Какви хора живеят в най-малките населени места на България? Какви природни красоти се крият отвъд утъпканите пътеки, кръстоващи родината ни? До каква степен познаваме страната, в която живеем?

Това са основните въпроси, на които младият влогър и режисьор Крис Захариев опитва да отговори по време на едномесечната си обиколка из България, която осъществява заедно с двама свои приятели – Анастас Шипков и Ясен Атанасов.

Крис Захариев. Снимка Личен архив

Срещите с наши сънародници с най-различни житейски истории провокират тримата да се замислят за наистина важните неща в живота, за които рядко се сещаме в забързаното си всекидневие. Емоциите и уроците от хилядите пропътувани километри тримата представят в излезлия през лятото на 2018 г. онлайн сериал „Да се изгубиш нарочно“. Наскоро излезе и книга със същото заглавие, в която Крис Захариев претворява пътуването под формата на пътепис и фотоалбум.

Сериалът и книгата предлагат неповторим поглед към една България, която малцина познават. Според мен обаче те са ценни най-вече защото представят алтернативен прочит на три заблуждаващи (и нездравословни) представи за развитието на едно общество.

Една птичка пролет прави

Изхождайки от личния си опит в повече и по-малко бурни времена, нашите предци са ни оставили пословици и поговорки, които и днес ни указват посоката в трудни моменти – например „Гузен негонен бяга“ или „Ако не посееш нещо, няма да ожънеш нищо“. Народният ни фолклор обаче пази и мъдрости, които по-скоро ни вредят, отколкото да ни помагат. На първо място в личната ми класация на такива „антимъдрости“ е „Една птичка пролет не прави“ – обезсърчаващият рефрен на прехода, с който се сблъсква всеки българин, осмелил се да си помисли, че може да промени статуквото, било то на местно, регионално, национално или международно ниво.

Една птичка действително не прави пролет, но без нея пролетта може изобщо да не дойде. Причината: една идея твърде рядко хрумва по едно и също време на двама души или поне не в една и съща форма. Всяка промяна, всяка революция, всяка форма на социален напредък е била възможна, защото някой е дръзнал да предложи алтернатива на съществуващия ред и е успял да запали искрата у стотици, хиляди или милиони хора, които с общи усилия и търпение са превърнали идеята в реалност.

„Да се изгубиш нарочно“ е елементарен, но прекрасен пример в това отношение. Сериалът и книгата не са просто следствие от идеята на един човек, а са плод на съзидателността на едно момче, което рано-рано е осъзнало, че промяната на всяко ниво се случва стъпка по стъпка и че следователно някой трябва да направи първата крачка.

Крис Захариев решава, че иска да опознае кътчета и хора от родината си, за чието съществуване дори не подозира, места, които биха влезли в новините по повод на някаква трагедия или в навечерието на избори, когато жадни за власт хора изведнъж се сещат за „народа“. Вместо да си търси оправдания от сорта на „Нямам време/пари“ и „Няма къде да спя“, Крис започва да мисли как, кога и с кого би могъл да осъществи мечтаното пътуване.

„Винаги съм вярвал, че няма неразрешим проблем - пише Крис. - Независимо колко голям или пък незначителен си мислим, че е. Независимо дали всички говорят за него, или за него, знае само деветдесет и четири годишната баба в село Здравец. Трябва да имаме очи, с които да видим решението, и сърце, благодарение на което да не оставаме безразлични. Решението, това сме ние.“

В крайна сметка Крис намира и време, и спътници, и пари, и автомобил за едномесечната обиколка. И през ноември 2018 г. е отличен в конкурса „Будител на годината“, а по-рано тази година е включен и в списъка на 10-те най-изявени млади българи.

Добрината не се нуждае от причина

Дали заради петвековното османско владичество, дали заради социалистическия режим от втората половина на миналия век, дали заради корупцията от 1989 г. насам, в българското общество царят съмнение и недоверие в чутовни размери. Всеки се съмнява във всеки. Всеки съзира някаква опасност в действията на другите. Всеки е в бойна готовност за най-лошото. Създали сме идеалната среда за отглеждане на всякакви страхове, предразсъдъци и конспирации, в която личният интерес е издигнат в култ.

Когато някой направи добро, без да иска нищо в замяна, много българи реагират по един от следните два начина: или решават, че човекът крои пъклени планове да ги ограби, измами или използва, или започват да му се присмиват, задето наивно е избрал да бъде възпитан и щедър в подъл свят, овълчен до мозъка на костите си. Това мислене ни кара да живеем така, сякаш участваме в състезание по взаимно прецакване, в резултат на което – колкото и абсурдно да звучи –  добрите дела будят у мнозина повече тревога и недоверие, отколкото спокойствие и чувство на благодарност.

А всъщност доброто е самодостатъчно.

„Търсим причина за всяко добро дело и оправдание за всяко злодеяние. Може би за добрините причина не е нужна. Въпросът не бива да е „защо“. А „защо не“, пише авторът на „Да се изгубиш нарочно“.

Някои ще контраатакуват, изтъквайки присъщия на младостта идеализъм. „Има време, Крис, ще кажат те, животът тепърва ще ти нанася удари и бързо ще забравиш бръщолевенията си за добро и зло и ще гледаш само как да оцелееш.“ Крис и други мечтаещи, но здраво стъпили на земята хора като него може да са млади, но това не ги прави автоматично наивни. Както пише Георги Марков, някои хора се раждат стари, а други остават млади дори когато са на пределна възраст.

Докато обикалят България, Крис и приятелите му всекидневно се убеждават, че добрината съществува, но има нужда от нашата помощ. По пътя тримата се запознават с усмихнати баби и дядовци, които ги посрещат с изненада и ги изпращат с домати, грозде, яйца, мляко и мед. Тримата им се отблагодаряват, като им помагат с домакинската работа, например като нацепят и приберат дървата им за предстоящата зима.

Намерението е по-важно от технологията

Онлайн сериите „Да се изгубиш нарочно“ и едноименната книга ни помагат не само да обогатим знанията си за България, но и да разберем нещо много важно в лъскавата епоха на интернет, социалните мрежи и смартфоните: технологиите не са нито добри, нито лоши, а са средства за постигането на определени цели. Например можем да използваме Facebook, за да поддържаме връзка с близките си или за да следим дейността на човек или организация, която смятаме за важна, но можем да използваме същата социална мрежа и за да качваме по три селфита на ден или да даряваме с обиди познати и непознати.

Интересът и позитивните реакции, които предизвика начинанието на Крис, показват, че в България има независими и нестандартно мислещи артисти, които умеят едновременно да забавляват и да образоват публиката. Творци, които снимат видеа не защото мечтаят да бъдат инфлуенсъри, ютюбъри или други дигитални породи хора, а защото чрез снимането изразяват най-ефективно ценностите си. Творци, които снимат не защото това може да им донесе популярност, а защото така могат да популяризират смислени каузи. Творци, които снимат не защото умеят да произвеждат висококалорични пошлости, които определен тип зрители поглъщат с лекота, а защото имат какво да кажат и знаят как да го кажат със стил.

Крис избира пътя на качеството пред количеството още когато създава видеоканала си като ученик. Вече няколко години той поставя вътрешното си удовлетворение пред броя последователи, които има, и резултатите, които постигат клиповете му. Защото макар и млад, Крис знае: рано или късно числата се изпаряват, но добрите дела остават.

Знаете ли кое е най-хубавото на „Да се изгубиш нарочно“? Това, че Крис не само не се изгубва, а дори укрепва връзката си със заобикалящия го свят. А чрез онлайн поредицата и книгата си той ни дава възможност да направим същото за себе си.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".