Article_top

„Либералът не е нищо друго освен комунист с диплома.“

Забавен опит за проява на чувство за хумор? Не, това е пореден пример за прилагане на принципа „Разделяй и владей“ от страна на влюбени във властта политически лидери, които подливат вода на реални и потенциални опоненти, като им поставят отблъскващи етикети.

Думите са на Виктор Орбан. Каза ги в речта си за състоянието на нацията на 16 февруари. Подобни словесни нападки срещу либерализма са очаквани от унгарския министър-председател, който още през лятото на 2014 г. публично заяви, че оглавяваното от него правителство изгражда „нелиберална държава“. И който през 2017 г. поде офанзива срещу един от най-напредничавите и уважавани университети не просто в Унгария, а в Централна и Източна Европа, която по-късно принуди учебното заведение да измести основната си дейност от Будапеща във Виена.

За съжаление Орбан е само един представител на разрастващия се през последните години отбор от популисти, които така са се вкопчили във властта, че съзнателно и несъзнателно асоциират държавата със себе си. „Звездният“ отбор включва руския президент (и бивш премиер) Владимир Путин, турския президент (и бивш премиер) Реджеп Тайип Ердоган, американския президент Доналд Тръмп и други видни политици, които умело разклатиха разбиранията ни за политика, демокрация и патриотизъм – три фундаментални понятия, които очертават контурите и определят качеството на колективното ни битие. Вследствие на това те ограничиха и без това ограничените възможности за появата и утвърждаването на обединена опозиция и провеждането на широки дебати по общественозначими теми.

Омърсена политика

Какво си представяте първо, когато прочетете или чуете думата „политика“? Ако сте като 99% от пълнолетните български граждани, в съзнанието ви моментално изплуват схеми за назначаване на „свои хора“ на ръководни позиции, разпределяне на обществени поръчки между „правилните“ фирми, прокарване на лобистки закони, отклоняване на европейски средства и какви ли не други далавери в името на „националния интерес“. Към тези схеми можем да прибавим елементарния стремеж към замогване по формулата „влизам в парламента, мълча и си взимам сигурна заплата“ и установилата се в политиката (не само в България) диктатура на простащината, неграмотността, агресивността, безпардонността и празните обещания.

Тази доминираща представа за политиката като най-мръсното от най-мръсните занимания не е нито случайна, нито недостоверна. Напротив, тя е естествен страничен продукт на целенасочените действия на политици като Орбан, Путин и техните учители и ученици на местно, национално и международно ниво, които дават най-доброто от себе си всеки ден, за да отблъснат почтените, мислещите и съзидателните си съграждани от политическата сцена още преди те да са стъпили на нея.

Ваньо Вълчев описва майсторски тази действителност в сатиричния си роман „НОФОФ“ (приликите с действителни лица и събития са случайни, но много вероятни):

„Имаме вестник, имаме радио, имаме телевизия!... Сядаме си на задниците и правим предавания. Говорим! Обещаваме! Разобличаваме! Разясняваме! […] Правим врага на кайма! И без туй до там сме я докарали, че каквото да излъжеш, все истина излиза. Разказваме как продават страната, как я крадат, как я убиват! Какви пъклени планове кроят! […] Колко сме чисти, честни и почтени! Какви сме непорочни! Плюнки по врага! Лайна и помия по противника! И ние – в бяло, готови да погинем за щастието на електората! […] И обещания! Повече обещания! На всяко новородено – таблет. На всяка баба – лаптоп. На всеки дядо – тройна пенсия, компютър и виагра! Във всяко село – университет! На всички – свобода без цензура – приказване, четене и пеене без всякаква цензура! Простамол за всички! Във всеки град – летище с директни полети до Лондон, Париж и Фанагория! На всеки студент – безплатна диплома и по кашон водка семестриално! На три месеца – удвояване на пенсиите! На всяка стара госпожица – ерген!... Когото тя си хареса – неин е! […] Край на мафията! Принуждаваме я да служи на народа. Отглеждаме всенародна мафия в полза на средната класа! И от всичко – процент!“

Този подход към политиката неутрализира изначалната ѝ функция – да осигурява поле на действие на равни помежду си граждани, които обменят опит и идеи и съвместно създават правилата, институциите и процесите, необходими за гарантирането на безопасността и благоденствието на всички. Когато политиката приеме законите на джунглата, съзнанието за общност загнива. Паралелно си отиват и истината, моралът и вярата в доброто.

Омърсена демокрация

Демокрацията е от онези понятия, които едни смятат за източник на всичко хубаво на тази земя, а други – за източник на всичко лошо. Едни виждат в нея свобода, други – свободия. Едни я свързват с равенството на всички граждани – други с факта, че някои граждани се оказват "по-равни" от другите. Едни смятат, че демокрацията крепи правдата и реда, други я винят за неправдата и беззаконието. Едни ценят стремежа ѝ към гарантиране на общото благо, други критикуват склонността ѝ да произвежда много думи и малко действия.

Какво всъщност представлява демокрацията? Независимо че по света съществуват много форми на демократично управление, всички те се придържат към три основни принципа: индивидуална свобода, равенство пред закона и разделение на властите. Гражданите могат да отстояват тези принципи, като използват правото си да участват и гласуват в избори, да изразяват свободно мнението си, да търсят правата си по съдебен път, да се обединяват в политически партии и граждански организации и т.н.

За прилагането на тези защитни механизми, както пише Нобеловият лауреат за литература Марио Варгас Льоса в книгата си „Цивилизация на зрелището“, е нужно „демократичната система да разчита на доверието и подкрепата на гражданите, а те пък да разчитат, че обществото винаги подлежи на усъвършенстване, каквито и грешки да са допуснати“. Сами се досещате, че когато политиката се изврати и се превърне в емблема на наглостта и безнаказаността, последното чувство, което гражданите изпитват към институциите и техните представители, е доверие.

Политиците с популистки уклон експлоатират щирещата се липса на доверие в системата и многобройните разделителни линии в обществото, като се представят за единствената легитимна алтернатива на статуквото. За тях демокрацията е загуба на времe и ресурси, защото, както пише в книгата си What is Populism? преподавателят по политически науки от Принстънския университет Ян-Вернер Мюлер, те се възприемат като единствените „истински“ представители на „народа“.

Оттук следва, че този, който не подкрепя тях и партиите им, не е част от народа. Такава например е участта на унгарския „комунист с диплома“, който се противопоставя на нелибералните похвати на Виктор Орбан. И на онези малко над 48% от гласувалите в референдума за излизане на Великобритания от Европейския съюз (ЕС), които пуснаха бюлетина за оставането на страната в съюза и следователно, поне според Найджъл Фараж, не са част от „истинските“, „обикновените“ и „скромните“ хора. И на критичните към управлението на Доналд Тръмп американски журналисти и анализатори. И на поддръжниците на идеи, които се разминават с тези на държавните глави на Турция и Русия. Примерите са много...

Иронията при този тип демократично управление е, че то е такова само на хартия – т.е., основните права и свободи на гражданите присъстват в един или друг документ, но прилагането им е под огромна въпросителна и зависи от идеологическите пристрастия на лидера и подчинените му по веригата. Именно затова Ян-Вернер Мюлер смята, че когато критиците описват поддържаните от тези лидери режими като „нелиберална демокрация“, те им правят услуга, като създават предпоставка за нормативно разделение на задачите: отделните държави практикуват демокрация, а организации като ЕС носят отговорност за либерализма. От своя страна това разделение позволява на държавните лидери популисти да си приписват заслуги за всяка крачка напред в социално-икономически, политически или културен план и да хвърлят цялата отговорност за недъзите в държавите си на външни „врагове“ като ЕС, местни и международни неправителствени организации, бежанци и пр.

Омърсен патриотизъм

Докато омърсяват разбиранията ни за политика и демокрация, популистично настроените лидери на нашето време неизбежно омърсяват и разбирането ни за патриотизъм – онова мощно чувство, което позволява на милиони непознати, споделящи общ език и култура, да се чувстват като част от едно голямо семейство. Същината на това чувство проличава още по-ясно при употребата на синонима „родолюбие“ – любов към представителите на рода и родината ни.

Жадни за власт, политиците популисти – както премиери, президенти и депутати, така и мечтаещите да станат такива – успяха да покварят това толкова красиво чувство, като го превърнаха в средство за всяване на омраза. В повечето случаи обектите на тази омраза са други народи. В други случаи омразата е насочена към представители на нашия народ, на които се лепва етикет „предатели“ – защото той или тя е „комунист с диплома“ (либерал), позволява си да празнува Хелоуин или следва или работи в чужбина.

Политиците, които експлоатират патриотизма/родолюбието за постигането на собствените си цели, дотолкова омърсиха тези понятия и техния емоционален заряд, че мнозина се затрудняват да разграничат национализма от шовинизма и фашизма. За капак някои политици пришиха тези понятия към имената на политически партии. Най-близкият до нас пример е „Обединени патриоти“ – коалицията от няколко самопровъзгласили се за националистически партии, за които може да се спори доколко са обединени и доколко са патриоти.

Покваряването на патриотизма е опасно явление само по себе, но то става още по-страшно с оглед на факта, че подкопава функционирането на основния механизъм за упражняване на контрол върху властимащите от страна на гражданите – изборите. Както отбелязва Ювал Ноа Харари, световноизвестният израелски историк, университетски преподавател и автор на „Sapiens: Кратка история на човечеството“, „Homo Deus: Кратка история на бъдещето“ и „21 урока за 21-ви век“, изборите работят добре само в ситуациите, в които аз смятам, че политическите ми опоненти грешат или дори че са глупави, но не се мразим взаимно.

 „Когато  хората се мразят взаимно и когато обществото е разделено на враждебно настроени племена, демокрацията е непостижима. В такава ситуация хората смятат всички средства за спечелване на изборите за легитимни, защото ако ние загубим, племето ни е в опасност. Този, който спечели изборите, се грижи единствено за своето племе, а този, който ги загуби, отказва да приеме изхода, защото „Защо трябва да ме е грижа за хора, които не ги е грижа за мен?“. (Харари в реч в Централноевропейския университет в Будапеща през май 2019 г.)

Историята показва, че рано или късно всеки политически лидер освобождава трона – доброволно или под натиск. Въведените от него практики и провокираното от него разделение обаче остават.

Защото страхът и омразата са емоции с дълъг период на полуразпад.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

 

„Либералът не е нищо друго освен комунист с диплома.“

Забавен опит за проява на чувство за хумор? Не, това е пореден пример за прилагане на принципа „Разделяй и владей“ от страна на влюбени във властта политически лидери, които подливат вода на реални и потенциални опоненти, като им поставят отблъскващи етикети.

Думите са на Виктор Орбан. Каза ги в речта си за състоянието на нацията на 16 февруари. Подобни словесни нападки срещу либерализма са очаквани от унгарския министър-председател, който още през лятото на 2014 г. публично заяви, че оглавяваното от него правителство изгражда „нелиберална държава“. И който през 2017 г. поде офанзива срещу един от най-напредничавите и уважавани университети не просто в Унгария, а в Централна и Източна Европа, която по-късно принуди учебното заведение да измести основната си дейност от Будапеща във Виена.

За съжаление Орбан е само един представител на разрастващия се през последните години отбор от популисти, които така са се вкопчили във властта, че съзнателно и несъзнателно асоциират държавата със себе си. „Звездният“ отбор включва руския президент (и бивш премиер) Владимир Путин, турския президент (и бивш премиер) Реджеп Тайип Ердоган, американския президент Доналд Тръмп и други видни политици, които умело разклатиха разбиранията ни за политика, демокрация и патриотизъм – три фундаментални понятия, които очертават контурите и определят качеството на колективното ни битие. Вследствие на това те ограничиха и без това ограничените възможности за появата и утвърждаването на обединена опозиция и провеждането на широки дебати по общественозначими теми.

Омърсена политика

Какво си представяте първо, когато прочетете или чуете думата „политика“? Ако сте като 99% от пълнолетните български граждани, в съзнанието ви моментално изплуват схеми за назначаване на „свои хора“ на ръководни позиции, разпределяне на обществени поръчки между „правилните“ фирми, прокарване на лобистки закони, отклоняване на европейски средства и какви ли не други далавери в името на „националния интерес“. Към тези схеми можем да прибавим елементарния стремеж към замогване по формулата „влизам в парламента, мълча и си взимам сигурна заплата“ и установилата се в политиката (не само в България) диктатура на простащината, неграмотността, агресивността, безпардонността и празните обещания.

Тази доминираща представа за политиката като най-мръсното от най-мръсните занимания не е нито случайна, нито недостоверна. Напротив, тя е естествен страничен продукт на целенасочените действия на политици като Орбан, Путин и техните учители и ученици на местно, национално и международно ниво, които дават най-доброто от себе си всеки ден, за да отблъснат почтените, мислещите и съзидателните си съграждани от политическата сцена още преди те да са стъпили на нея.

Ваньо Вълчев описва майсторски тази действителност в сатиричния си роман „НОФОФ“ (приликите с действителни лица и събития са случайни, но много вероятни):

„Имаме вестник, имаме радио, имаме телевизия!... Сядаме си на задниците и правим предавания. Говорим! Обещаваме! Разобличаваме! Разясняваме! […] Правим врага на кайма! И без туй до там сме я докарали, че каквото да излъжеш, все истина излиза. Разказваме как продават страната, как я крадат, как я убиват! Какви пъклени планове кроят! […] Колко сме чисти, честни и почтени! Какви сме непорочни! Плюнки по врага! Лайна и помия по противника! И ние – в бяло, готови да погинем за щастието на електората! […] И обещания! Повече обещания! На всяко новородено – таблет. На всяка баба – лаптоп. На всеки дядо – тройна пенсия, компютър и виагра! Във всяко село – университет! На всички – свобода без цензура – приказване, четене и пеене без всякаква цензура! Простамол за всички! Във всеки град – летище с директни полети до Лондон, Париж и Фанагория! На всеки студент – безплатна диплома и по кашон водка семестриално! На три месеца – удвояване на пенсиите! На всяка стара госпожица – ерген!... Когото тя си хареса – неин е! […] Край на мафията! Принуждаваме я да служи на народа. Отглеждаме всенародна мафия в полза на средната класа! И от всичко – процент!“

Този подход към политиката неутрализира изначалната ѝ функция – да осигурява поле на действие на равни помежду си граждани, които обменят опит и идеи и съвместно създават правилата, институциите и процесите, необходими за гарантирането на безопасността и благоденствието на всички. Когато политиката приеме законите на джунглата, съзнанието за общност загнива. Паралелно си отиват и истината, моралът и вярата в доброто.

Омърсена демокрация

Демокрацията е от онези понятия, които едни смятат за източник на всичко хубаво на тази земя, а други – за източник на всичко лошо. Едни виждат в нея свобода, други – свободия. Едни я свързват с равенството на всички граждани – други с факта, че някои граждани се оказват "по-равни" от другите. Едни смятат, че демокрацията крепи правдата и реда, други я винят за неправдата и беззаконието. Едни ценят стремежа ѝ към гарантиране на общото благо, други критикуват склонността ѝ да произвежда много думи и малко действия.

Какво всъщност представлява демокрацията? Независимо че по света съществуват много форми на демократично управление, всички те се придържат към три основни принципа: индивидуална свобода, равенство пред закона и разделение на властите. Гражданите могат да отстояват тези принципи, като използват правото си да участват и гласуват в избори, да изразяват свободно мнението си, да търсят правата си по съдебен път, да се обединяват в политически партии и граждански организации и т.н.

За прилагането на тези защитни механизми, както пише Нобеловият лауреат за литература Марио Варгас Льоса в книгата си „Цивилизация на зрелището“, е нужно „демократичната система да разчита на доверието и подкрепата на гражданите, а те пък да разчитат, че обществото винаги подлежи на усъвършенстване, каквито и грешки да са допуснати“. Сами се досещате, че когато политиката се изврати и се превърне в емблема на наглостта и безнаказаността, последното чувство, което гражданите изпитват към институциите и техните представители, е доверие.

Политиците с популистки уклон експлоатират щирещата се липса на доверие в системата и многобройните разделителни линии в обществото, като се представят за единствената легитимна алтернатива на статуквото. За тях демокрацията е загуба на времe и ресурси, защото, както пише в книгата си What is Populism? преподавателят по политически науки от Принстънския университет Ян-Вернер Мюлер, те се възприемат като единствените „истински“ представители на „народа“.

Оттук следва, че този, който не подкрепя тях и партиите им, не е част от народа. Такава например е участта на унгарския „комунист с диплома“, който се противопоставя на нелибералните похвати на Виктор Орбан. И на онези малко над 48% от гласувалите в референдума за излизане на Великобритания от Европейския съюз (ЕС), които пуснаха бюлетина за оставането на страната в съюза и следователно, поне според Найджъл Фараж, не са част от „истинските“, „обикновените“ и „скромните“ хора. И на критичните към управлението на Доналд Тръмп американски журналисти и анализатори. И на поддръжниците на идеи, които се разминават с тези на държавните глави на Турция и Русия. Примерите са много...

Иронията при този тип демократично управление е, че то е такова само на хартия – т.е., основните права и свободи на гражданите присъстват в един или друг документ, но прилагането им е под огромна въпросителна и зависи от идеологическите пристрастия на лидера и подчинените му по веригата. Именно затова Ян-Вернер Мюлер смята, че когато критиците описват поддържаните от тези лидери режими като „нелиберална демокрация“, те им правят услуга, като създават предпоставка за нормативно разделение на задачите: отделните държави практикуват демокрация, а организации като ЕС носят отговорност за либерализма. От своя страна това разделение позволява на държавните лидери популисти да си приписват заслуги за всяка крачка напред в социално-икономически, политически или културен план и да хвърлят цялата отговорност за недъзите в държавите си на външни „врагове“ като ЕС, местни и международни неправителствени организации, бежанци и пр.

Омърсен патриотизъм

Докато омърсяват разбиранията ни за политика и демокрация, популистично настроените лидери на нашето време неизбежно омърсяват и разбирането ни за патриотизъм – онова мощно чувство, което позволява на милиони непознати, споделящи общ език и култура, да се чувстват като част от едно голямо семейство. Същината на това чувство проличава още по-ясно при употребата на синонима „родолюбие“ – любов към представителите на рода и родината ни.

Жадни за власт, политиците популисти – както премиери, президенти и депутати, така и мечтаещите да станат такива – успяха да покварят това толкова красиво чувство, като го превърнаха в средство за всяване на омраза. В повечето случаи обектите на тази омраза са други народи. В други случаи омразата е насочена към представители на нашия народ, на които се лепва етикет „предатели“ – защото той или тя е „комунист с диплома“ (либерал), позволява си да празнува Хелоуин или следва или работи в чужбина.

Политиците, които експлоатират патриотизма/родолюбието за постигането на собствените си цели, дотолкова омърсиха тези понятия и техния емоционален заряд, че мнозина се затрудняват да разграничат национализма от шовинизма и фашизма. За капак някои политици пришиха тези понятия към имената на политически партии. Най-близкият до нас пример е „Обединени патриоти“ – коалицията от няколко самопровъзгласили се за националистически партии, за които може да се спори доколко са обединени и доколко са патриоти.

Покваряването на патриотизма е опасно явление само по себе, но то става още по-страшно с оглед на факта, че подкопава функционирането на основния механизъм за упражняване на контрол върху властимащите от страна на гражданите – изборите. Както отбелязва Ювал Ноа Харари, световноизвестният израелски историк, университетски преподавател и автор на „Sapiens: Кратка история на човечеството“, „Homo Deus: Кратка история на бъдещето“ и „21 урока за 21-ви век“, изборите работят добре само в ситуациите, в които аз смятам, че политическите ми опоненти грешат или дори че са глупави, но не се мразим взаимно.

 „Когато  хората се мразят взаимно и когато обществото е разделено на враждебно настроени племена, демокрацията е непостижима. В такава ситуация хората смятат всички средства за спечелване на изборите за легитимни, защото ако ние загубим, племето ни е в опасност. Този, който спечели изборите, се грижи единствено за своето племе, а този, който ги загуби, отказва да приеме изхода, защото „Защо трябва да ме е грижа за хора, които не ги е грижа за мен?“. (Харари в реч в Централноевропейския университет в Будапеща през май 2019 г.)

Историята показва, че рано или късно всеки политически лидер освобождава трона – доброволно или под натиск. Въведените от него практики и провокираното от него разделение обаче остават.

Защото страхът и омразата са емоции с дълъг период на полуразпад.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

Коментари

Стоян георгиев's picture
Стоян георгиев
тотобото

Виктор Орбан

Орбан е абсолютно прав в изказването си-така че не той не е от отбора на популистите,а обратно-тези,които лепят етикети на политическите си противници са популисти! Както е популизъм да се казва,че университетът бил виновен! Той не е бил приет от Орбан,заради либералните му идеи,близки до комунистическите-а зад това стоят неговите професори! Против тях е Орбан!И това не е популизъм,а защита на консерватизма в действие! Колкото до доверието-аз съм удивен от лъжата,че унгарците нямали доверие на Орбан,защото той бил популист! Напротив-унгарците имат доверие на Орбан,защото той не е популист!
dimitrina ivanova's picture
dimitrina ivanova
dimitrina

za liberalizma

защо говорите само за Орбан ,ами Земан, Бепе Грило ,Льо Пен?Ами британците популисти ли са?Само малките деца не знаят ,че с либерализма е свършено.Колкото до самият ливерализъм ,началото е поставено от Джон Лок във Великобритания още през 16 век.Къде виждате комунизъм във атеистичният комунизъм не знам.Някой май е за хапчета.Та нима забравихме за нашият 45 годишен "либерализъм" ,при който сменихме имената на турците?

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какво мислите за извънредното положение, въведено заради коронавируса?