След 9 книги документалистика Евгений Тодоров най-после се е решил да навлезе в територията на художествената измислица. Макар че много от историите в тази книга изобщо не изглеждат измислени.

Времето на повествованието – макар и да не е точно определено, може да се отнесе най-общо към онзи български феномен, наречен Преход. 

При рязка смяна на икономическите и политическите модели настъпва дислокация на социални пластове, както твърдят  специалистите. Едни хора изплуват на повърхността – много често като мръсна пяна, други потъват…Или бягат нанякъде.

В тази книга има цяла галерия герои на Прехода, които са успели да забогатеят и да придобият власт. Тези хора ни са сравнително познати. Някои от тях са възпети във високотиражни литературни произведения.

Тази книга обаче е различна. Тя се занимава най-вече с жертвите на Прехода, с онези интелигентни, а може би и талантливи хора, които не могат да намерят мястото, което заслужават. Някои от тях не искат да се примирят със системата. И тръгват срещу нея с едно от изпитаните й  оръжия: РЕКЕТА…

ДА ПРИПОМНИМ:

Евгений Тодоров е журналист от почти 50 години. Последните години преди 1989 е главен редактор на Телевизионния център в Пловдив. 
Сценарист и режисьор е на стотици филми – включително няколко игрални.

След 10 ноември напуска журналистиката и започва живота си от нулата – като амбулантен търговец. Занимава се с търговия, производство на хранителни стоки, открива ресторант, билярд зала, пробва се в хазартния бизнес и какво ли още не.

През 1998 основава Пловдивската телевизия „Тракия” и се връща „в занаята”.

В първата си книга „Записки по българския преход” описва приключенията си в годините на Прехода.

Във втората – „Наръчник на носталгика” описва начина на живот на българина преди 1989 година и търси тайните на носталгията по онова време.

Преди „Рекет” публикува поредица от 5 тома под заглавие „Запомнете Пловдив”, в която описва живота в града, традициите, личностите от 20-те години насам.

Романът „Рекет” нашумява и поради някои „пророчества” в него, които се сбъдват…

Главната героиня Зоя е образована и талантлива млада жена, която не може да намери своето място в живота. И се наема да стане рекетьор. Направлявана е от непознати хора, които твърдят, че целта е да се накажат лошите...И се оказва, че в този объркан свят тя не е единственият човек, който не е намерил своето място... 

На финала се сближава с един от набелязаните за рекетиране – Беров. Завършил физика и математика, една от емблемите на прехода…

…Беров този път беше с голям Мерцедес. 

Зоя седна до него на задната седалка.

-    Закъсняхме  - отчете очевидното Зоя. С един ден.

-    Беров се усмихна бащински:

-    Не го вземай присърце. Банкерът нямаше и намерение да плати. Целта беше да го подплашим със записа.

-    Бил излязъл някъде?

-    Поне на пет места.

-    Кой го е пуснал.

-    Аз. Или едни мои хора.

Зоя се почувства изиграна. Бяха я вкарали в някаква схема, без да я предупредят. Както при теста в автосалона на Филип. Само че сега не можеше да събере сили да се разкрещи на Беров. Все още не можеше да разбере какъв точно е бил замисълът и каква е била целта.

    Беров усести какво преживява Зоя и какви въпроси я измъчват.

-    Извинявай, че не ти обясних всичко предварително. Целта беше да накараме Спасов да емигрира. Той е преценил, че има ли запис, той рано или късно ще се появи на бял свят. Каквито и пари да даде. Преценил е, че между тези, които са били на онзи разговор – там е ставало дума и за други неща, има сериозни разногласия. И той попада между шамарите.

-    И какво ще се случи сега?

-    След малко ще разберем.

-    Едни бягат, други се връщат – доколкото разбрах.

-    Е, ние също бягаме – въздъхна Беров.- Макар да не губя надежда след малко да направим кръгом. 

-    Защо ти трябваха моите хора? – Зоя за пръв път проговори на „ти”?

-    Исках да ги видя лично. Ако нещата тръгнат надобре, ще трябват нови хора и за нашия град. Между тях, впрочем, има честни хора. Има опитни хора. Е, малко наивни...

Зоя реши, че в категорията на честните е и баща й. 
Макар и той да беше се оказал рекетьор. И че беше я вкарал в една схема, без да я предупреди. Колкото и да бяха благородни целите им. За добро или за лошо, май трябваше да започне живота си отново.

Сети се за банкера Спасов. Дали, обещавайки да даде парите вече е бил решил да избяга? Вероятно. 

-    Къде ми могъл да бъде сега Спасов?

-    Скоро ще разберем. Има достатъчно пари да бъде, където си поиска. Неговият проблем е, че знае много тайни. Тайните могат да бъдат капитал, но могат и да те вкарат в гроба. Освен това той си е такъв – страхлив. Още от дете. Стане ли напечено – бягаше.

-    От деца ли се познавате?

Беров не бързаше да отговори. Очевидно се колебаеше. Най-накрая взе решение:

-    Можеш ли да пазиш тайна?

-    Научих се.

-    Двамата сме братя. Но от различни бащи. Майка ми ни изостави заради баща му. Смени апартамента с огромната библиотека и скучния ми баща срещу един друг начин на живот. По-динамичен да го наречем. Но това е друга тема.

-    А той ли е бил онзи партньор, които е играл нечестно?

-    Правиш връзки. Той беше.

-    А защо точно на него му доверяват цяла банка?

-    А не на мен ли?

В този момент телефонът на Беров звънна. Дали това беше обаждането, от което зависеше бъдещето на България?
Беров само слушаше. Накрая затвори и въздъхна. Бъдещето не се очертаваше розово. Поне за някои хора.

-    Заслужавам ли да науча нещо? – попита внимателно Зоя.

-    Новото е, че няма да има нищо ново. С леки размествания. Всичко ще си продължи така, както си беше. Повече арести няма да има. Всички задържани ще бъдат оправдани. Нещата ще се затегнат. Кажи на твоите хора да се покрият – поне за известно време. Те със сигурност вече го знаят. Или след малко ще го научат...Ще те закарам за вкъщи и хващам първия полет за майната си. 

-    Пак ли на някой остров?

-    Този път смятам да замина по-надалеч. На островите вече е опасно. И в Тайланд също. А в Дубай станахме прекалено много. 

-    Тогава къде – няма да кажа на никого?

-    В една африканска страна. Скоро бях там. Допреди 10-15 години имаше гражданска война. Едното племе изколваше другото. После стана обратното.

Сега са като Швейцария. Има закони, подредено, чисто като в Европа. Хората са добронамерени, не те гледат в ръцете. Е, нещата стават по-бързо, ако се мушне нещо. От това отърване няма...Та ще поработя за африканците. Искат да им създам университет на световно ниво. Плащат добре. Какво ще кажеш?

Зоя се усмихна тъжно:

-    Изтегляте се, както се казва. Впрочем какво ще стане със самолета ви?

-    Той не беше мой, бях го взел назаем. Нали знаеш, че нямам почти нищо. А не се ли питаш защо човек като мен трябва да отиде да учи африканците? Впрочем защо не дойдеш с мен? Те май са били френска колония и френският им е втори език.

-    Имам още неща са вършене тук. Търся Благодетеля – ако не съм го споменавала.
Беров се замисли – очевидно го налегнаха неприятни спомени.

-    Това момче се опитваше дълго време да ми извива ръцете. След като отказах да харча пари за футбол, командироваха него в града ни. Изглежда му бяха казали, че в замяна му позволяват да прави каквото си иска. Тези момчета аз  ги наричам „еничари”. Могат да застрелят майка си. Идват от нищото и потъват в нищото. Местят ги като пионки. Нямат морал, нямат задръжки, нямат родова памет – ако щеш....Благо започна да навлиза в мои територии - по мутренски. Постепенно  надскочи ръста си, както се казва. Но не го пипаха, докато дойдоха тези, които вече си отиват. За съжаление и аз не знам къде е и дали изобщо е жив. Ако го срещна някъде по света, ще ти се обадя. Знам, че имаш да отмъщаваш. А отмъщението дава смисъл на живота. Първата дебела книга, която прочетох като дете, беше „Граф Монте Кристо” От там съм запомнил: „Чакай и се надявай”. А докато чакаш, ако питаш мен, си намери някаква честна работа, за каквито и да е пари. И чакай махалото да тръгне в обратна посока. Не бягай като мен, млада си. В теб има нещо – аз ги разбирам тези неща. Трябва да оцелееш... Надявам се все някога да се видим...