„Либералът не е нищо друго освен комунист с диплома.“

Забавен опит за проява на чувство за хумор? Не, това е пореден пример за прилагане на принципа „Разделяй и владей“ от страна на влюбени във властта политически лидери, които подливат вода на реални и потенциални опоненти, като им поставят отблъскващи етикети.

Думите са на Виктор Орбан. Каза ги в речта си за състоянието на нацията на 16 февруари. Подобни словесни нападки срещу либерализма са очаквани от унгарския министър-председател, който още през лятото на 2014 г. публично заяви, че оглавяваното от него правителство изгражда „нелиберална държава“. И който през 2017 г. поде офанзива срещу един от най-напредничавите и уважавани университети не просто в Унгария, а в Централна и Източна Европа, която по-късно принуди учебното заведение да измести основната си дейност от Будапеща във Виена.

За съжаление Орбан е само един представител на разрастващия се през последните години отбор от популисти, които така са се вкопчили във властта, че съзнателно и несъзнателно асоциират държавата със себе си. „Звездният“ отбор включва руския президент (и бивш премиер) Владимир Путин, турския президент (и бивш премиер) Реджеп Тайип Ердоган, американския президент Доналд Тръмп и други видни политици, които умело разклатиха разбиранията ни за политика, демокрация и патриотизъм – три фундаментални понятия, които очертават контурите и определят качеството на колективното ни битие. Вследствие на това те ограничиха и без това ограничените възможности за появата и утвърждаването на обединена опозиция и провеждането на широки дебати по общественозначими теми.

Омърсена политика

Какво си представяте първо, когато прочетете или чуете думата „политика“? Ако сте като 99% от пълнолетните български граждани, в съзнанието ви моментално изплуват схеми за назначаване на „свои хора“ на ръководни позиции, разпределяне на обществени поръчки между „правилните“ фирми, прокарване на лобистки закони, отклоняване на европейски средства и какви ли не други далавери в името на „националния интерес“. Към тези схеми можем да прибавим елементарния стремеж към замогване по формулата „влизам в парламента, мълча и си взимам сигурна заплата“ и установилата се в политиката (не само в България) диктатура на простащината, неграмотността, агресивността, безпардонността и празните обещания.

Тази доминираща представа за политиката като най-мръсното от най-мръсните занимания не е нито случайна, нито недостоверна. Напротив, тя е естествен страничен продукт на целенасочените действия на политици като Орбан, Путин и техните учители и ученици на местно, национално и международно ниво, които дават най-доброто от себе си всеки ден, за да отблъснат почтените, мислещите и съзидателните си съграждани от политическата сцена още преди те да са стъпили на нея.

Ваньо Вълчев описва майсторски тази действителност в сатиричния си роман „НОФОФ“ (приликите с действителни лица и събития са случайни, но много вероятни):

„Имаме вестник, имаме радио, имаме телевизия!... Сядаме си на задниците и правим предавания. Говорим! Обещаваме! Разобличаваме! Разясняваме! […] Правим врага на кайма! И без туй до там сме я докарали, че каквото да излъжеш, все истина излиза. Разказваме как продават страната, как я крадат, как я убиват! Какви пъклени планове кроят! […] Колко сме чисти, честни и почтени! Какви сме непорочни! Плюнки по врага! Лайна и помия по противника! И ние – в бяло, готови да погинем за щастието на електората! […] И обещания! Повече обещания! На всяко новородено – таблет. На всяка баба – лаптоп. На всеки дядо – тройна пенсия, компютър и виагра! Във всяко село – университет! На всички – свобода без цензура – приказване, четене и пеене без всякаква цензура! Простамол за всички! Във всеки град – летище с директни полети до Лондон, Париж и Фанагория! На всеки студент – безплатна диплома и по кашон водка семестриално! На три месеца – удвояване на пенсиите! На всяка стара госпожица – ерген!... Когото тя си хареса – неин е! […] Край на мафията! Принуждаваме я да служи на народа. Отглеждаме всенародна мафия в полза на средната класа! И от всичко – процент!“

Този подход към политиката неутрализира изначалната ѝ функция – да осигурява поле на действие на равни помежду си граждани, които обменят опит и идеи и съвместно създават правилата, институциите и процесите, необходими за гарантирането на безопасността и благоденствието на всички. Когато политиката приеме законите на джунглата, съзнанието за общност загнива. Паралелно си отиват и истината, моралът и вярата в доброто.

Омърсена демокрация

Демокрацията е от онези понятия, които едни смятат за източник на всичко хубаво на тази земя, а други – за източник на всичко лошо. Едни виждат в нея свобода, други – свободия. Едни я свързват с равенството на всички граждани – други с факта, че някои граждани се оказват "по-равни" от другите. Едни смятат, че демокрацията крепи правдата и реда, други я винят за неправдата и беззаконието. Едни ценят стремежа ѝ към гарантиране на общото благо, други критикуват склонността ѝ да произвежда много думи и малко действия.

Какво всъщност представлява демокрацията? Независимо че по света съществуват много форми на демократично управление, всички те се придържат към три основни принципа: индивидуална свобода, равенство пред закона и разделение на властите. Гражданите могат да отстояват тези принципи, като използват правото си да участват и гласуват в избори, да изразяват свободно мнението си, да търсят правата си по съдебен път, да се обединяват в политически партии и граждански организации и т.н.

За прилагането на тези защитни механизми, както пише Нобеловият лауреат за литература Марио Варгас Льоса в книгата си „Цивилизация на зрелището“, е нужно „демократичната система да разчита на доверието и подкрепата на гражданите, а те пък да разчитат, че обществото винаги подлежи на усъвършенстване, каквито и грешки да са допуснати“. Сами се досещате, че когато политиката се изврати и се превърне в емблема на наглостта и безнаказаността, последното чувство, което гражданите изпитват към институциите и техните представители, е доверие.

Политиците с популистки уклон експлоатират щирещата се липса на доверие в системата и многобройните разделителни линии в обществото, като се представят за единствената легитимна алтернатива на статуквото. За тях демокрацията е загуба на времe и ресурси, защото, както пише в книгата си What is Populism? преподавателят по политически науки от Принстънския университет Ян-Вернер Мюлер, те се възприемат като единствените „истински“ представители на „народа“.

Оттук следва, че този, който не подкрепя тях и партиите им, не е част от народа. Такава например е участта на унгарския „комунист с диплома“, който се противопоставя на нелибералните похвати на Виктор Орбан. И на онези малко над 48% от гласувалите в референдума за излизане на Великобритания от Европейския съюз (ЕС), които пуснаха бюлетина за оставането на страната в съюза и следователно, поне според Найджъл Фараж, не са част от „истинските“, „обикновените“ и „скромните“ хора. И на критичните към управлението на Доналд Тръмп американски журналисти и анализатори. И на поддръжниците на идеи, които се разминават с тези на държавните глави на Турция и Русия. Примерите са много...

Иронията при този тип демократично управление е, че то е такова само на хартия – т.е., основните права и свободи на гражданите присъстват в един или друг документ, но прилагането им е под огромна въпросителна и зависи от идеологическите пристрастия на лидера и подчинените му по веригата. Именно затова Ян-Вернер Мюлер смята, че когато критиците описват поддържаните от тези лидери режими като „нелиберална демокрация“, те им правят услуга, като създават предпоставка за нормативно разделение на задачите: отделните държави практикуват демокрация, а организации като ЕС носят отговорност за либерализма. От своя страна това разделение позволява на държавните лидери популисти да си приписват заслуги за всяка крачка напред в социално-икономически, политически или културен план и да хвърлят цялата отговорност за недъзите в държавите си на външни „врагове“ като ЕС, местни и международни неправителствени организации, бежанци и пр.

Омърсен патриотизъм

Докато омърсяват разбиранията ни за политика и демокрация, популистично настроените лидери на нашето време неизбежно омърсяват и разбирането ни за патриотизъм – онова мощно чувство, което позволява на милиони непознати, споделящи общ език и култура, да се чувстват като част от едно голямо семейство. Същината на това чувство проличава още по-ясно при употребата на синонима „родолюбие“ – любов към представителите на рода и родината ни.

Жадни за власт, политиците популисти – както премиери, президенти и депутати, така и мечтаещите да станат такива – успяха да покварят това толкова красиво чувство, като го превърнаха в средство за всяване на омраза. В повечето случаи обектите на тази омраза са други народи. В други случаи омразата е насочена към представители на нашия народ, на които се лепва етикет „предатели“ – защото той или тя е „комунист с диплома“ (либерал), позволява си да празнува Хелоуин или следва или работи в чужбина.

Политиците, които експлоатират патриотизма/родолюбието за постигането на собствените си цели, дотолкова омърсиха тези понятия и техния емоционален заряд, че мнозина се затрудняват да разграничат национализма от шовинизма и фашизма. За капак някои политици пришиха тези понятия към имената на политически партии. Най-близкият до нас пример е „Обединени патриоти“ – коалицията от няколко самопровъзгласили се за националистически партии, за които може да се спори доколко са обединени и доколко са патриоти.

Покваряването на патриотизма е опасно явление само по себе, но то става още по-страшно с оглед на факта, че подкопава функционирането на основния механизъм за упражняване на контрол върху властимащите от страна на гражданите – изборите. Както отбелязва Ювал Ноа Харари, световноизвестният израелски историк, университетски преподавател и автор на „Sapiens: Кратка история на човечеството“, „Homo Deus: Кратка история на бъдещето“ и „21 урока за 21-ви век“, изборите работят добре само в ситуациите, в които аз смятам, че политическите ми опоненти грешат или дори че са глупави, но не се мразим взаимно.

 „Когато  хората се мразят взаимно и когато обществото е разделено на враждебно настроени племена, демокрацията е непостижима. В такава ситуация хората смятат всички средства за спечелване на изборите за легитимни, защото ако ние загубим, племето ни е в опасност. Този, който спечели изборите, се грижи единствено за своето племе, а този, който ги загуби, отказва да приеме изхода, защото „Защо трябва да ме е грижа за хора, които не ги е грижа за мен?“. (Харари в реч в Централноевропейския университет в Будапеща през май 2019 г.)

Историята показва, че рано или късно всеки политически лидер освобождава трона – доброволно или под натиск. Въведените от него практики и провокираното от него разделение обаче остават.

Защото страхът и омразата са емоции с дълъг период на полуразпад.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".