Елена Алексиева е писател, драматург и преводач. Автор е на повече от 13 книги с поезия и проза. Носител е на наградите "Хеликон", "Аскеер" и "Икар" за съвременна българска драматургия, както и на наградата на "Обществото на независимите театрални критици" в България.

- Г-жо Алексиева, защо публичният свят, който обитаваме, прилича на някаква дистопия – кризи, катастрофи, скандали, усещане за упадък?

Аз не съм много сигурна, че тук имаме нещо, което може да се нарече публичен свят. Ние винаги сме обитавали някакъв граничен, дори в психологически смисъл лиминален (граничен - бел. ред.) свят. В него някои неща от другия свят, към който искаме да принадлежим и приличаме, са много по-дълбоко заровени, отколкото при нас. Ние не сме и много големи утописти. Защото при нас няма и в истинския смисъл общество. Твърде сме недоверчиви, което ни прави и твърде малко утописти. Това е добре. Малко сме реалисти, но и напълно такива. Имам чувството, че сме хора, които са на границата или дори с единия крак в депресивно състояние. Винаги ти е тревожно, но не знаеш за какво и защо. Не ти се занимава да разкопаеш малко по-надълбоко, за да видиш откъде идва тази тревожност. И от един момент нататък просто ти става удобно да живееш с нея. Не защото ти е приятно, а защото ти е по-лесно. И с това се свиква. 

- А кои са тези неща, които са повече на повърхността, отколкото другаде?

Това лято гледах за пореден път интервю с италианския разследващ журналист Робетро Савиано, които има издадена смъртна присъда от мафията и живее под охрана. От дълго време не си спомням нещо, което да ме е вцепенявало така, както интервюто със Савиано. Не само това, за което говореше. Виждаш един силен, необикновен човек, което е огромна рядкост. Винаги съм смятала, че нашият свят е изграден на билото на един жив и действащ вулкан. Ние усещаме трусовете му, как лавата се надига. И този вулкан може да изригне във всеки един момент. Ние сме върху него, но се опитваме да живеем, все едно го няма и все едно се намираме на някакво друго безопасно място. 

Савиано казва, че допреди сто години светът на злото е бил успореден на нашия свят. А сега в момента няма друго измерение, всичко е едно. Според мен все повече и повече всички ние усещаме това сливане на този свят на злото, който е човешки, гигантски по мащаба си. Вече е под краката, но упорито продължаваме да мислим за него като за нещо абстрактно и че нас не ни засяга. А всъщност злото движи всичките ни вътрешни механизми – личен живот, обществото ни, държавата ни. И много скоро вулканът, който е под краката ни, ще изригне.  

- А кои са тези пластове, които вече се разместват?

Всичко, което се случва глобално и локално, преплитането между тях от 2000 г. насам, става все по-очебийно. Някои си спомнят онова полюсно разделение отпреди 1989 година. То беше лошо, но имаше нещо добро – нямаше такова самозалъгване, за което днес говорим. За участниците в този модел тогава беше пределно ясно кой е врагът. Изтокът и Западът, капиталистическите и социалистическите страни бяха предупредени и въоръжени. Но когато всичко се разпадна, стана ясно, че врагът не си е отишъл. Но изведнъж се оказа, че този враг нито го знаем къде е, нито кой е, нито неговите всевъзможни прояви. И като организирана престъпност, и като международен тероризъм... просто не знаеш къде е.

- Оттам ли идва крехката обществена чувствителност на локално ниво към глобални проблеми? Имаше остра реакция за пожара в "Нотр Дам". В същото време вълненията за екокатастрофата от пожарите в Сибир или изсичането на горите в Амазония са минорни. 

Това е плод на нашето дълбоко лицемерие, в което живеем. То прави живота ни много удобен. На никого не му пука какво става в Сибир и в Аляска или където и да било извън собствения му дом. "Нотр Дам" е в двора на ония, към които искаме да бъдем. Честно казано, тази истерия с "Нотр Дам" не я разбрах. Много е драматично и артистично да вдигаш шум, да рониш сълзи, да пишеш глупости по фейсбук и други подобни места. Другото е далеч от теб.

Но ще дойде момент, в който на Земята ще ѝ писне и ще се отърве от нас. Няма да дойде от Марс, където някои много искат да отидат. Земята много пъти се е отървавала от други ендемични видове, какъвто е и човешкият род. За повечето хора, каквото и да става за тях, най-важното е да не се отрази на живота и всекидневието им. Това, че се топи ледът, че белите мечки изчезват, в Аляска е топло, това не е просто признак за ограничение на съзнанието, а тотално оглупяване. Когато светът е пълен с толкова много хора, те не могат да живеят заедно. Не може всички да са умни, прозорливи или да ги е грижа. Колкото по-голямо е световното население, толкова повече са тъпанарите и идиотите. Те имат превес и налагат своя начин на живот. Но и това има край. Вижте риалити предаванията като „Сървайвър“. Там оцелява само един. 

- Говорите като човек, който е изпитвал екологично страдание. Има хора, които истински страдат от изчезването на редки видове – белия носорог, тигрите, популациите на слонове, бялата мечка. 

Аз изпитвам тъга и тя е породена от безпомощност. Защото каквото и да прави всеки отделен човек от нас - дали ще е някакъв екологичен активист или по-пасивен поддръжник – веган, вегетарианец, който ще живее по-екологично, всичко това за съжаление е капка в морето. Ние, хората, сме паразитен вид, който е обсебен от себе си. Който е гледал у дома си коте или куче, знае, че те са едни разумни същества. И е наш проблем, че не приемаме, не разбираме и не усвояваме тяхната разумност. Очакваме те да се приближат към нас, а не ние към тях. Винаги ме е потрисало как можеш да заробиш цели животински видове, при положение че човечеството е издигало в култ разумността и интелекта. Но не се съобразяваш с пълното право и други същества да обитават този свят. 

- Говорите като екстремист...

Мисля, че много малко са хората, които водят съзнателен живот. Това значи да си наясно какви действия предприемаш и защо, да носиш пълна отговорност за последствията. Всичко останало е някаква илюзия. Някаква дълбока лъжа. Дали екстремизъм или не, не ме вълнува. Нищо не се съзидава по пътя на такова гигантско унищожение в космически мащаб. Нашата земя е нашият микрокосмос и ние трябва да разберем, че нямаме друга алтернатива. Не виждам как можеш да сечеш клона, на който седиш, и дървото, в чиято корона живееш. 

- Къде е изходът от този лабиринт, в който се лутаме?

Няма такъв. Това са процеси, които са толкова стари и в такъв огромен мащаб, че те няма как вече разумно и съзнателно да бъдат спрени. Надявам се, че светът ще ни сложи спирачки и ще ни върне там, където ни е мястото. Не виждам друг начин. 

- Как тогава човек може да намери утеха от всичко това?

Във въпроса е и отговорът. Мен много ме боли, много мисля за тези неща. Опитвам се да правя дребни пасивни действия в своя живот. Но всичко това са просто размишления. Аз продължавам да живея по този всеобщ начин, който критикувам. Защото усилието да изляза тотално от всякаква рамка – да се върнеш, ако щеш, в някакво първобитно състояние, това е твърде голямо усилие. И когато е индивидуално, е обречено. Не се отделям от огромното мнозинство от хората, защото смятам, че съм по-добра, а останалите лоши. Не става дума за това. 

- Кога тези индивидуални усилия могат да станат колективни?

Мисля, че е нужна невероятно висока степен на целенасочено осъзнаване, което може да доведе до радикални промени в нашия начин на живот. Но не виждам как може да стане. Защото нашият свят се движи от други неща и те са парите. Какво можеш да направиш като контра? Седиш и чакаш?

- Къде намирате проветрение?

Мислила съм какво мога да намеря, дали ми стиска. Признавам си, че не мога да бъда като Роберто Савиано. Но си мисля, че това, което човек може да направи, а и да се бори за него, е да знае за всички тези неща. Дори да бъде информиран на най-елементарно ниво. Оттук нататък дали ще анализираш, как ще разсъждаваш, докъде ще стигнеш с тези мисли - длъжен си да знаеш. Поне да подозираш. Най-добре е дори да не спиш от тревожност. Ако такъв тип действена тревожност – не депресивна, се натрупа повече и се нагнети, това би могло да породи някакъв градивен импулс.