници, докато реалният им брой надвишава 40.

На 5 юни 1989 г. кореспондент на Франс прес заявява, че на 4 юни са загинали повече от 1 400 цивилни, докато 10 000 са били ранени.

Разбира се, могат да се правят само догадки относно броя на загиналите. Това се дължи на факта, че протестите на площад "Тянанмън" и бруталното им разбиване, е тема табу за ККП и до днес.

Опасната игра на думи

Пекин рядко коментира студентските движения от 1989 г. Затова изказването на министъра на отбраната  Уей Фегхе по време на посещение в Сингапур на 2 юни тази година бе прието с изненада.

„Всеки се притеснява за "Тянанмън" 30 години по-късно“, заяви той. „През последните 30 години Китай, под ръководството на комунистическата партия, прежива много промени – мислите ли, че правителството постъпи грешно на 4 юни? Имаше завършек на този инцидент. Правителството бе решително и сложи край на турбуленцията“.

Според него протестите на "Тянанмън" са били „политически размирици, които централизираното правителство е трябвало да потуши“.

„Заради това Китай се е радвал на стабилност и ако посетите Китай ще разберете тази част от историята“, допълни Фегхе.

Местните интернет търсачки или представят синтезирана и преработена информация за събитията, или насочват към предишните демонстрации на "Тянанмън" от 1976 г., които са насочени срещу маоизма и на практика подпомагат възхода на "реформаторите" като Дън.

По повод годишнината от репресиите на 3 юни Вашингтон призова Пекин да освободи политическите си затворници и изрази съжаление за това, че присъединяването на страната към международната общност не е довело до "по-отворено и толернатно общество". Представителството на комунистическата страна в САЩ осъди забележките и обяви, че  "човешките права в Китай са в най-доброто си състояние изобщо".

Не е нужно да споменаваме, че е повече от цинично думата "инцидент" да се използва, когато става въпрос за тежки и целенасочени репресии на властта срещу обществото. 

Нежеланието на Пекин да признае отговорността си за насилието през 2019 г. не само означава че човешките права в страната не са гарантирани. То подсказва, че може да бъде предизвикан и нов "инцидент", в случай, че новите "деца на "Тянанмън" решат да се противопоставят на партията.

Пекин все още притежава способите да накара "историята да се римува".

----

Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какво ще товари и разтоварва новото пристанище на Ахмед Доган?