Article_top

Политическата партия като конструкт губи легитимност и буди все повече недоверие, без значение от своя цвят. В добрия случай обществото ни търси други механизми за политическо представителство, а най-често просто се отказва от участие. Накрая печелят онези, срещу които уж е насочен бунтът.

Няма социологическо проучване или анализаторско експозе в последните години, което да не отчита принципна загуба на доверие към всички партии. Нещо повече - все по-често говорим за загуба на доверие в политическата партия като механизъм на демокрацията изобщо, без значение дали става дума за партии на власт или в опозиция, леви, десни или центристки, големи или малки. Голяма част от хората светкавично поглеждат с недоверие дори към напълно нови партии, които не са способни на успехи отвъд няколко процента.

„Масовото съзнание търси кандидат, който в по-голяма степен да изглежда надпартиен, непартиен, или дори антипартиен“, анализира наскоро една от големите социологически агенции.

Тенденцията просто е такава - думата „партия“ е все по-мръсна.

Тази все по-голяма ненавист към партиите ражда автентични търсения на нови форми за участие в политиката, а също така и абсурдни куриози. Така например един независим кандидат за евродепутат (и какво ли още не) от известно време открито работи за формиране на... „партия на непартийните кандидати“. Но тенденцията далеч не обхваща само най-екзотичните екземпляри от българската политическа фауна. 

„Тя/той не е член на партията Х или Y“ - помислете си колко пъти в последните години сте чували този довод като плюс в биографията на някой политик. Кандидати за президенти, водачи на евролисти, кандидати за кметове - примерите не са един или два. Този не е партиец, следователно е читав човек. И обратното: щом си от партия, минимум има нещо гнило в теб, а най-вероятно ти си един най-обикновен измамник, крадец и послушко.

Надпартийната Манолова  

Да погледнем най-пресните примери. Основната стратегия зад кампанията на Мая Манолова за кмет на София е в това нейната кандидатура да бъде представена като „надпартийна“.

„Няма да търся подкрепа от никоя партийна централа!“, заяви Манолова още преди да обяви официално, че ще се бори за поста.

После събра над 60 души от различни сфери в инициативен комитет, а всички послания гласят, че ще се търси „широка гражданска подкрепа“. За партийната подкрепа - с половин уста. И по възможност от максимално много партии, за да се избяга от обвързването с една (конкретна) от тях. 

Без съмнение тази стратегия е избрана и ще се реализира със съгласието и участието на БСП - на „Позитано“ 20 са наясно с реалностите и също отдавна говорят за нуждата от „широка подкрепа“, използвайки термина като противоположен на подкрепа за партия.

Сякаш именно да натрупа широка подкрепа, достатъчна, за да управлява, не е изначално целта на всяка една партия. В БСП вече играха тази игра - с президента Румен Радев, но не само. Водачът на тяхната евролиста не беше партиен член и това му достойнство също беше изтъквано и използвано многократно. Осигуриха избираеми позиции за т.нар. гражданска квота. Дори членовете на БСП в листата трудно можеха да бъдат определени като особено значими партийни фигури. 

Детайлите на трите случая се различават, а особено специфичен е този с Радев, но общата тенденция е тази - тези хора не са партийци, а обратното - хубави хора...

Но тенденцията далеч не се изчерпа с действията на БСП, макар да си заслужава отделен анализ въпросът докъде е нормално една партия да излъчва сигнали, че се срамува от себе си. Въпреки всичко, това все пак е най-живата българска партия, в която наистина се води - добър или лош - реален партиен живот. 

Търсенията на нещо различно се потвърдиха и на последните европейски избори, където имахме двойно повече като брой независими кандидати, отколкото 5 години по-рано - 6 срещу 3. Общо те спечелиха повече от три пъти по-голям брой гласове - 73 000 срещу 21 000, като трима от тях изпревариха редица партийни листи, а двама - парламентарно представени партии. Същевременно общата активност между двата избора падна с 5 процентни пункта. 

"Гражданинът" срещу партийния играч

Ако се върнем на настоящата кампания за местна власт в столицата, имаме още два примера. "Демократична България" също излъчи непартиен кандидат за кмет, а още по-любопитен е случаят със "Спаси София", чиито активисти съвсем целенасочено решиха да не поемат път към създаване на партиен субект, а да се борят за властта като "граждани" – макар да не е известно членството в партия да ти отнема гражданството.

Борис Бонев и „Спаси София“ са основните политически играчи, които ще заложат на недоволството и разочарованието от всички партии и ще търсят електорална подкрепа като „граждански“ кандидати.

Отдавна беше ясно, че на местните избори те ще потърсят представителство в столицата, но „Спаси София“ осъзнато пое по алтернативен път за влизане в реалната политика, приемайки неговите големи рискове - най-вече липсата на листа за общински съветници. Колективът имаше отличен шанс за прилична група в общинския съвет, която да изнесе дейността им досега на друго ниво и да работи „отвътре“ за своите каузи, но в момента рискува да не успее да вкара дори един общински съветник. Всичко това, видно от едно от основните послания зад кампанията им – „гражданският, а не партиен кандидат Борис Бонев“ - е водено от същата стратегия:

„Знаем, че мразите партиите - ние не сме партийци“.

Тенденцията не е само българска, но е твърде видима в България, а разочарованието от политическите формации, стигащо до отвращение, е лесно обяснимо, разбираемо и до голяма степен справедливо. Едва ли има нужда от дълбоки анализи защото това е така - неизпълнените обещания, липсата на качествена промяна в живота ни и чувството, че основните управляващи и опозиционни българските партии не работят в полза на избирателите си, са до голяма степен обективна реалност.

Много проблеми и една трагедия

Разбира се, особено при местни, но и във всички други видове избори, законодателството е заложило някои прекомерни и ненужни ограничения пред гражданското (разбирай - непартийно) участие. Такова несъмнено трябва да има и дори да бъде насърчавано като полезна стъпка към последващо реално политизиране, а ограниченията и подводните камъни пред независимите кандидати да отпаднат.

Например преди години беше възможно независим кандидат за кмет да има право на своя листа, а днес – това не е така. На евроизбори пък независимите кандидати получават петкратно по-малко средства от бюджета за медийни пакети спрямо партиите. Тези и други спънки не са в полза на демокрацията.

Но голямата картина е малко по-сложна

По същество ние не мразим (или не би трябвало) партиите, а начинът по който бяха девалвирани техните смисъл и цел. Терминът „партия“ съществува още от древноримски времена, а днешните партии водят началото си някъде от XIX век, когато постепенно започва въвеждането на всеобщото избирателно право. По същество няма друг легитимен инструмент за пълноценно участие в политическия процес в една демократична държава.

Това не означава, че българските партии в настоящия си вид заслужават каквато и да е индулгенция. Напротив, те вероятно заслужават огромна част от всички критики и недоверие, които получават. Но честният, макар и многократно по-труден път, е тяхната промяна отвътре или замяна от други, нови субекти, които да изпълнят със съдържание и да измият негативния образ на политическата партия като социален конструкт за упражняване на власт.

Дори да приемем, че на местно ниво са възможни механизми за участие в управлението и без наличието на партия, пълноцената промяна може да бъде реализирана само през централната законодателна и изпълнителна власт. Да бягаш от сформирането на субект, който да се бори за тази цел, само защото си наясно с трудностите и натрупаното недоверие към партиите, не е най-голямата проява на смелост. В добрия случай това би могло да бъде фаза от развитието ти като политик, но не и крайна точка и самоцел.

Смелост е да убедиш и докажеш на достатъчно критично мнозинство от хора, че може да бъде различно. Впрочем качеството на един субект не зависи от неговите рамки – синдикатът не е лош, защото изначално е синдикат, а защото вероятно се управлява зле. Когато искаш защита на работното място – трябва ти синдикат. Когато искаш да променяш политическата ситуация в страната генерално – трябва ти партия. Какви ще бъдат и как ще функционират тези или която и да е друга организация – зависи от теб. Всяка една организация зависи от хората, които я изграждат, без значение как се нарича.

България е парламентарна република и реалната власт е в мнозинството в Народното събрание. Всяка една промяна зависи от спечелване или формиране на такова мнозинство. На това е способен само политическият конструкт, наречен партия. Колкото по-бързо недоволните от сегашното състояние осъзнаят това, толкова по-добре.

Дотогава – стигаме и до трагедията – ще получаваме още от същото, докато уж се борим точно за обратното. Онези партии, които не ни харесват, ще продължат да функционират по същия начин и да експлоатират все по-успешно настроенията срещу тях самите. Без значение от все по-ниската избирателна активност, те винаги ще имат и своите твърди електорати, които в крайна сметка ще излъчват мнозинства, където е необходимо. Ще разчитат на апатията и омразата към термина „партия“, което в зародиш ще пресича възможността да се построи реална тяхна алтернатива.

Да се сложи прът в това колело със сигурност не е лека задача, нито възможна за постигане от днес за утре. Но е единствената, за която в дългосрочен план си струва да се работи.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

 

Политическата партия като конструкт губи легитимност и буди все повече недоверие, без значение от своя цвят. В добрия случай обществото ни търси други механизми за политическо представителство, а най-често просто се отказва от участие. Накрая печелят онези, срещу които уж е насочен бунтът.

Няма социологическо проучване или анализаторско експозе в последните години, което да не отчита принципна загуба на доверие към всички партии. Нещо повече - все по-често говорим за загуба на доверие в политическата партия като механизъм на демокрацията изобщо, без значение дали става дума за партии на власт или в опозиция, леви, десни или центристки, големи или малки. Голяма част от хората светкавично поглеждат с недоверие дори към напълно нови партии, които не са способни на успехи отвъд няколко процента.

„Масовото съзнание търси кандидат, който в по-голяма степен да изглежда надпартиен, непартиен, или дори антипартиен“, анализира наскоро една от големите социологически агенции.

Тенденцията просто е такава - думата „партия“ е все по-мръсна.

Тази все по-голяма ненавист към партиите ражда автентични търсения на нови форми за участие в политиката, а също така и абсурдни куриози. Така например един независим кандидат за евродепутат (и какво ли още не) от известно време открито работи за формиране на... „партия на непартийните кандидати“. Но тенденцията далеч не обхваща само най-екзотичните екземпляри от българската политическа фауна. 

„Тя/той не е член на партията Х или Y“ - помислете си колко пъти в последните години сте чували този довод като плюс в биографията на някой политик. Кандидати за президенти, водачи на евролисти, кандидати за кметове - примерите не са един или два. Този не е партиец, следователно е читав човек. И обратното: щом си от партия, минимум има нещо гнило в теб, а най-вероятно ти си един най-обикновен измамник, крадец и послушко.

Надпартийната Манолова  

Да погледнем най-пресните примери. Основната стратегия зад кампанията на Мая Манолова за кмет на София е в това нейната кандидатура да бъде представена като „надпартийна“.

„Няма да търся подкрепа от никоя партийна централа!“, заяви Манолова още преди да обяви официално, че ще се бори за поста.

После събра над 60 души от различни сфери в инициативен комитет, а всички послания гласят, че ще се търси „широка гражданска подкрепа“. За партийната подкрепа - с половин уста. И по възможност от максимално много партии, за да се избяга от обвързването с една (конкретна) от тях. 

Без съмнение тази стратегия е избрана и ще се реализира със съгласието и участието на БСП - на „Позитано“ 20 са наясно с реалностите и също отдавна говорят за нуждата от „широка подкрепа“, използвайки термина като противоположен на подкрепа за партия.

Сякаш именно да натрупа широка подкрепа, достатъчна, за да управлява, не е изначално целта на всяка една партия. В БСП вече играха тази игра - с президента Румен Радев, но не само. Водачът на тяхната евролиста не беше партиен член и това му достойнство също беше изтъквано и използвано многократно. Осигуриха избираеми позиции за т.нар. гражданска квота. Дори членовете на БСП в листата трудно можеха да бъдат определени като особено значими партийни фигури. 

Детайлите на трите случая се различават, а особено специфичен е този с Радев, но общата тенденция е тази - тези хора не са партийци, а обратното - хубави хора...

Но тенденцията далеч не се изчерпа с действията на БСП, макар да си заслужава отделен анализ въпросът докъде е нормално една партия да излъчва сигнали, че се срамува от себе си. Въпреки всичко, това все пак е най-живата българска партия, в която наистина се води - добър или лош - реален партиен живот. 

Търсенията на нещо различно се потвърдиха и на последните европейски избори, където имахме двойно повече като брой независими кандидати, отколкото 5 години по-рано - 6 срещу 3. Общо те спечелиха повече от три пъти по-голям брой гласове - 73 000 срещу 21 000, като трима от тях изпревариха редица партийни листи, а двама - парламентарно представени партии. Същевременно общата активност между двата избора падна с 5 процентни пункта. 

"Гражданинът" срещу партийния играч

Ако се върнем на настоящата кампания за местна власт в столицата, имаме още два примера. "Демократична България" също излъчи непартиен кандидат за кмет, а още по-любопитен е случаят със "Спаси София", чиито активисти съвсем целенасочено решиха да не поемат път към създаване на партиен субект, а да се борят за властта като "граждани" – макар да не е известно членството в партия да ти отнема гражданството.

Борис Бонев и „Спаси София“ са основните политически играчи, които ще заложат на недоволството и разочарованието от всички партии и ще търсят електорална подкрепа като „граждански“ кандидати.

Отдавна беше ясно, че на местните избори те ще потърсят представителство в столицата, но „Спаси София“ осъзнато пое по алтернативен път за влизане в реалната политика, приемайки неговите големи рискове - най-вече липсата на листа за общински съветници. Колективът имаше отличен шанс за прилична група в общинския съвет, която да изнесе дейността им досега на друго ниво и да работи „отвътре“ за своите каузи, но в момента рискува да не успее да вкара дори един общински съветник. Всичко това, видно от едно от основните послания зад кампанията им – „гражданският, а не партиен кандидат Борис Бонев“ - е водено от същата стратегия:

„Знаем, че мразите партиите - ние не сме партийци“.

Тенденцията не е само българска, но е твърде видима в България, а разочарованието от политическите формации, стигащо до отвращение, е лесно обяснимо, разбираемо и до голяма степен справедливо. Едва ли има нужда от дълбоки анализи защото това е така - неизпълнените обещания, липсата на качествена промяна в живота ни и чувството, че основните управляващи и опозиционни българските партии не работят в полза на избирателите си, са до голяма степен обективна реалност.

Много проблеми и една трагедия

Разбира се, особено при местни, но и във всички други видове избори, законодателството е заложило някои прекомерни и ненужни ограничения пред гражданското (разбирай - непартийно) участие. Такова несъмнено трябва да има и дори да бъде насърчавано като полезна стъпка към последващо реално политизиране, а ограниченията и подводните камъни пред независимите кандидати да отпаднат.

Например преди години беше възможно независим кандидат за кмет да има право на своя листа, а днес – това не е така. На евроизбори пък независимите кандидати получават петкратно по-малко средства от бюджета за медийни пакети спрямо партиите. Тези и други спънки не са в полза на демокрацията.

Но голямата картина е малко по-сложна

По същество ние не мразим (или не би трябвало) партиите, а начинът по който бяха девалвирани техните смисъл и цел. Терминът „партия“ съществува още от древноримски времена, а днешните партии водят началото си някъде от XIX век, когато постепенно започва въвеждането на всеобщото избирателно право. По същество няма друг легитимен инструмент за пълноценно участие в политическия процес в една демократична държава.

Това не означава, че българските партии в настоящия си вид заслужават каквато и да е индулгенция. Напротив, те вероятно заслужават огромна част от всички критики и недоверие, които получават. Но честният, макар и многократно по-труден път, е тяхната промяна отвътре или замяна от други, нови субекти, които да изпълнят със съдържание и да измият негативния образ на политическата партия като социален конструкт за упражняване на власт.

Дори да приемем, че на местно ниво са възможни механизми за участие в управлението и без наличието на партия, пълноцената промяна може да бъде реализирана само през централната законодателна и изпълнителна власт. Да бягаш от сформирането на субект, който да се бори за тази цел, само защото си наясно с трудностите и натрупаното недоверие към партиите, не е най-голямата проява на смелост. В добрия случай това би могло да бъде фаза от развитието ти като политик, но не и крайна точка и самоцел.

Смелост е да убедиш и докажеш на достатъчно критично мнозинство от хора, че може да бъде различно. Впрочем качеството на един субект не зависи от неговите рамки – синдикатът не е лош, защото изначално е синдикат, а защото вероятно се управлява зле. Когато искаш защита на работното място – трябва ти синдикат. Когато искаш да променяш политическата ситуация в страната генерално – трябва ти партия. Какви ще бъдат и как ще функционират тези или която и да е друга организация – зависи от теб. Всяка една организация зависи от хората, които я изграждат, без значение как се нарича.

България е парламентарна република и реалната власт е в мнозинството в Народното събрание. Всяка една промяна зависи от спечелване или формиране на такова мнозинство. На това е способен само политическият конструкт, наречен партия. Колкото по-бързо недоволните от сегашното състояние осъзнаят това, толкова по-добре.

Дотогава – стигаме и до трагедията – ще получаваме още от същото, докато уж се борим точно за обратното. Онези партии, които не ни харесват, ще продължат да функционират по същия начин и да експлоатират все по-успешно настроенията срещу тях самите. Без значение от все по-ниската избирателна активност, те винаги ще имат и своите твърди електорати, които в крайна сметка ще излъчват мнозинства, където е необходимо. Ще разчитат на апатията и омразата към термина „партия“, което в зародиш ще пресича възможността да се построи реална тяхна алтернатива.

Да се сложи прът в това колело със сигурност не е лека задача, нито възможна за постигане от днес за утре. Но е единствената, за която в дългосрочен план си струва да се работи.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

Коментари

Ех авторе,

нима не знаеше преди изборите, че РРадев е член на БКП и Делегат на Конгрес на БКП? Знаеше но повтаряше как е натовски генерал, а Цецка е член на БКП, нали? Сега вече си разбрал че Мая е без висше образование и без юридическа правоспособност... но повтаряш как тя е народен трибун и защитник на масите! Честит ти нов кмет Мая кречеталото.
Blagovesta Vasileva's picture
Blagovesta Vasileva
тутифрути

е това са поне две лъжи.

Радев не е бил член на БКП, а ММ има юридическо образование. Това не е и тяхна защита, а защита на истините които трябва да говорим. В такива случаи казвам че Борисов е де юре член на БКП, ама тя не съществува. Не е въпроса обаче

Благовеста, грешиш

РРадев не само бе член на БКП, но и бе делегат на Конгрес в групата на ОК на БКП Бургас!!!
Маямата пише че има юридическо от УНСС, но не е вярно. За да направиш СДК за 4 семестъра... трябва да имаш преди това висше образование!!! Мая е била в Комсомолска школа в Масква, което не е ВУЗ!

Все по-слаби коментари тук

В България "партии" няма - в България има листи на един или друг олигарх, които му бранят интересите, подобно на други потънали в корупция страни в Източна Европа, където се извърши преход от "развит социализъм" към дива капиталистическа клептокрация.

Медиите са също разпределени между олигарсите и бранят техните - и на техните външни крепители - позиции - а външните крепители обикновено са бивши български комунисти или околокомунисти с достъп до куфарчета.

Само че понеже куфарчетата хранят журнализта и журнализта не пише за тия работи, а си изсмуква някакви съчинения без връзка с реалността.
Gotse Delchev's picture
Gotse Delchev
Gotse Delchev

От гледна точка на история,

От гледна точка на история, познавателност, теория, статията е добре написана, но е твърде далече от истината за сегашните политически партии в България.

Не всички партии са мръсни.

След бурното време на Стамболов например западният възпитаник Константин Стоилов прави със своята партия толкова много за България, че няма как партията му и той да се нарекът нечистоплътници.

Разбира се, направил е много, защото Русия и България нямат дипломатически отношения и руснаците не са могли толкова масивно да му пречат.

Между другото подобен феномен в българската история има и по време и след Кримската война, когато руснаците разхлабват примката около своя малък „брат” и Цариградският български възрожденски център, който поначало стои по-далече от Р,усия, успява да подготви учредяването на Българската екзархия.

След девети девети 44 г. с изключение на СДС по времето около Филип Димитров и на сегашната Демократична България, всички останали политически формации са в руския спектър. Задължени са да се съобразяват най-напред с руските национални интереси. Дадено им е обаче правото да се фукат., да се правят на значими, самостоятелни.

Всички политически статии и анализи, които не отчитат присъствието на злокобния руски фактор в българското общество, са нереалистични, излишни!

Хахахаха тролце, забавен си!

По времето на ФД политическата формация "СДС" не беше в "руския политически спектър".

Тя беше първият ортак на ДПС и над 70% съставена от агентура на КДС - от "десните" "наследници" на стамболов и стоилов като дантеления жорко та до левите наследници на дедо благоев като петър дертлиев.
Николай Драганов's picture
Николай Драганов
Николай Драганов

Г-н Гоце Делчев :D като

Г-н Гоце Делчев :D като оставим настрана твърденията Ви по-надолу, аз не казвам ли точно същото в статията - че има партии и партии? Цялата идея на текста е това. Че докато бягаме изцяло от политическите избори, защото мразим партиите, всъщност помагаме на същите тези партии, които мразим. По-трудно, но единствено смислено, е да се борим да ги отстраним/променим.
Blagovesta Vasileva's picture
Blagovesta Vasileva
тутифрути

внушението

и тия и ония все са маскари работи различно- понякога просташки грубо, друг път интелигентно изпипано. Всъщност получаваме същото когато гласуваме за него, и никога когато променим гласуването си.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията