Article_top

Карайки по емблематичната американска магистрала 101, отбивам от пътя за поредната неприлично голяма чаша кафе. Атмосферата в единственото отворено заведение изглежда напълно обичайна. Барман налива бира, клиенти поглъщат сандвичи, а в далечината се чува коментарът на баскетболен плейоф. Едно нещо обаче липсва – разговорът. 

Съвременното всекидневие е подвластно на картината. Сякаш потвърждавайки прогнозите всеки антиутопичен роман от миналия век, екраните крадат от вниманието ни с постоянното си присъствие. В дома си, докато се храним, често забиваме поглед в "черното огледало" вместо в чинията. Едва ли е изненада тогава, че в нарастващ брой американски заведения ще откриете таблети, вградени в масите. Пред всеки клиент – екран. Непреодолима преграда между иначе възможните събеседници.

Спор с аромат на кафе

Преди повече от половин век германският философ Юрген Хабермас, който през юни отпразнува 90-годишен юбилей, развива вероятно най-известната си идея. Публичната сфера, както я нарича Хабермас, е съвкупност от обществени пространства, в които гражданите се събират, за да обменят идеи и обсъждат заобикалящия ги свят.

Публичната сфера са били кафенетата, магазините, стадионите и всички други помещения, предразполагащи към конструктивни дебати. На тези дебати дължим политически революции, творчески шедьоври, както и развитието на любимите си спортове.

Публичната сфера е жизненоважна част от обществения живот. Създаването на подобна обстановка е естествено следствие от желанието ни да коментираме ставащото около нас. И все пак кога за последно влязохте в кафене, за да потърсите съзнателно мнението на съгражданин?

От известно време насам целенасоченото общуване в градската среда изглежда в опасност. Разговорите, разбира се, не са изчезнали от заведенията. Но заведенията притихват. В статия за американското издание „Слейт“ Бен Шрекингер пише, че кофеинът вече не се използва за разпалване на дискусия, а за увеличаване на нечия продуктивност. Кафенето може би все още е място за срещи. Наред с това обаче то се превръща и във външен офис, където служители от всички сектори работят със слушалки в ушите, загледани в екрани. 

Това е парадоксът – излизаме навън, за да останем сами. 

От истинския свят към дигиталния

Би било пресилено да твърдим, че публичната сфера е мъртва или се е запътила към гибел. Тя претърпява метаморфоза и си търси нов дом. Този дом едва ли ще бъде физическо пространство, но алтернативата не е напълно очевидна.

Преди две десетилетия не бяха малко онези, които разпознаваха в интернет безценна възможност за конструктивно общуване. От настоящата ни позиция е лесно да проследим кога и защо тези надежди бяха разбити на пух и прах. Или пък не?

Не ни беше нужно дълго време да разберем, че социалните мрежи – най-очевидният наследник на идеята на Хабермас, няма да изпълняват тази роля. Но интернет отвори вратите към развитието на други революционни платформи, където потребители и автори да разсъждават върху състоянието на света. Оттук би следвало да говорим най-вече за блогърство и влогърство (видео блогърство). Дори по-впечатляващ от тези форми на изразяване обаче е ренесансът на радиото.

Звукът на промяната

В България думата подкаст е все още екзотична. Подхванете разговор за асинхронни аудио предавания на улицата и е твърде вероятно да срещнете известна почуда у събеседниците си. В редица западни държави подкастът обаче се установи като водещ формат още през миналото десетилетие. У нас той тепърва прохожда, носейки със себе си надежда за по-малко крясъци в интернет и повече обмислена реч.

Накратко казано, подкастът е аудио еквивалентът на YouTube каналите. Независими автори и медийни организации разпространяват безплатни радио предавания, обхващащи всичко от токшоу до разследваща журналистика. Тук е моментът да отбележа, че аз също съм сред тези автори. Но ако това разкритие звучи като реклама, нека бъде реклама на цялата подкаст индустрия. Защото вярвам, че именно в нея се крие алтернативата на публичната сфера.

Не една или две са причините подкастовете да бъдат разглеждани като платформи за спор и просветление. От тях най-важни изглеждат вродените странност, безформеност и непретенциозност на този вид медиен канал. Ако можем изобщо да говорим за жанрове при подкастовете, то те са осезаемо по-многобройни в сравнение с киното, литературата и традиционната журналистика. 

Как изобщо е възможно да опишеш предаване, в което водещият разговаря с неодушевени предмети, като Everything is Аlive? Или пък аудио есетата на Джон Грийн, в които американският автор слага оценки от едно до пет на всевъзможни феномени, вариращи от тетрис до менюто на веригата за бързо хранене „Тако Бел“?

На пръв поглед подобни продукции изглеждат съвършено несвързани с човешката информираност. Но именно това абсурдно разнообразие, характерно за подкастовете, превръща формата в съкровищница, чието съдържание се определя основно от автора, а не от алгоритъм, рекламни или политически интереси. 

Нека говорят

Общественият диалог създава предпоставки за прогрес. Но онези медийни платформи, към които най-често се обръщаме, за да участваме в подобен разговор, ограничават ролята ни. Илюзията за стойностен спор в телевизионен сутрешен блок бързо се разпада, когато изтече краткото време, отделено на гостите. В стандартно радио предаване слушател, включен на живо, разполага с по-малко от минута, за да изрази мнението си. Тези трибуни може и да привличат  по-голяма аудитория, но темите и гледните точки обикновено се изместват едни от други дълго преди да са имали шанс да оставят отпечатък в колективната ни памет.

Затова интернет наистина може да предложи спасение от безцелната врява. Възможността, дадена на потребителите да общуват помежду си и творчески да изразяват идеите си, е вероятно най-положителното следствие от разширяването на дигиталната среда. YouTube се превърна в безспорен лидер на тази революция. От друга страна, пренасищането с картина заплашва да отвлече вниманието ни от основния градивен елемент на публичната сфера – думите.

Лишени от блясъка на по-атрактивните и лесни за консумиране видео материали, подкастовете ни дават възможност да се фокусираме върху същината на диалога. За някои това означава да слушат двучасов епизод на "Говори ѝнтернет" или "Свръхчовекът" с Георги Ненов. За други – да създадат собствено предаване, провокиращо размисъл по необичаен начин. И в двата случая потребителят би усетил непозната свобода да общува със заобикалящия го свят без напрежение. Вярно е, че дигиталното радио също е форма на изолация. То няма да възроди енергията на кафенетата. Поне засега обаче изглежда като обещаващ техен наследник.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

 

Карайки по емблематичната американска магистрала 101, отбивам от пътя за поредната неприлично голяма чаша кафе. Атмосферата в единственото отворено заведение изглежда напълно обичайна. Барман налива бира, клиенти поглъщат сандвичи, а в далечината се чува коментарът на баскетболен плейоф. Едно нещо обаче липсва – разговорът. 

Съвременното всекидневие е подвластно на картината. Сякаш потвърждавайки прогнозите всеки антиутопичен роман от миналия век, екраните крадат от вниманието ни с постоянното си присъствие. В дома си, докато се храним, често забиваме поглед в "черното огледало" вместо в чинията. Едва ли е изненада тогава, че в нарастващ брой американски заведения ще откриете таблети, вградени в масите. Пред всеки клиент – екран. Непреодолима преграда между иначе възможните събеседници.

Спор с аромат на кафе

Преди повече от половин век германският философ Юрген Хабермас, който през юни отпразнува 90-годишен юбилей, развива вероятно най-известната си идея. Публичната сфера, както я нарича Хабермас, е съвкупност от обществени пространства, в които гражданите се събират, за да обменят идеи и обсъждат заобикалящия ги свят.

Публичната сфера са били кафенетата, магазините, стадионите и всички други помещения, предразполагащи към конструктивни дебати. На тези дебати дължим политически революции, творчески шедьоври, както и развитието на любимите си спортове.

Публичната сфера е жизненоважна част от обществения живот. Създаването на подобна обстановка е естествено следствие от желанието ни да коментираме ставащото около нас. И все пак кога за последно влязохте в кафене, за да потърсите съзнателно мнението на съгражданин?

От известно време насам целенасоченото общуване в градската среда изглежда в опасност. Разговорите, разбира се, не са изчезнали от заведенията. Но заведенията притихват. В статия за американското издание „Слейт“ Бен Шрекингер пише, че кофеинът вече не се използва за разпалване на дискусия, а за увеличаване на нечия продуктивност. Кафенето може би все още е място за срещи. Наред с това обаче то се превръща и във външен офис, където служители от всички сектори работят със слушалки в ушите, загледани в екрани. 

Това е парадоксът – излизаме навън, за да останем сами. 

От истинския свят към дигиталния

Би било пресилено да твърдим, че публичната сфера е мъртва или се е запътила към гибел. Тя претърпява метаморфоза и си търси нов дом. Този дом едва ли ще бъде физическо пространство, но алтернативата не е напълно очевидна.

Преди две десетилетия не бяха малко онези, които разпознаваха в интернет безценна възможност за конструктивно общуване. От настоящата ни позиция е лесно да проследим кога и защо тези надежди бяха разбити на пух и прах. Или пък не?

Не ни беше нужно дълго време да разберем, че социалните мрежи – най-очевидният наследник на идеята на Хабермас, няма да изпълняват тази роля. Но интернет отвори вратите към развитието на други революционни платформи, където потребители и автори да разсъждават върху състоянието на света. Оттук би следвало да говорим най-вече за блогърство и влогърство (видео блогърство). Дори по-впечатляващ от тези форми на изразяване обаче е ренесансът на радиото.

Звукът на промяната

В България думата подкаст е все още екзотична. Подхванете разговор за асинхронни аудио предавания на улицата и е твърде вероятно да срещнете известна почуда у събеседниците си. В редица западни държави подкастът обаче се установи като водещ формат още през миналото десетилетие. У нас той тепърва прохожда, носейки със себе си надежда за по-малко крясъци в интернет и повече обмислена реч.

Накратко казано, подкастът е аудио еквивалентът на YouTube каналите. Независими автори и медийни организации разпространяват безплатни радио предавания, обхващащи всичко от токшоу до разследваща журналистика. Тук е моментът да отбележа, че аз също съм сред тези автори. Но ако това разкритие звучи като реклама, нека бъде реклама на цялата подкаст индустрия. Защото вярвам, че именно в нея се крие алтернативата на публичната сфера.

Не една или две са причините подкастовете да бъдат разглеждани като платформи за спор и просветление. От тях най-важни изглеждат вродените странност, безформеност и непретенциозност на този вид медиен канал. Ако можем изобщо да говорим за жанрове при подкастовете, то те са осезаемо по-многобройни в сравнение с киното, литературата и традиционната журналистика. 

Как изобщо е възможно да опишеш предаване, в което водещият разговаря с неодушевени предмети, като Everything is Аlive? Или пък аудио есетата на Джон Грийн, в които американският автор слага оценки от едно до пет на всевъзможни феномени, вариращи от тетрис до менюто на веригата за бързо хранене „Тако Бел“?

На пръв поглед подобни продукции изглеждат съвършено несвързани с човешката информираност. Но именно това абсурдно разнообразие, характерно за подкастовете, превръща формата в съкровищница, чието съдържание се определя основно от автора, а не от алгоритъм, рекламни или политически интереси. 

Нека говорят

Общественият диалог създава предпоставки за прогрес. Но онези медийни платформи, към които най-често се обръщаме, за да участваме в подобен разговор, ограничават ролята ни. Илюзията за стойностен спор в телевизионен сутрешен блок бързо се разпада, когато изтече краткото време, отделено на гостите. В стандартно радио предаване слушател, включен на живо, разполага с по-малко от минута, за да изрази мнението си. Тези трибуни може и да привличат  по-голяма аудитория, но темите и гледните точки обикновено се изместват едни от други дълго преди да са имали шанс да оставят отпечатък в колективната ни памет.

Затова интернет наистина може да предложи спасение от безцелната врява. Възможността, дадена на потребителите да общуват помежду си и творчески да изразяват идеите си, е вероятно най-положителното следствие от разширяването на дигиталната среда. YouTube се превърна в безспорен лидер на тази революция. От друга страна, пренасищането с картина заплашва да отвлече вниманието ни от основния градивен елемент на публичната сфера – думите.

Лишени от блясъка на по-атрактивните и лесни за консумиране видео материали, подкастовете ни дават възможност да се фокусираме върху същината на диалога. За някои това означава да слушат двучасов епизод на "Говори ѝнтернет" или "Свръхчовекът" с Георги Ненов. За други – да създадат собствено предаване, провокиращо размисъл по необичаен начин. И в двата случая потребителят би усетил непозната свобода да общува със заобикалящия го свят без напрежение. Вярно е, че дигиталното радио също е форма на изолация. То няма да възроди енергията на кафенетата. Поне засега обаче изглежда като обещаващ техен наследник.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

Коментари

Klingon Oid's picture
Klingon Oid
Klingon Oid

Виц:

Виц:
Две приятелки си бъбрят.
- Снощи излязох с един уж симпатичен, а той - психопат.
- ?!
- Вместо да си гледа в телефона като нормалните хора, като взе, че ме зяпна в ресторанта !

Деепричастията са признак на

сериозна липса на стил, айде, младият списател е разбираемо защо не знае български, ама редакторите?

Проблемите на американското бъдеще са ми някакси безразлични, ако не ме касаят пряко.
Buba Mara's picture
Buba Mara
bubamara

Първи абзац

Интерстейт 101 никога и при никакви обстоятелства не "прелива" от Невада в Калифорния, магистралата върви север-юг от Уошингтън през Орегон до Калифорния покрай Пасифика. Добавяме и снимката от кафене в Майами Бийч и гледаме как теорията на Хабермас за мискомюникейшъна се разпада на дребни, безсмислени картинки.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Кой ще понесе отговорността за НАПлийкс?