Нито Запад, нито Изток - ами ислям (II част)

За да разберем иранците и техния уникален политически и мисловен процес, трябва да се абстрахираме от доминиращата и дълбоко невярна родна нагласа за неуките „брадатковци с тюрбаните“. Вместо това разсъжденията ни трябва да тръгват от историята на една империя на 2500 години. Отношенията между Иран и Запада от столетия насам са били като песен за огън и лед. В продължение на хилядолетия народите, обитавали земите на Европа (Азия и Африка също), са черпили знания и опит за архитектурата, земеделието, философията, изкуството, военното дело и астрологията от персийските царе и учени. Но и са пролели не малко кръв... За това ни разказа Калоян Константинов вчера, а днес продължава с и историята за ядрената сделка, санкциите и персийските амбиции.

Чудото на ядрената сделка и нейният провал

Имайки предвид сложната и болезнена история между Иран, САЩ и Европа, редица международни експерти заключиха през 2013 година, че ядрената сделка е политическо чудо. Тя се случи, след като през 2006 г. страната отново откри ядрената си програма за обогатяване на уран. Тогава Техеран твърдеше, че целта му е единствено икономическа и научна, но Западът беше дълбоко подозрителен, че страната се опитва да създаде ядрено оръжие. Това навлече на азиатската държава редица изключително тежки икономически, финансови и политически санкции.

След години наред тежки преговори, най-сетне бе постигнато споразумение, според което (най-общо казано от 158 страници договор) всички санкции срещу страната се вдигат, в замяна на чуждестранен контрол върху ядрената програма на Техеран. Стандартът на живот в страната драстично скочи: средната заплата в столицата стана около 1000 щатски долара (за сравнение, по време на санкциите е около 500 долара, може и по-малко вече), търговията на скъпи стоки и туризмът процъфтяха.

На 8 май 2018 г. обаче САЩ изненадващо се оттеглиха от споразумението, което Доналд Тръмп нарече „една от най-лошите и едностранчиви сделки, които САЩ някога изобщо са сключвали“. Мотивите на президента бяха, че Техеран е излъгал и всъщност тайно продължава разработката на ядрено оръжие. Всички останали световни лидери бяха в шок: години наред труд бяха зачеркнати с едно изречение. Международната агенция за ядрена енергия, която бе натоварена със задачата на наблюдава иранската ядрена програма, заяви, че няма абсолютно никакви доказателства, че страната нарушава договорката.

Реалните причини за оттеглянето на САЩ от ядрената сделка към момента са само спекулация, но логиката диктува, че се коренят в две неща: 1) Откритата враждебност на Израел, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и републиканците в САЩ спрямо Ислямската република (на културно и идеологическо ниво); 2) Геополитическият, военен и икономически капацитет на Иран.

След вдигането на санкциите страната, която има най-балансирания и подходящ човешки, икономически и териториален потенциал да бъде лидер в Близкия изток и Северна Африка (с Турция, СА и Египет като основни конкуренти) тръгна бързо нагоре. Това силно притесни изброените съюзници на Америка, които се почувстваха военно и икономически заплашени от Иран. Няколко вече са документираните случаи на лобизъм от страна на ОАЕ, СА и Израел в полза на конфронтация с Техеран и излизане на САЩ от сделката.

„Казах ви да не вярвате на Америка“*

Новите изключително тежки санкции на САЩ срещу Иран изглеждат като следствие не на неспазването на договорката от страна на Техеран, а на чисто икономически и лични мотиви, които целят да съсипят Ислямската република и нейния народ в полза на няколко други държави, чиято история на агресия и погазване на човешките права е обективно гротескна.

Всичко останало е прах в очите и много анализатори се притесняват, че в момента наблюдаваме абсолютно същата поредица от действия и изказвания, която доведе до войната с Ирак, която впоследствие се оказа, че е базирана на изфабрикувани доказателства.

Съществува и друго обяснение на действията на Тръмп, което се появи едва от няколко дни. Тръмп заяви, че все пак е възможно предоговаряне на сделката с Иран, въпреки че в началото изобщо отричаше подобно нещо да бъде възможно. Тоест, може би той е целял с агресивната си политика и откровен политически и икономически бабаитизъм да сплаши страната, а след това да се върне на масата за преговори и да поиска по-големи бизнес отстъпки за Щатите.

Това би било типично в неговия стил, който той демонстрира във външната си политика с Канада, ЕС и особено Китай от последните дни. Във всички случаи се наблюдават крайни и бомбастични изказвания от президента на САЩ, последвани от внезапни мита или направо забрана за търговия както в случая с “Хуавей“. Крайната фаза на тази стратегия е „омекване“ на Тръмп, при което той се съгласява значително да смекчи реакцията си, ако отсрещната страна допусне някои преференции или отстъпки специално за САЩ. С една дума - той ги изнудва.

Не се знае кое от двете обяснения е истинското в случая, но при всички положения необмислените и краткосрочни интриги на Тръмп и съюзниците му ще доведат до дългосрочни и тежки последици от страна на Иран. След редица компромиси, които политиците и народът ѝ направиха, както и след десетилетия наред страдания, пряко причинени поради икономическите интереси на Америка и Европа, те бяха заплюти по най-безцеремонен начин.

А в страна с хилядоледна политически, морални и интелектуални традиции подобно нещо не се забравя лесно. Вариантът добрите отношения между Америка и Иран да се възстановят в близките 100 години почти изчезнаха, макар че бяха тръгнали сравнително добре.

Ако все още ви е трудно да разберете какво толкова му е трудното да се разберат, направете паралел (макар и далечен) между отношенията и народните настроения между Русия и България, където болезненото общо минало значително утежнява светлото бъдеще.

Ако пък Америка наистина иска смяна на режима в Техеран - въпреки че Тръмп отрече това наскоро - или поне значително намаляване на агресивността му и бъдещо либерализиране, санкциите са сред най-лошите възможни ходове. Изследвания са доказали, че в изключителното множество от случаите икономически и политически санкции от ранга на тези срещу Иран никога не постигат желания ефект за смяна на режима или за политическа промяна в дадена държава. Напротив, страдащият е народът, а елитът понася много леки щети. Нещо като вица: „Тате, чух, че са вдигнали цената на алкохола, сега ще намалиш ли пиенето? – Не, синко, с майка ти ще ядете по-малко“.

Истинската роля на международните икономически и политически санкции всъщност е вътрешна: или за задоволяне на избирателите чрез показване на мускули; или за икономически протекционизъм. В конкретния случай най-вероятно и двете, като ще се изненадате каква роля играе шамфъстъкът в целия сблъсък.

В Иран санкциите наливат вода в мелницата на консерваторите като бившия президент Махмуд Ахмадинежад, водачът на елитните спецчасти Ал-Кудс - Касим Сюлеймани, Революционната гвардия и ортодоксалния клир. Либералният ирански елит, начело с настоящия президент Хасан Рухани, който е в полза на стопляне на отношенията със Запада и равни права за мъжете и жените, бе направен на глупак от САЩ и обвинен, че няма смисъл изобщо повече да се преговаря с Европа и Америка. И макар Иран да се опитва да остане верен на своята максима „нито Запад, нито Изток“, е принуден да се сближава все повече с Русия, Китай, Пакистан и дори Северна Корея.

Парадоксално, най-доброто, което САЩ и Европа могат да направят, ако наистина искат най-доброто за иранския народ и реално влияние над Техеран, е да поддържат възможно най-големи търговски и културни отношения с хилядолетната империя. Замогването на иранското общество ще покаже, че правилният път към просперитета е да се играе по правилата на Запада, а разширяването на средната класа и либералната интелигенция в крайна сметка ще се отрази и на изборите и политиката в държавата, в която младите все по-малко виждат себе си.

Младите иранци масово искат промяна

Иран води световните класации по изтичане на мозъци. Всяка година между 150 и 180 хиляди високо образовани млади хора напускат родината си, за да правят кариера по света. Освен чисто икономически, причините са културни. При посещенията ми до различни градове като Техеран, Исфахан, Кашан, Карадж и др. масово младите иранци ме разпитваха какви са възможностите им да заминат на Запад, защото животът в родината не им харесва. Относно икономическите санкции, мнението им беше смесено, но мнозинството разпознаваше американските и европейски политици като основен виновник.

По съвсем различен начин обаче стоят нещата с обществените и културни норми в страната, които са сред най-рестриктивните в целия свят. Достъпът до фейсбук и туитър са забранени, същото важи и за повечето чуждестранни новинарски сайтове (макар да е възможно да се ползва VPN). Танцуването на обществени места е забранено със закон, забранено е мъже и жени, които не са роднини или женени, изобщо да се докосват, камо ли да се целуват.

Носенето на къси панталони за мъже е забранено от закона, всякакви по-разголени дрехи за жените също, а прикриването на врата и краищата на косата са задължителни за всяка жена. Консумацията на алкохол се наказва строго, за наркотици се отсъжда смърт. Слагането на залък храна в устата по време на светлата част на деня в свещения месец Рамазан се наказва с 60 камшика...

Всичкото това и много повече – подобно на останалите мюсюлмански страни – води до мащабно лицемерие в обществото, напрежение и недоверие между хората. На закрито, всички тези норми не важат. Младите танцуват, пеят, целуват се, говорят против режима, свалят си забрадките. Навлизаш в нов свят. Но всичкото това носи определен риск. И те знаят, че вината за това има собствената им държава и затова напускат.

Амбициите на Иран

Макар че Америка (и сие) лесно би могла да бъде обвинена, че се държи като геополитически хулиган, който тормози и изнудва по-малките деца, не бива да пренебрегваме и степента на военизираност в Иран, която е друг водещ фактор на недоволство сред младите и напрежение със Запада. Революционната гвардия (РГ) контролира между 20 и 40% от цялата иранска икономика, като значителни суми отиват за финансиране на чуждестранни групировки като Хизбулла в Ливан, наследниците на армията Махди в Ирак (както и на нея, когато съществуваше), специалните сили Ал-Кудс (крилото за чуждестранни операции на РГ), хутите в Йемен, но и много други по-малки и трудни за проследяване милиции в Сирия и Ирак.

Дебатът защо на САЩ, СА и ОАЕ им е позволено да финансират свои милиции и радикални групировки в целия регион, но на Иран не е – е отделна тема. Техеран обаче се изживява като регионален лидер и амбициите му за влияние все още не са си отишли. Може би не без основание и ние не бива да забравяме това. Но може би и не в степента, в която на Техеран му се иска. Страната обира доста критики, че с действията си дестабилизира региона повече, отколкото му помага. Критиките идват и от младите, които роптаят, че милиардите долари, харчени за чуждестранни милиции и бази на РГ из цялата страна – те са наистина доста видими из градовете – могат да бъдат използвани по по-добър начин.

Промените обаче трябва да дойдат отвътре. Не от Запад. Нито пък от Изток. Очевидно е, че ислямът също вече не може да предостави всичките отговори, особено за 5-те милиона души, които са напуснали страната от 1979 г. насам. Във всеки случай иранците живеят със самочувствието на народ с история и традиции, и то не без основание. Те са отнасят с неприязън към външните лица, които се опитват да им казват как да си живеят живота, но са абсолютно наясно с проблемите, които тяхната държава има както на вътрешната, така и на международната сцена.

С малко повече такт, културна чувствителност и търпение и от двете страни нещата може да се получат. Но със санкции, пренебрежение и войни със сигурност няма.

----

*Думите са на аятолах Хаменеи.

----

Този материал е създаден по проект "Генерация Z" и не отразява непременно мнението на редакцията на Клуб Z.

„Генерация Z“ – с подкрепата на „Америка за България“