През 2019 г. брутният вътрешен продукт (БВП) на България достигна пореден връх и след окончателните редакции най-вероятно ще бъде регистриран около 115 млрд. лв. – най-високото ниво в историята. Управляващите не пропускат да напомнят този факт, както и че икономиката ни расте по-бързо от тази на страните от Еврозоната. Доколко обаче това трябва да ни радва?

Нека си припомним, че след промените през 1989 г. българската икономика се срива и за четири години губим 25% (една четвърт!) от общото богатство на страната. Деветдесетте години са изпълнени с икономически сътресения. И въпреки това след 1999 г. България тръгва нагоре и реализира две десетилетия на много силен растеж, с изключение на периода около световната и европейска финансова криза (2009-2012).

Колко бърз е всъщност растежът през последните 20 години? Първо е важно да се отбележи, че по време на прехода са нужни на България цели 16 години да достигне отново нивото на БВП от 1988 г. Това се случва през 2005 г. и показва колко трудни са 90-те и колко важни са годините след 2005-а. По това време, през първото десетилетие на новото хилядолетие, БВП на глава от населението расте средно със 7% на година – действително високо ниво както сравнено с държавите от Западна Европа, така и със съседите ни и другите източноевропейски страни от ЕС.

След кризата от 2013 г. насам средният годишен ръст е 3,5% - наполовина. Прогнозите са да продължим растем с около 2-2,5% до 2027 г. Въпросът е дали такива нива на растеж, макар и по-високи от тези на развитите икономики в еврозоната, са достатъчни, за да заживеем възможно най-скоро със средноевропейски стандарт?

Ако действително продължим да растем средно с 2,5% на година, а ЕС расте с 1% за същия период, ще ни отнеме половин век да достигнем средното ниво на европейски стандарт! Ако обаче растем с 4% на година, ще ни отнеме 25 години. А при 5-процентов растеж, за който имаме потенциал, но за който трябва и целенасочена икономическа политика, ще ни отнеме само 17 години, което е в обозримото бъдеще.

Защо нивата на растеж не се възстановяват след кризата?

В периода 2000-2008 г. България расте бурно, като най-голям принос сам по себе си има огромният размер преки чуждестранни инвестиции (ПЧИ) в строителния сектор и в недвижимите имоти. Припомнете си презастрояването на Слънчев бряг, Банско и други курорти, както и масовото строителство в София. В този период ПЧИ като процент от БВП достига 30%, много над средното в новите страни членки на ЕС от Централна и Източна Европа. Tова е своеобразен балон, който с идването на кризата се пука и след това никога вече не се възстановява в същите размери. Докато преди кризата нивата на ПЧИ са аномалия, след кризата те вече влизат в норма, около 3-5% от БВП. Цялата икономика също се преобръща от такава с фокус вътрешно потребление (строителство, недвижими имоти, финансови и други услуги) към такава с фокус износ. Развиват се икономически зони, производството напредва, започваме да изнасяме медикаменти, електроника и цели системи за автомобили на световния пазар.

Как да се възвърнем към по-високи темпове на растеж?

Много фактори определят икономическия растеж на една страна. Капитал, човешки ресурси, технологии, инфраструктура, институции и други. Те са допълващи се, а не заместващи се. Тоест необходим е всеки един от тях в определено количество, а не само един или два в голямо количество.

Тъй като се използват заедно, ако са на различно начално ниво, някои от „съставките“ на растежа се изчерпват преди други при еднакво ниво на употреба. Факторът, който във всеки един момент е на най-ниско ниво спрямо другите, се оказва ключов, защото се изчерпва пръв и по този начин ограничава възможностите за растеж. Ако например през 90-те години капиталът е бил най-ограничен, вероятно той е бил ключов. В началото на новото хилядолетие може това да е била инфраструктурата. Но след присъединяването към ЕС с привличането на еврофондове и построяването на стотици километри магистрали вероятно днес, в началото на 2020 г., ключовият фактор е друг.

На базата на диагностичен анализ на всички главни фактори, определящи ръста на икономиката, екип, в който и аз участвах, демонстрира, че към края на 2019 г. човешкият капитал е най-липсващата съставка в българската икономика, която най-силно ограничава нейния потенциален растеж.

Ето как го показахме. Първо, цената на човешките ресурси от 2013 г. насам се увеличава бурно. А именно, заплатите във всички сектори в икономиката са нараснали между 4 и 12% към 2018 г. – ясен знак, че кадри се търсят и са все по-малко налични. Безработицата показва същата тенденция. Днес тя е на рекордно ниско ниво от 3,7%, като през целия период от 2013 г. насам намалява – тоест все повече хора са наемани и има все по-малко хора, които да бъдат наети. Важно е да се отбележи, че ръстът на заплатите е по-висок за по-висококвалифицираните и в секторите, които извършват по-комплексни дейности, изискващи различни видове експертиза.

Второ, от 2016 г. насам растежът в икономиката намалява в синхрон с намаляването на безработицата. Ако хипотезата, че човешкият капитал ограничава растежа, е вярна, тогава този феномен е нейно потвърждение.

Трето, когато даден ресурс ограничава икономиката, износът има тенденцията да отразява неговата липса. Тоест производителите, които изнасят най-много на международния пазар, изнасят продукти, които най-малко зависят от въпросния ресурс, защото той е липсващ. Данните ни показват, че българският износ действително включва по-малко продукти, изискващи висококвалифициран човешки капитал, в сравнение с другите страни членки на ЕС от Централна и Източна Европа и особено след кризата.

Четвърто, когато един ресурс липсва в икономиката, може да се очаква частни лица и фирми сами да си го набавят или създадат, защото иначе няма как да се развиват. А експлозията в софтуерните академии, например „Телерик“ и много други, е най-доброто олицетворение на факта, че липсата на висококвалифицирани кадри е фактор, силно ограничаващ развитието на фирмите в България, а оттам и на цялата икономика.

Най-липсващото звено

Защо обаче към днешна дата именно човешкият капитал и недостатъчните висококвалифицирани кадри са се превърнали в най-липсващото звено на икономиката?

Освен че нивата на финансов капитал, инфраструктура и технологии са се повишили спрямо човешкия капитал, нашият екип показва как най-голямо значение има следният факт: най-висококвалифицираните кадри напускат страната с по-високи темпове от останалите участници на пазара на труда. Проблемът се задълбочава и от това, че населението и съответно работната сила на България постоянно намаляват. И за капак трудно привличаме кадри от чужбина (ЕС и други държави).

Тогава какво следва да се предприеме, за да може България да облекчи недостига на кадри и да постигне по-висок растеж, благодарение на който по-бързо да достигне средния жизнен стандарт в ЕС?

В краткосрочен план е най-уместно да се фокусираме върху култивирането на висококвалифицирани кадри в страната. Трябва да задържаме онези, които имаме, и да привличаме нови от чужбина - както българи, така и чужденци. Две инициативи, които приветствам, тъй като адресират проблема много добре, са новата процедура на социалното министерство за подпомагане на семейства, завръщащи се от чужбина, и инициативата Re:Turn.

По оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“ от тази година държавата ще предоставя на български семейства, завърнали се от чужбина, до 1200 лв. на месец в рамките на година, които те да използват за покриване на разноски за детски градини и други семейни разходи. Условието е родителите да представят трудов договор, сключен с български работодател, а ако единият родител е чужденец, има улеснения при започване на работа.

Re:Turn пък е инициатива на президента (2012-2017 г.) Росен Плевнелиев, българската Асоциация за дялово и рисково инвестиране (BVCA) и фондация „Америка за България“. В рамките на кампанията бившият държавен глава и представители на другите две организации се срещат с успели българи в големите градове от Западна Европа и Северна Америка, за да им предоставят информация за развитието на българската бизнес и социална среда през последните години и да ги насърчат да работят, инвестират или даряват в България.

В дългосрочен план реформата в образователната система е от изключително значение. Тя е комплексна, но трябва да бъде смела и интелигентна, за да не се обричаме на глад от кадри за поколения напред. Реформи са необходими както в началното и средното образование, така и във висшето. Учителите трябва да бъдат подкрепяни с финансови и професионални ресурси и да бъдат подготвяни по-качествено както в университетите, така и на работното място. Учебната програма трябва да е с повече практическа насоченост, особено по природните науки. Във висшето образование отдавна се говори за множество промени. Намаляването на броя висши учебни заведения (ВУЗ) в България е необходимо и вероятно може да допринесе за повишаване на нивото в по-големите университети.

Най-важното е университетската среда да се превърне в истински инкубатор за идеи и обучение на най-добрите в страната, а за това трябва държавата да инвестира и ръководствата на ВУЗ-овете да променят начина си на управление.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".