Article_top

Както всяка година много публични университети привличат вниманието с обявяването на поредната вълна на прием с надежда да успеят да се сдобият с още неколцина нови студенти в началото на новата академична година и покрай това да позакърпят бюджетите си. Закономерно това е съпроводено от звучно цъкане с език от страна на всички наблюдатели, които са наясно с неспособността на висшите учебни заведения да запълват дори планираните си места, та камо ли допълнителните, независимо колко ниско са заложени критериите за прием. Тъй като това е казус, който не е от вчера, и причините за него не са се променили чувствително, в този текст ще се съсредоточим върху няколко други свързани проблема, които като че ли остават на заден план.

1) Отказ от акцентиране върху качеството на предлаганото образование. Целта на реформата във финансирането на висше образование е именно да се прехвърли фокусът на управлението на системата от механичното броене на студенти, часове, курсове и специалности към постиженията на студентите, придобитите знания и умения и последвалата им реализация на пазара на труда. След това обаче се появяват списъците със защитени и приоритетни специалности, както и всякакви други изключения, които на практика обезсмислят новия принцип. Освен излишна сложност на регулацията и де факто контра на реформата във финансирането те създават допълнителен мотив университетите да полагат усилия не толкова да предложат възможно най-доброто образование на студентите си, колкото да се сдобият с благоволението на администрацията за включване на специалностите им в списъците с изключения.

2) Чувствително разминаване между структурата на висшето образование и пазара на труда. И през последната година основният интерес на студентите остава съсредоточен върху специалностите от областта на икономиката, администрацията и социалните науки, което важи с особена сила за жените. Същевременно основното търсене на пазара на труда все повече се съсредоточава в техническите, математическите и инженерните специалности (STEM) и няма изгледи тази тенденция да се промени в близко бъдеще. Част от причината за това е конкуренцията на алтернативното образование (школи, кръжоци и подобни), особено що се отнася до ИТ специализация, и в този смисъл, ако искат да са конкурентни университетите, следва сериозно да помислят как да повишат качеството и привлекателността на тези си специалности. Длъжни сме тук да маркираме изменението в баланса на търсенето на висше образование в полза на STEM специалностите за сметка на хуманитарните през последните няколко години, но въпреки това то продължава да е далеч от търсенето на пазара на труда.

3) Прекъсната връзка с бизнеса и работодателите. Това не важи за всички факултети и всички университети, но мнозинството не обръщат особено внимание на по-нататъшната реализация на студентите си. Разбира се, „вината“ е споделена между работодателите и университетите, тъй като нито едната от двете страни не полага достатъчно усилия, за да изгради мост между образование и работа. Тук може да се мисли за по-силно застъпване на стажове на реални работни места в хода на обучението, както и за по-активна подкрепа от страна на работодателите на самия образователен процес.

4) Дефицити при преподавателите. Понастоящем немалка част от академичната общност се съсредоточава почти изключително върху процеса на преподаване и оставя настрана научната дейност. Това личи доста ясно от сравненията, включени в европейския индекс на иновациите, в който българските научни изследвания са сред най-малко цитираните, а страната се нарежда на последните места по участие в международни научни екипи. Това е резултат както от общата липса на провеждане и публикуване на изследвания, така и на навика да се пише на български език и да се публикува в слабо четени (и редактирани) издания на самите университети. От липсата на научна дейност обаче страда и образователният процес, тъй като преподавателите често са далеч от последните развития в сферите си. Тук е необходимо предоставяне на по-силни стимули за научна дейност, но обвързана с релевантността и влиянието на резултатите от нея.

5) Твърде малко програми на чужд език. Вероятността дори водещите български университет да се конкурират с тези във Великобритания или Швеция не изглежда прекалено голяма. Възможна стратегия е обаче прицелването в студенти от трети страни, особено от бившия Източен блок, които търсят достъп до по-добро образование от това в държавите си, както и европейски дипломи. Това няма как да стане обаче без засилване на програмите на чужд (най-вече английски) език и улесняването на административните процеси за допускане на студенти извън ЕС до българското образование. Разбира се, пречки пред развитието на такива програми са както относително ниското качество на висшето образование като цяло, така и дефицитът на преподаватели, които могат да водят курсове на чужд език.

Гореизброените пет проблема далеч не са изчерпателни за състоянието на висшето образование. Решаването дори на един или два от тях обаче е за предпочитане пред поредното обсъждане защо няма студенти (при това без да сме чели данните за демографските и миграционните процеси) и би помогнало значително за подобряването на качеството на образованието във вузовете.

Институт за пазарна икономика

 

Както всяка година много публични университети привличат вниманието с обявяването на поредната вълна на прием с надежда да успеят да се сдобият с още неколцина нови студенти в началото на новата академична година и покрай това да позакърпят бюджетите си. Закономерно това е съпроводено от звучно цъкане с език от страна на всички наблюдатели, които са наясно с неспособността на висшите учебни заведения да запълват дори планираните си места, та камо ли допълнителните, независимо колко ниско са заложени критериите за прием. Тъй като това е казус, който не е от вчера, и причините за него не са се променили чувствително, в този текст ще се съсредоточим върху няколко други свързани проблема, които като че ли остават на заден план.

1) Отказ от акцентиране върху качеството на предлаганото образование. Целта на реформата във финансирането на висше образование е именно да се прехвърли фокусът на управлението на системата от механичното броене на студенти, часове, курсове и специалности към постиженията на студентите, придобитите знания и умения и последвалата им реализация на пазара на труда. След това обаче се появяват списъците със защитени и приоритетни специалности, както и всякакви други изключения, които на практика обезсмислят новия принцип. Освен излишна сложност на регулацията и де факто контра на реформата във финансирането те създават допълнителен мотив университетите да полагат усилия не толкова да предложат възможно най-доброто образование на студентите си, колкото да се сдобият с благоволението на администрацията за включване на специалностите им в списъците с изключения.

2) Чувствително разминаване между структурата на висшето образование и пазара на труда. И през последната година основният интерес на студентите остава съсредоточен върху специалностите от областта на икономиката, администрацията и социалните науки, което важи с особена сила за жените. Същевременно основното търсене на пазара на труда все повече се съсредоточава в техническите, математическите и инженерните специалности (STEM) и няма изгледи тази тенденция да се промени в близко бъдеще. Част от причината за това е конкуренцията на алтернативното образование (школи, кръжоци и подобни), особено що се отнася до ИТ специализация, и в този смисъл, ако искат да са конкурентни университетите, следва сериозно да помислят как да повишат качеството и привлекателността на тези си специалности. Длъжни сме тук да маркираме изменението в баланса на търсенето на висше образование в полза на STEM специалностите за сметка на хуманитарните през последните няколко години, но въпреки това то продължава да е далеч от търсенето на пазара на труда.

3) Прекъсната връзка с бизнеса и работодателите. Това не важи за всички факултети и всички университети, но мнозинството не обръщат особено внимание на по-нататъшната реализация на студентите си. Разбира се, „вината“ е споделена между работодателите и университетите, тъй като нито едната от двете страни не полага достатъчно усилия, за да изгради мост между образование и работа. Тук може да се мисли за по-силно застъпване на стажове на реални работни места в хода на обучението, както и за по-активна подкрепа от страна на работодателите на самия образователен процес.

4) Дефицити при преподавателите. Понастоящем немалка част от академичната общност се съсредоточава почти изключително върху процеса на преподаване и оставя настрана научната дейност. Това личи доста ясно от сравненията, включени в европейския индекс на иновациите, в който българските научни изследвания са сред най-малко цитираните, а страната се нарежда на последните места по участие в международни научни екипи. Това е резултат както от общата липса на провеждане и публикуване на изследвания, така и на навика да се пише на български език и да се публикува в слабо четени (и редактирани) издания на самите университети. От липсата на научна дейност обаче страда и образователният процес, тъй като преподавателите често са далеч от последните развития в сферите си. Тук е необходимо предоставяне на по-силни стимули за научна дейност, но обвързана с релевантността и влиянието на резултатите от нея.

5) Твърде малко програми на чужд език. Вероятността дори водещите български университет да се конкурират с тези във Великобритания или Швеция не изглежда прекалено голяма. Възможна стратегия е обаче прицелването в студенти от трети страни, особено от бившия Източен блок, които търсят достъп до по-добро образование от това в държавите си, както и европейски дипломи. Това няма как да стане обаче без засилване на програмите на чужд (най-вече английски) език и улесняването на административните процеси за допускане на студенти извън ЕС до българското образование. Разбира се, пречки пред развитието на такива програми са както относително ниското качество на висшето образование като цяло, така и дефицитът на преподаватели, които могат да водят курсове на чужд език.

Гореизброените пет проблема далеч не са изчерпателни за състоянието на висшето образование. Решаването дори на един или два от тях обаче е за предпочитане пред поредното обсъждане защо няма студенти (при това без да сме чели данните за демографските и миграционните процеси) и би помогнало значително за подобряването на качеството на образованието във вузовете.

Институт за пазарна икономика

Коментари

Поредният литературен труд на фантазьорите

от ИПИ, бивши студенти от "специалностите от областта на икономиката, администрацията и социалните науки", т.е. основно завършили ВИИ "Карл Маркс", бившето АОНСУ и подобни институти и полувисши, което си личи и от липсата на "качество" в "анализите".

Да погледнем некои от "тезисите" в горното...

Едно: "Отказ от акцентиране върху качеството на предлаганото образование" - какво "качество" се очаква от т.нар. "университети", които са на практика печатници за дипломи?

Главна предпоставка за "качество" е нуждата (и желанието) на т.нар. "трудов пазар" за качествени кадри, която се определя основно по два показателя - колко иска работодателя да плаща на качествени кадри и каква перспектива имат такива кадри за бъдещето. При наличие на добра заплата и перспективи, кадрите сами се стараят да избират места, където ще се научат, а не такива, където ще вземат "диплома".

Как е у нас? У нас, българските "бизнесмени" не желаят да плащат на качествени кадри и не желаят да финансират развойна дейност.

В България бизнесът обича да купува технология наготово и да я препродава за комисионна, с минимална инвестиция в работна ръка.

Развойна дейност практически няма, дори прехвалените българските IT фирми и т.нар. "автоиндустрия" са или потилници, в които се копа на ишлеме за килограм или кол-центрове, като и в двата случая се състезаваме на база на ниска цена на работната ръка, не на умения.

Заплатите за добри специалисти дори в Европа в коя да е "STEM" сфера са порядък отгоре на българските, в държави с по-висока иновационна култура като САЩ и Япония - и повече.

Никой добър специалист не остава у нас, негативната селекция от порочната бизнес-култура, доминирана от простаци, забогатели за политически връзки, която създава среда от некадърници е необратима.

Затова търсенето не е на образование и умения, а на лесна "диплома", затова напливът е към ВИИ "Карл Маркс", уманитарните специалности в СУ и бившите провинциални институти, днес "университети" и към създаване на алабалистика, а не на реални продукти.

За липсата на финансиране на специалностите, които все още държат части от българската наука на световно ниво няма дори да приказвам, то е пословично.

Само между другото, този тъжен аспект на проблема е изцяло резултат на дългогодишно прокламираната от ИПИ политика "парите следват студента", за който младият аколит на жороатанасовците явно не е чул още ;)

Две: "Разминаване между структурата на висшето образование и пазара на труда". Това е стара дъвка сред неуките шаман-"икономисти" от ИПИ, алумни на ВИИ "Карл Маркс", която е пълен въздух.

Смисълът на университетското образование не е да изгражда занаятчии - за такива има други форми на обучение. Смисълът на университетското образование е да изгражда хора, способни да се научат сами на "занаят", като това става в следдипломните равнища на обучение - магистърска и докторска.

Разбира се, там където бизнесът има нужда от високообразовани и специализирани кадри.

У нас структурата на бизнеса е големи, финансирани от държавата браншове като строителния и магазинчета от тип "тука-има-тука-нема".

И двата вида бизнес не се интересуват от квалифициарани кадри, а от нископлатени занаятчии.

Проблемът е, ерго, структурата на пазара на труда, която на практика не се нуждае от висококвалифицирани кадри.

Резултат, разбира се, от низкото ниво на бизнеса и на съветниците му - виж "Едно".

Три: "Прекъсната връзка с бизнеса и работодателите" - връзка между университетите и работодателите няма, защото работодателите не се интересуват от наука.

Големите, псевдодържавни "бизнеси" искат готови решения, които да могат лесно и без риск да препродадат на държавата, а не да финансират развойна дейност.

Прекрасен пример за такъв бизнес е например фармацевтичния бранш, който често си говори с университетските специалисти по биология и химия, но инвестициите в развойна дейност са практически нулеви.

Малките, които се борят да оцелеят между шамарите от големите и шамарите от НАП, дори не знаят какво да питат.

Четири: "Дефицити при преподавателите" - съветвам младия, неопитен и зле образован младеж да се запознае със скандалите около фонда за научни изследвания.

Има два университетски факултета в България, които изнсят на гърба си над 50 процента от международно признатата научна дейност на държавата.

В тях преподаватели на негова възраст, но безкрайно по-способни. Да се поинтересува как държавата се отнася към тях за да разбере, че говори глупости.

Материали има и в пресата все още.

Псевдонаука, гадаене на боб, шаманизъм и алабалистика - това е ИПИ и ипиподобните грантаджийски вертепи за контрадезинформация и аналлиз.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията