Черна пола до коляното, висока талия, подчертани извивки на ханша, крака, които изглеждат още по-дълги заради високите токчета и, разбира се, звукът, който те оставят след себе си.

Валентина седи на съседното бюро до мен и колегите често ѝ казват, че като излезе така от работа, с бялата риза, сакото и вдигната на кок коса, създава погрешното впечатление, че явно в тая фирма плащат много добре, за да се обличаме така.

До нея съм аз – със скъсани дънки, плитки, обеци с черно-бяла снимка на Айнщайн, който се плези, и тениска, на която пише Bullshit. Да не повярваш, че работим в един и същи офис.

Кецове с различни чорапи

Едно от нещата, на които държа, когато кандидатствам за работа, е да няма дрескод. Спасява ме това, че не се срещам с клиенти, иначе аз и Валентина щяхме да имаме да постигаме доста различни резултати. Просто не обичам някой да ми казва какво да нося дали защото го приемам като ограничаване на свободата, или защото не обичам интеракцията с ютията рано сутрин, просто не е моето нещо.

Още в ранна възраст отказах майка ми да ми дава съвети как трябва да изглежда и да се облича едно момиче. Полите ми изчезваха или карах баба да ги превръща в панталонки. Накрая и двете се отказаха. По-късно, като започнах да ходя на танци, обявих война и на токчетата. Когато си 180 см и трябва да танцуваш в двойка с мъж (не знам дали знаете, но високите мъже предпочитат да играя баскетбол или войлейбол, а не да броят стъпки на латино ритми), трябваше съвсем да се откажа, за да има шанс някой да ме покани, без да се налага да поляга на гърдите ми по време на танца...

Така, като стигнах до интервютата за работа, това беше един от неизменните въпроси, които задавах:

„Трябва ли да сменям гардероба си и проблем ли е за вас, че нося кецове с различни чорапи?”

Все пак готова съм да заменя тениските със „Семейство Симпсън” с риза, ако се наложи, но никога не съм разбила защо дрескодът за жените трябва да включва пола и токчета. Не че не обичам да гледам шефа си отвисоко, но той може ли да ми вдигне заплата толкова, че да си купувам всеки ден нови чорапогащници, защото задължително ги късам?

Разбирам, че не навсякъде може да ми се размине носенето на дънки, но кой и защо ще има правото да ми казва как трябва да се облича една жена и от това ще зависи дали ще имам работа или не? Не е ли дискриминация да трябва да потропвам в коридора и да си стягам прасците, като мога да стигам много по-бързо и безшумно с кецове?

Поли срещу панталони

Дискриминация в нареждането да се появят на работа с високи токове виждат и жените в Япония, които настояват това изискване да се премахне. Онлайн петицията в тяхна подкрепа е събрала над 21 хил. подписа, а хаштагът, с който се включват мнозина, #KuToo, е игра с японските думи kutsu (обувки) и kutsuu (болка, агония).

Предпоставките за дискриминация се появяват още в училище. През 2016 г. Бони Белтиър, майка на две ученички в държавно училище в Северна Каролина, завежда дело срещу училището заради забраната момичета да посят панталони. Дъщеря ѝ не харесва поли и иска да може да играе свободно с момчетата, а полата не ѝ позволява да се включи в повечето спортове, които момчета практикуват.

От училището ѝ обясняват, че дрескодът е част от традициите и ценностите на училището и така те се предават на неговите възпитаници. Според майката правилата момчетата да отварят вратите на момичетата и да им носят чадърите внушава на дъщерите ѝ, че са по-слабият пол и трябва да разчитат на „по-силните“ за помощ. Дъщеря й иска да е войник, а войник в пола няма.

Срещала съм и другата гледна точка. Дъщерята на приятелка е омъжена за бразилец и се възмуваща как едно училище там кара всички ученици да се обличат в панталони, за да няма дискриминация, и по-късно децата да могат да изберат пола си. Тя се възмущава защо за „полово неутрални” се приемат панталоните и внучка ѝ „не може да си бъде момиченце“ и да носи поли и рокли.

Розово или синьо?

Да, така ни възпитават – в определени модели и правила, според които, щом си момиче, получаваш розовите неща и куклите, а ако си момче – вземаш камиончата и всичко синьо. Е, това оставя следа.

После уж започваме да ставаме по-свободни и да се борим срещу ограниченията - наричаме децата си „то” и ги оставяме по-късно сами да решат дали да бъдат „той“ или „тя“.

Какво точно обаче избират те – идеята кои да бъдат или просто един готов и по-опростен модел, който казва, че ако изберат момичето, трябва да балансират на токчета, а ако заложат на момчето, ще трябва да отварят врати и да носят чадъри. Не сме ли способни на повече и това ли е всъщност проявата на свободното мислене?

Още утре ще проверя, като отида на работа с токчета и видя дали някой мъж с равни обувки ще ми отвори някоя врата...

----

Този материал е създаден по проект "Генерация Z".