Article_top

Харесвам всякакви форми на проверка. И съм категорично убедена, че образованието се нуждае от забрана на безсрочните договори, както и от мандатност на всяко ниво на системата. Динамиката на живота е такава, че дори хигиенистките не трябва да чистят всяка година един и същи етаж, да не говорим учители да преподават в един и същи клас от десетилетия, а директори да са забравили коя година точно са встъпили в длъжност. Дългосрочието поражда вредна рутина, застой, усещане за незаменимост и величие – все неща, които пречат човек качествено да си върши работата.

Така че атестации трябва да има. Но като всяко самоцелно и недокрай обмислено явление в публичното ни пространство, опасявам се, че и в този случай добрата идея ще бъде срината от недотам добро изпълнение. Защото нищо в нито една система не съществува и не функционира само за себе си – тя затова е система.

Какво не е наред с атестациите тогава, е въпросът. Лично моят отговор е – много неща.

Като начало, струва ми се неуместно Държавата да ме оценява и въобще да оценява хора, за които, меко казано, не прави нищо друго, освен да им пречи. То е като да влезеш в час, да изречеш сакралното „Извадете си по един двоен лист“ и да дадеш на учениците тест върху материал, който не си им преподавал. За да бъде съотвествието пълно – в седмиците/месеците/годините преди теста си ги ангажирал с тъпи задачи, които те не харесват и смятат за безполезни, притискал си ги с невъзможни срокове, „спускал“ си им трудноразбираеми за здравия разум задължения, държал си ги в недотам добри битови условия и периодично ги пускаш в стая, в която група гневни граждани да им обяснят как нищо не правят, за нищо не стават и от тях няма никаква полза.

В случая с атестациите Държавата се държи шизофренно – тя хем го играе регулатор (измерва ме, за да ме променя), хем преди това нито ме е обучила, нито дори ми е казала какво иска от мен. Ако аз направя така с децата в училище, съвсем сигурно е, че те ще бъдат неуспешни. И нещастни.

Но да оставим патологиите настрана. Институционалната шизофрения нито е от вчера, нито от днес, нито е най-страшната ни диагноза.

Когато се говори за оценка, има няколко основни пункта, които трябва да бъдат ясни и разумно обмислени: цел (за какво ни е това), критерии (какво искаме да оценяваме, защо точно това, как го измерваме), изпълнител/процедура (кой ще го извършва, какви инструменти ще използва), последствия (като получим резултати, какво ще ги правим т.е. в крайна сметка има ли смисъл от всичко това).

С каква цел?

Според милата наредба, разнищваща атестирането, целите му са следните – и ще си позволя да ги коментирам:

1. „Установяване на постигнатите от педагогическите специалисти резултати от дейността им.“

Абсолютно неясно е за какви резултати иде реч. „Функциите“ на учителите според същата тази наредба са толкова общо формулирани и мъгляво дефинирани, че на тяхна база е на практика невъзможно да бъде измерен „резултат“ от дейността ни. „Ключови компетентности“ на учениците, „ефективно използване на технологии“, „прилагане на ефективни методи и подходи“ – това са само част от пределно обтекаемите фрази, с които Държавата описва ангажимента на учителите да подготвят децата за свят, който не само не съществува, а и не може да бъде предвиден. Свят, в който, смятат учените, 65% от днешните ученици ще имат професии, които към днешна дата дори не са измислени.

2. „Повишаване качеството на образованието на децата или учениците.“

За първи път в живота си чувам някой да е станал по-знаещ и можещ, а това, което прави, по-стойностно, защото го изпитват. Чисто психологически, това работи в обратната посока.

3. „Мотивиране на педагогическите специалисти за професионално усъвършенстване чрез повишаване на квалификацията.“

Тук вече сме в трагическия жанр. Всеки, който е попадал, волно или неволно, на учителска „квалификация“, знае, че в общия случай тя има две цели: „кредит“ и СПА. Като подточка тук следва да се яви въпросът за качеството на субектите, предоставящи „кредити“. В последните години, отново с благословията на Държавата, на този сладък фронт пръскат чар и разум всевъзможни индивиди и организации с неясно равнище на експертиза. „Кредитите“ често са единственото основание за много колеги да изберат даден „обучител“. И понеже на много от колегите не им се учи, а на много от обучителите не им се обучава, интересът е взаимен и двете страни с радост си стисват ръцете. Обикновено в СПА центъра.

4. „Установяване на потребността от методическа и организационна подкрепа на педагогическия специалист и осигуряване на наставник или наставници.“

Тук ще огранича коментара си също до две думи на базата на „методическа и организационна подкрепа“, която съм получавала в началото на в битието си на нов учител: Боже, опази. В системата напълно липсват изградени правила и процедури, чрез които да бъде подпомогната работата на новодошлите. Чувала съм, че някои училища са си изградили такава система сами. Но като цяло наставничество, менторство, помощ в класната стая са мираж за новите учители. На мен лично навремето за добре дошла ми дадоха да преподавам на цяла прогимназия. Плюс класно ръководство на най-трудно управляемия седми клас. Така, де – да се уча.

Критерии

„При атестирането на педагогическите специалисти, с изключение на директорите, педагогическият съвет на институцията в системата на предучилищното и училищното образование взема решение за определяне на пет критерия от областите на професионална компетентност в зависимост от вида на институцията и стратегията за развитието й и на скала за определяне на достигнатата степен на изпълнението им. Критериите, както и скалата за определяне на достигнатата степен на изпълнението им се утвърждават от директора на институцията и се включват в атестационните карти на педагогическите специалисти по образец – приложения и т.н.“, чета в Наредбата.

Което ми говори категорично: липсва единен критерий. Държавата иска да ни измерва, но дълбоко в себе си съзнава, че не знае как – и затова се скрива зад удобното „Ами вие си решете кое ви е важно“. Това делегиране на права, което ми прилича по-скоро на абдикиране от отговорност, е резонно, разбира се: много трудно ще се изработят смислени и единни критерии или дори типове критерии, когато на работата на учителя се гледа формално. Истински смислените към днешна дата неща като напредък на децата, създадени и изградени у тях умения и нагласи, както и приносът на учителя за изграждането им, е трудно да бъдат измерени. Вероятно обаче не и невъзможно. И като ще атестираме – можем да помислим как да се направи.

Въпросът КОЙ

„Атестирането на учителите и другите педагогически специалисти се извършва от атестационна комисия, определена от работодателя, съгласувано с педагогическия съвет.“

Т.е. директорът на училището назначава комисия, с нечетен брой членове, включваща педагози, които представляват директора, представители на съответното РУО и на педагогическия съвет. Просто не ми се мисли как подобна комисия ще се справи с някой несимпатичен, по една или друга причина, на директора или на педагогическия съвет, педагогически кадър. Ако не ме лъже здравият разум, оценки, от които зависят професионални съдби, следва да се извършат от независими комисии – не е ли така? Защото иначе просто можем да си свикаме другарски съд – и да се свършва.

Резултати

Иначе казано – и какво от това? Тук текстът е толкова, бих казала, относителен и отвратителен, дори с просто око, че няма нужда от кой знае какъв допълнителен коментар.

„Получените оценки от атестирането служат за: 1. кариерно развитие; 2. поощряване на педагогическите специалисти, получили високи оценки при атестирането; 3. насочване за повишаване на квалификацията на педагогическите специалисти с цел актуализиране, допълване или разширяване на професионалната им компетентност; 4. осигуряване на методическа и/или организационна подкрепа и осигуряване на наставник или наставници.“

Ако се върнем на аналогията с клас: нека извадим пред строя и да потупаме по главиците тези, които са се справили добре, по мнението на директора и колектива. За недотам успешните – лична среща с „наставник“ и още 2-3 проверки – да се научи. И разбира се – СПА за всички, поне 2 пъти годишно.

Държавата като учител, който просто иска да отметне работа

Хубаво нещо е оценката. И важно. Трябва да се прави – редовно, безпристрастно, доброжелателно. Като учител знам, че преди да оценявам, длъжна съм да подготвя. И ако искам добри резултати, трябва да си задам въпросите така, че да ме разберат. В противен случай от проверката ми няма да има смисъл. Да, тези, които се справят отлично, вероятно ще се справят и сега. Други, които са се научили да се скатават, ще си намерят начин да метнат поглед в листа на другарчето. Трети ще се разплачат над теста, за да отида при тях и да им помогна. На четвърти хич няма да им пука.

Бихте се учудили, ако знаехте колко малко се различват стратегиите за справяне с тъпотии на децата от тези на възрастните.

„Извадете си по един двоен лист“, за пореден път ни казва прекрасната ни Държава. И продължава да се държи точно като учител, в чийто час мразя да влизам.

----

Текстът публикуван във Facebook. Клуб Z го препечатва с позволението на авторката. Леда Аврамова е учител по английски език в Частно начално училище „Питагор“ в София. След като дълги години гради кариера като пиар специалист, през 2016 г. тя поема по нов път и влиза в класната стая. Преминава през програмата „Заедно в час“, по време на която преподава английски език в 58. ОУ „Сергей Румянцев“ в столицата.

 

Харесвам всякакви форми на проверка. И съм категорично убедена, че образованието се нуждае от забрана на безсрочните договори, както и от мандатност на всяко ниво на системата. Динамиката на живота е такава, че дори хигиенистките не трябва да чистят всяка година един и същи етаж, да не говорим учители да преподават в един и същи клас от десетилетия, а директори да са забравили коя година точно са встъпили в длъжност. Дългосрочието поражда вредна рутина, застой, усещане за незаменимост и величие – все неща, които пречат човек качествено да си върши работата.

Така че атестации трябва да има. Но като всяко самоцелно и недокрай обмислено явление в публичното ни пространство, опасявам се, че и в този случай добрата идея ще бъде срината от недотам добро изпълнение. Защото нищо в нито една система не съществува и не функционира само за себе си – тя затова е система.

Какво не е наред с атестациите тогава, е въпросът. Лично моят отговор е – много неща.

Като начало, струва ми се неуместно Държавата да ме оценява и въобще да оценява хора, за които, меко казано, не прави нищо друго, освен да им пречи. То е като да влезеш в час, да изречеш сакралното „Извадете си по един двоен лист“ и да дадеш на учениците тест върху материал, който не си им преподавал. За да бъде съотвествието пълно – в седмиците/месеците/годините преди теста си ги ангажирал с тъпи задачи, които те не харесват и смятат за безполезни, притискал си ги с невъзможни срокове, „спускал“ си им трудноразбираеми за здравия разум задължения, държал си ги в недотам добри битови условия и периодично ги пускаш в стая, в която група гневни граждани да им обяснят как нищо не правят, за нищо не стават и от тях няма никаква полза.

В случая с атестациите Държавата се държи шизофренно – тя хем го играе регулатор (измерва ме, за да ме променя), хем преди това нито ме е обучила, нито дори ми е казала какво иска от мен. Ако аз направя така с децата в училище, съвсем сигурно е, че те ще бъдат неуспешни. И нещастни.

Но да оставим патологиите настрана. Институционалната шизофрения нито е от вчера, нито от днес, нито е най-страшната ни диагноза.

Когато се говори за оценка, има няколко основни пункта, които трябва да бъдат ясни и разумно обмислени: цел (за какво ни е това), критерии (какво искаме да оценяваме, защо точно това, как го измерваме), изпълнител/процедура (кой ще го извършва, какви инструменти ще използва), последствия (като получим резултати, какво ще ги правим т.е. в крайна сметка има ли смисъл от всичко това).

С каква цел?

Според милата наредба, разнищваща атестирането, целите му са следните – и ще си позволя да ги коментирам:

1. „Установяване на постигнатите от педагогическите специалисти резултати от дейността им.“

Абсолютно неясно е за какви резултати иде реч. „Функциите“ на учителите според същата тази наредба са толкова общо формулирани и мъгляво дефинирани, че на тяхна база е на практика невъзможно да бъде измерен „резултат“ от дейността ни. „Ключови компетентности“ на учениците, „ефективно използване на технологии“, „прилагане на ефективни методи и подходи“ – това са само част от пределно обтекаемите фрази, с които Държавата описва ангажимента на учителите да подготвят децата за свят, който не само не съществува, а и не може да бъде предвиден. Свят, в който, смятат учените, 65% от днешните ученици ще имат професии, които към днешна дата дори не са измислени.

2. „Повишаване качеството на образованието на децата или учениците.“

За първи път в живота си чувам някой да е станал по-знаещ и можещ, а това, което прави, по-стойностно, защото го изпитват. Чисто психологически, това работи в обратната посока.

3. „Мотивиране на педагогическите специалисти за професионално усъвършенстване чрез повишаване на квалификацията.“

Тук вече сме в трагическия жанр. Всеки, който е попадал, волно или неволно, на учителска „квалификация“, знае, че в общия случай тя има две цели: „кредит“ и СПА. Като подточка тук следва да се яви въпросът за качеството на субектите, предоставящи „кредити“. В последните години, отново с благословията на Държавата, на този сладък фронт пръскат чар и разум всевъзможни индивиди и организации с неясно равнище на експертиза. „Кредитите“ често са единственото основание за много колеги да изберат даден „обучител“. И понеже на много от колегите не им се учи, а на много от обучителите не им се обучава, интересът е взаимен и двете страни с радост си стисват ръцете. Обикновено в СПА центъра.

4. „Установяване на потребността от методическа и организационна подкрепа на педагогическия специалист и осигуряване на наставник или наставници.“

Тук ще огранича коментара си също до две думи на базата на „методическа и организационна подкрепа“, която съм получавала в началото на в битието си на нов учител: Боже, опази. В системата напълно липсват изградени правила и процедури, чрез които да бъде подпомогната работата на новодошлите. Чувала съм, че някои училища са си изградили такава система сами. Но като цяло наставничество, менторство, помощ в класната стая са мираж за новите учители. На мен лично навремето за добре дошла ми дадоха да преподавам на цяла прогимназия. Плюс класно ръководство на най-трудно управляемия седми клас. Така, де – да се уча.

Критерии

„При атестирането на педагогическите специалисти, с изключение на директорите, педагогическият съвет на институцията в системата на предучилищното и училищното образование взема решение за определяне на пет критерия от областите на професионална компетентност в зависимост от вида на институцията и стратегията за развитието й и на скала за определяне на достигнатата степен на изпълнението им. Критериите, както и скалата за определяне на достигнатата степен на изпълнението им се утвърждават от директора на институцията и се включват в атестационните карти на педагогическите специалисти по образец – приложения и т.н.“, чета в Наредбата.

Което ми говори категорично: липсва единен критерий. Държавата иска да ни измерва, но дълбоко в себе си съзнава, че не знае как – и затова се скрива зад удобното „Ами вие си решете кое ви е важно“. Това делегиране на права, което ми прилича по-скоро на абдикиране от отговорност, е резонно, разбира се: много трудно ще се изработят смислени и единни критерии или дори типове критерии, когато на работата на учителя се гледа формално. Истински смислените към днешна дата неща като напредък на децата, създадени и изградени у тях умения и нагласи, както и приносът на учителя за изграждането им, е трудно да бъдат измерени. Вероятно обаче не и невъзможно. И като ще атестираме – можем да помислим как да се направи.

Въпросът КОЙ

„Атестирането на учителите и другите педагогически специалисти се извършва от атестационна комисия, определена от работодателя, съгласувано с педагогическия съвет.“

Т.е. директорът на училището назначава комисия, с нечетен брой членове, включваща педагози, които представляват директора, представители на съответното РУО и на педагогическия съвет. Просто не ми се мисли как подобна комисия ще се справи с някой несимпатичен, по една или друга причина, на директора или на педагогическия съвет, педагогически кадър. Ако не ме лъже здравият разум, оценки, от които зависят професионални съдби, следва да се извършат от независими комисии – не е ли така? Защото иначе просто можем да си свикаме другарски съд – и да се свършва.

Резултати

Иначе казано – и какво от това? Тук текстът е толкова, бих казала, относителен и отвратителен, дори с просто око, че няма нужда от кой знае какъв допълнителен коментар.

„Получените оценки от атестирането служат за: 1. кариерно развитие; 2. поощряване на педагогическите специалисти, получили високи оценки при атестирането; 3. насочване за повишаване на квалификацията на педагогическите специалисти с цел актуализиране, допълване или разширяване на професионалната им компетентност; 4. осигуряване на методическа и/или организационна подкрепа и осигуряване на наставник или наставници.“

Ако се върнем на аналогията с клас: нека извадим пред строя и да потупаме по главиците тези, които са се справили добре, по мнението на директора и колектива. За недотам успешните – лична среща с „наставник“ и още 2-3 проверки – да се научи. И разбира се – СПА за всички, поне 2 пъти годишно.

Държавата като учител, който просто иска да отметне работа

Хубаво нещо е оценката. И важно. Трябва да се прави – редовно, безпристрастно, доброжелателно. Като учител знам, че преди да оценявам, длъжна съм да подготвя. И ако искам добри резултати, трябва да си задам въпросите така, че да ме разберат. В противен случай от проверката ми няма да има смисъл. Да, тези, които се справят отлично, вероятно ще се справят и сега. Други, които са се научили да се скатават, ще си намерят начин да метнат поглед в листа на другарчето. Трети ще се разплачат над теста, за да отида при тях и да им помогна. На четвърти хич няма да им пука.

Бихте се учудили, ако знаехте колко малко се различват стратегиите за справяне с тъпотии на децата от тези на възрастните.

„Извадете си по един двоен лист“, за пореден път ни казва прекрасната ни Държава. И продължава да се държи точно като учител, в чийто час мразя да влизам.

----

Текстът публикуван във Facebook. Клуб Z го препечатва с позволението на авторката. Леда Аврамова е учител по английски език в Частно начално училище „Питагор“ в София. След като дълги години гради кариера като пиар специалист, през 2016 г. тя поема по нов път и влиза в класната стая. Преминава през програмата „Заедно в час“, по време на която преподава английски език в 58. ОУ „Сергей Румянцев“ в столицата.

Коментари

Not-Independent Observer's picture
Not-Independent...
Not-independent-observer

твърдо за атестация за учителите-и то под формата на ИЗПИТ

Правилно е да има атестации за учители. Атестацията , следва да е под формата на изпит-подготвения не се страхува да го изпитат. С цел обективност е уместно-по време на ученическите матури да бъдат изпитани и учителите-с цел атестация, като проверяващия да не знае дали проверявае работата на ученик или учител. При провал(какъвто надявам се няма да има) учителят да губи учителска правоспособност-поради некомпетентност, а при оценка над 4,50 да може да се сключва трудов договор за следващата учебна година, при оценка между 3 и 4,50 учителът средва да посещава допълнително обучение- и да запълни празнотите в знанията си. А и друго-в държавни и общински училища е редно учител, който се е провалил на атестационния изпит и да връща заплатата си. Като се има предвид, и че в държавни общински училища заплатите бяха силно увеличени, но без никаква реформа, без да бъдат извършени съкращения, а назначенията са скандални-БЕЗ КОНКУРС държавата освен да плаща, има право и да изисква-учител да бъде ежегодно изпитван с цел атестация на знанията и квалификацията си. Считам,че конкурсът следва да е задължително условие за постъпване на работа-както в частни, така и в държавни и общиински училища-като конкурсът да представлява ИЗПИТ ПО СПЕЦИАЛНОСТТА(за сравнение-в съдебната система магистратите се назначават с конкурс, който представлява изпит -и то сравним по тежест с държавнен изпит, чиновниците -за да постъпят на работа се явяват на конкурс, който представлява изпит и тн). Така, както конкурсът е задължително изискване за да постъпиш на работа в университет-както частен, така и държавен. И друго-не отговаря на истината мантрата,че нямало учители-днес учителите са двоЙно повече, в сравнение с 1989г, а учениците са тройно по-малко-виждаме,че има причини за съкращения в общинските училища, поради демографския срив.

Нищо неочаквано.

"Заедно в час" е поредната грантаджийска преперачница за цоцане на фондове със здрав козяшки гръб, която има едничка обществена роля - да дискредитира традиционния учител и да демонстрира, че от всяко дърво става свирка, т.е. от всеки случаен лентяй, придърпан от улицата - преподавател.

Нормално е при тоя "стандарт" на подготовка, "преподавателите" на тая банда да не желаят да ги атестират.

Страхът от реална оценка на уменията им, който ще позволи да ги сравняват с инстински преподаватели е оправдан - от тяхна гледна точка.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията