Нито Запад, нито Изток - ами ислям (I част)

„Нито Запад, нито Изток, ами ислям“ – това са думите, изписани върху сградата на външното министерство на Иран. Те са един от лозунгите от времето на т.нар. Ислямска революция, но всъщност са дълбоко вкоренени в персийската култура и начин на мислене, а до голяма степен и в продължителния сблъсък между Вашингтон и Техеран.

Именно това обаче е елементът, който убягва на мнозина анализатори и политици, които не разбират, че културата и историята играят много по-голяма и унищожителна роля от ядрените ракети.

За да разберем иранците и техния уникален политически и мисловен процес, трябва да се абстрахираме от доминиращата и дълбоко невярна родна нагласа за неуките „брадатковци с тюрбаните“. Вместо това разсъжденията ни трябва да тръгват от историята на една империя на 2500 години*.

Люлката на европейската цивилизация

Отношенията между Иран и Запада от столетия насам са били като песен за огън и лед. В продължение на хилядолетия народите, обитавали земите на Европа (Азия и Африка също), са черпили знания и опит за архитектурата, земеделието, философията, изкуството, военното дело и астрологията от персийските царе и учени. Но и са пролели не малко кръв.

Когато империята на Кир II Велики през 559 г. пр. Хр. е най-културно, технологично и военно развитото царство на планетата, простирало се от Босфора до Индия – от златната ера на Римската империя ни делят над 500 години, а гръцките полиси така и не успяват да превъзмогнат дребните си кавги и междуособици, за да се наложат като нещо повече от регионален играч.

С времето обаче ситуацията се променя драстично и инерцията се изнася постепенно все по на Запад. Така последните столетия персийската аристокрация забелязва невероятния напредък на европейските държави и бива особено омаяна от френската култура и архитектура. Изведнъж Париж се превръща в града, в който персийските богаташи и дори царе започват да прекарват повече време отколкото в Техеран и Исфахан.

Владетелите от династията на Каджарите се връщат у дома, носейки най-обикновени рисунки, закупени от улицата, изобразяващи пасторални картини на мелници, ферми и църкви – и нареждат на своите придворни художници да ги пресъздадат в дворците им. Така най-шикозната декорация в иранските палати сe оказват огромни и скъпо струващи мозайки..., които са прерисувани от лист хартия за няколко гроша от „Шанз-Елизе“. Мода, какво да ги правиш.

Униформите в администрацията и армията са подменени по европейски модел, започва бавен процес на модернизация. До ден-днешен иранският език е пълен с френски думи като „мерси“ точно както българския.

Говорейки си за българския език, е интересно да се отвори скобата колко много думи на фарси (езикът, на който говорят в Иран), използваме ние, без дори да се замисляме. Най-явният пример е измислената в Персия игра на „шахмат“: „шах“ значи „цар“**, а „мат“ значи „мъртъв“. Други примери са „белким“ (със значение „но“), „кьор(ав)“ („сляп“), „гердан“ („врат“), „дере“ („пукнатина“ или „долина“), „бетер“ („по-лош“) и т.н. Повечето от тях, разбира се, навлезли при нас от Османската империя.

Затваряйки лингвистичната скоба, се връщаме на Иран, който към края на XIX и началото на XX век е навлязал в своята фаза „Мария-Антоанета“. Аристокрацията живее все по-разточителен и разгулен живот за сметка на все още доста бедното население. Особено явен е примерът от 1900 г., когато Мозафар ад-Дин шах Каджар взема назаем от Русия 22 милиона рубли (приблизително 4,3 милиона тогавашни щатски долара, което в днешна валута се равнява на зашеметяващите 132 милиона щатски долара), за да финансира своята кралска обиколка на Европа.

По това време Русия, Великобритания и Франция отдавна са се вкопчили в схватка за влияние в региона, а мистичната и могъща Персия е перлата на Близкия изток, която всички искат да имат още от времето на Шехерезада насам. Досущ като легендата за Парис, който трябва да избере коя богиня е най-красива - Афродита, Атина или Хера – трите империи прибягват до съблазън и заплахи, за да получат златната ябълка.

В случая шахът трябва да избира между съседната и агресивна Русия; далечната, но прелестна Франция; настървената и алчна за търговия Великобритания. Персийските аристокрация и клир обаче вземат решение да не попадат изцяло в зоната на влияние на нито една от тях, ами да лавират помежду им, вземайки най-доброто от всяка.

Макар и най-доброто за Иран, решението изобщо не се харесва на европейските империи, които най-малкото от всичко желаят независима и самостоятелна супер сила в Близкия изток (нещото, което е в основата на конфликта между САЩ и Иран в момента).

През 1905 г. иранците, на които им е писнало да плащат за разточителството на шаха, започват Конституционна революция, с която превръщат страната в парламентарна монархия. Новият владетел обаче, подкрепен от британците и руснаците, малко след това разрушава парламента с артилерийски обстрел. Народът обаче не се дава и повежда нова революция, която сваля тираничния Мохамед Али шах Каджар и въздига 11-годишния му син Ахмед шах Каджар през 1909 г.

Малшанс е избухването на Първата световна война, която хваща Техеран неподготвен, превръщайки го в буферна зона за Русия, Великобритания и Османската империя, които в поредица от сложни политически и военни сблъсъци помежду си в течение на войната и след това практически лишават страната от независимост. Особено жестоки са съветите, които извършват редица зверства, като дори отнемат част от земите ѝ.

Накрая през 1921 г., след продължителен период на унижение, бригадният генерал от персийската казашка конница Реза Кан е избран и подкрепен от Великобритания да се отправи към Техеран с войската си и да детронира владетеля. Така бива сложено началото на династията Пахлави, към която британците питаят големи надежди, че ще бъде техният верен слуга в региона.

Шахиншах

Новият шах обаче остава верен на иранската максима „нито Запад, нито Изток“ - макар да е принуден да направи някои сериозни концесии спрямо Великобритания (особено откъм добива на петрол). Tой се стреми да отдалечи страната си максимално много от влиянието на Великобритания и СССР. В това си начинание шахът вижда в Нацистка Германия естествен съюзник – двете държави дълго време поддържат добри, макар и ограничени, търговски и дипломатически връзки, Берлин никога не е нанасял оскърбления на Техеран и никога не е имал каквито и да било претенции.

Нещо повече, в Германия иранците и шахът виждат една европейска Персия: антисистемен играч, който е онеправдан и разорен от СССР и Великобритания, но с велика история и надежди за собствен път на развитие. Самият Хитлер пък твърди, че двете нации са свързани чрез общата си арийска кръв. Така малко по малко влиянието на Берлин се засилва.

Очевидният завой в политиката на шаха и отказът му да изгони всички немски граждани (няколкостотин съветници, инженери, архитекти, търговци) води до англо-съветско нашествие през 1941 г., което принуждава владетеля да абдикира в полза на сина си – Мохамед Реза Пахлави, който е доста по-прозападно настроен.

Този пореден звучен шамар от страна на Лондон и Москва (които вече са прокарали контурите на Запада и Изтока) настройва още повече голяма част от иранците. Но униженията не спират дотук.

През 1951 г. Мохамед Мосадек – популярна фигура в персийската политика – става отново премиер на страната. Той е отявлен противник на всякакво външно влияние в Иран, което през управлението на Мохамед Реза на практика превръща държавата във васал на САЩ и Великобритания. Той насочва своето внимание към изключителните права на Лондон за добив и продажба на петрол и национализира „Англо-Иранската петролна компания“, която е отдадена на концесия на Лондон до 1993 г. Тогава за пръв път върху Иран биват наложени международни санкции за продажба на петрол.

Бесен, Чърчил успява да убеди Вашингтон, че плановете на Мосадек стигат дори по-далеч – той иска да се съюзи открито със Съветския съюз. Нещо, което в реалност е далеч от истината, тъй като освен лошата история между двете страни, съветите са и върли атеисти, което е ужасяваща мисъл за повечето иранци по онова време.

Планът обаче сработва и през 1953 г. законният премиер на Иран и реформатор в полза на народа – Мохамед Мосадек – е свален от власт след кампания от подкупи, заплахи, пропаганда, изборни манипулации, платени протести и военна интервенция, дело на ЦРУ. Самият шах напуска страната, докато тече превратът, страхувайки се, че той ще е неуспешен заради популярността на Мосадек сред народа.

Това не се случва и новият премиер, който е лично избран от ЦРУ – Фазлола Захеди – връща всички права върху петрола на САЩ и Великобритания. В замяна, Белият дом до края на царуването на Мохамед Реза го подкрепя с големи суми пари, съветници и оръжие.

За пореден път опитът на Иран да се развива самостоятелно и независимо от които и да е идеология или политически лагер се проваля. Превратът на ЦРУ срещу един от най-популярните политици в съвременната персийска история остава дълбоко дамгосан в паметта на иранския елит и народ, и е сред водещите лозунги по време на т.нар. Ислямска революция, която се случва през 1979 г.

Междувременно царската династия се превръща в нещо като знаменитост в Европа. Разточителният живот на шаха и семейството му е любима тема на таблоидите, а мистиката на далечна азиатска империя омайва читателите. През 1971 г. страната организира честване по случай 2500 години от създаването на Персия, а празненствата по случая са в мащаб и прелест, невиждани досега по света. Тук отново страната демонстрира своето желание да е посредник между Изтока и Запада, като на празненството присъстват лидери от цялото земно кълбо, въпреки че Студената война е в разгара си. Там са кралски особи и държавни глави от Испания, Великобритания, Япония, Етиопия, Дания, Мароко, Югославия, Австрия, България, Франция, Швейцария, Турция и много, много други.

Мохамед Реза, който към този момент вече е приел титлата на шахиншах (цар на царете), харчи за тези няколко дни между 17 и 22 милиона щатски долара, което в днешни пари е около 107-138 млн. долара. Отзвукът по света е огромен.

Отзвукът в Иран също... Хюбрисът на владетеля ще се превърна в друг пирон в неговия политически ковчег само няколко години по-късно наред с неговата мащабна реформа за модернизация, която започва през 1963 г. Макар и с доста положителни резултати и намерения, тя е опропастена от чудовищната корупция, цензура и автокрация, която е наложена от владетеля и неговите подчинени. Положението става толкова лошо, че през 1975 г. Мохамед Реза създава еднопартийна система, а по-голямата част от лявата интелигенция и елит са убити, затворени или изтезавани от тайните служби – САВАК, които са обучени и съветвани от ЦРУ.

Така единствената опозиция на шаха остава клирът, който е изключително антизападно настроен. Той повежда огромните маси от хора, които са недоволни от репресиите, зависимостта на владетеля от чужди сили и редица други светски мотиви и в крайна сметка успяват да го свалят от власт с революция, която ще бъде наречена ислямска, но реално е популярна.

Иран е с Бог и Бог е с Иран

Америка е в шок. Досега тя е възприемала страната като най-сигурния ѝ съюзник. Като подчинен. Белият дом е не само финансово и политически ощетен – той е истински и дълбоко оскърбен. Обидата, съчетана с арогантността на Щатите водят до поредица от болезнени грешки, които Белият дом прави, за да настрои окончателно Персия срещу себе си.

Докато тече революцията, пропагандата пуска слуха, че аятоласите се готвят да се съюзят със СССР. Именно в отговор на подобни твърдения е издигнат и лозунгът, който ще обедини хилядолетния принцип на страната: „Нито Запад, нито Изток, ами ислям“. С това иска да се покаже, че Иран не се интересува от идеологии и политически лагери, ами желае да се развива по свой собствен модел.

Нещо, което доказва чрез своята уникална политическа система, която е наложена от аятолах Хомейни: Вилает ел факих – Покровителство на (ислямския) юриста. Любопитната теократична демокрация (да, Иран се води в най-общ смисъл демокрация, при това сравнително успешна) може да бъде разучена в графиката по-долу, която показва кой кого избира и над кого има власт.

Едно от нещата, с които е уникална, е, че не поставя в идеологическия си център икономическия модел и разпределението на блага, подобно на капитализма и комунизма – ами религиозния морал и етика. По своето естество обаче, тя е по-скоро икономически лява отколкото дясна система, тъй като се фокусира върху равенството между хората и силната намеса на държавата в различните сфери на живот.

Големият проблем на иранската демокрация обаче не е нейният модел – върху, който отново е полезно да се разсъждава - ами е обикновената корупция. Даже може да се каже, че благодарение на върховенството на клира, който в голямата си част е силно морален и религиозен, политическата им система на теория (а понякога и на практика) има още един слой защита срещу корупция и аморални практики. На практика обаче те си остават изключително сериозен проблем за иранското общество и правителство, особено по време на тежки икономически санкции.

Западът обаче не успява да разбере това и, воден от чувство за мъст, гео-политически мотиви и икономически протекционизъм, нахъсва Саддам Хюсеин (чиято страна само няколко години след това ще смаже) да нападне новопоявилата се Ислямска република, надявайки се, че тя ще е твърде слаба и хаотична, за да устои. Резултатът е 8-годишна война, която отнема живота на най-малко 500 000 войници от двете страни и стотици хиляди цивилни.

Основният резултатът от войната обаче е консолидирането на народа около Ислямската република и бетонирането на омразата спрямо САЩ и останалите западни страни (макар и в по-малка степен).

Във втората част на "Нито Запад, нито Изток - ами ислям" утре четете за чудото на ядрената сделка и нейния провал, коя е истинската причина за международните икономически и политически санкции, искат ли младите иранци промяна и какви са персийските амбиции.

----

*Минимум, някои историци спорят, че Иран е приемник на държавите преди него и така може възрастта на страната да достигне над 5000 години, но общоприетата възраст е 2500 г., което все пак го прави една от най-възрастните империи на света.

**Самата дума "цар" произлиза от скъсена форма на българското произношение на "Цезар" ("кесар" е друго произношение). България е една от първите страни в света (и първата европейска, но е възможно спомените да ме подвеждат), чийто владетел е официално признат за император, за цезар от Римската империя (Византия всъщност е изкуствено измислено име векове след падането на Константинопол от историците, за да правят разлика между Западната и Източната римски империи).

----

Този материал е създаден по проект "Генерация Z" и не отразява непременно мнението на редакцията на Клуб Z.

„Генерация Z“ – с подкрепата на „Америка за България“