Премиерът Бойко Борисов е явление от световна величина, що се отнася до възможността му да се измъква невредим от гафове и напечени ситуации, миниращи почти непрекъснато неговото управление през последното десетилетие. Без капка ирония дори враговете му трябва да признаят, че лидерът на ГЕРБ притежава не само голям политически нюх, но и изумителна способност да се отказва от свои решения буквално в рамките на денонощие или понякога дори часове, като представя успешно политическите си лупинги като позитив вместо пасив.

Тук дори не говорим за таланта му да се обгражда с „бушони“, които да горят при необходимост от спасяване на самия него. Още по-голямо постижение е, че Борисов винаги намира начин да излезе сух от най-различни политически тресавища, в които са го вкарали негови собствени думи и действия. Някой ден ще може да бъде написана енцикопледия за всички случаи, в които той е отменял решения на своите депутати, министри или дори свои собствени, правейки в крайна сметка точно обратното на онова, което е заявил ден по-рано. Същевременно чрез непоправимата си словесна еквилибристика, народняшки-простовата, но безупречно човъркаща душевността на големи части от народа, е успял да го убеди колко правилно, отговорно и държавнически е действал всъщност.

Подчертавам отново - пиша това без никаква ирония и свалям шапка на премиера за тези негови политически качества. До голяма степен благодарение на тях той продължава да се задържа на власт толкова дълго време.

Понякога извъртанията на Борисов са имали по-скоро незначително обществено значение - като например дали групата му ще влезе, или няма да влезе в парламента. В такива ситуации дори едно интервю на политически противник в сутрешен блок е способно да обърне решението му. Друг път нямат широко значение за страната, но касаят определена обществена група пряко – налага се тя да повика под прозорците му, за да получи онова, което по-рано е чула, че няма как да получи. В трети случаи роля биха могли да изиграят социалните мрежи или по-шумна реакция на опозицията. Пътят е утъпкан и все така отвежда успешно напред.

В момента Бойко Борисов е изправен пред значително по-сериозна ситуация, в която е важно да се каже ясно: ако той не промени спешно мнението или поне решението си, на съвестта му ще тежат човешки животи. Пред министър-председателя има буквално няколко дни, за да нареди затваряне на храмовете в цялата страна по време на великденските празници. Всякакви други половинчати мерки, диктувани от неговата прословута набожност, които се предприемат и бяха обявени до момента, ще имат тежки последици.

Можем да спорим за детайлите. Да обсъждаме дълго конкретиката на отделните елементи от предприетите действия и дали някое от тях не е било прекомерно или зле представено. Но ми се струва безспорно да се признае на правителството, че реагира навреме с налагането на мерки за т.нар. социално (в последните дни справедливо се използва по-скоро терминът "физическо") дистанциране. Още на 13 март, когато у нас имаше едва няколко случая на заразени с COVID-19, бяха затворени училища и университети, музеи и театри, ресторанти и молове. Ограничителните мерки са добре известни, а също така е известно и голямото изключение – църквите.

Изключение, което не само компрометира останалите мерки, но само по себе си застрашава пряко неизброимо количество хора.

От самото начало на кризата до днес храмовете остават по същество напълно отворени, а опитите на Националния оперативен щаб да избяга от отговорност по темата заслужават тежка критика. Дори да е имало желание на хора от щаба за по-сериозни действия в тази посока, такива опити в най-добрия случай могат да се търсят единствено между редовете, на фона на категоричността им в други направления.

В първите дни на извънредното положение на няколко пъти началникът на щаба ген. Венцислав Мутафчийски куриозно обяви, че на църквата няма как да разпореди и можел само да им „препоръча“, но решението трябвало да си бъде тяхно. Докато демонстрираха решителност и навременна координация в други отношения, то в поредица от брифинги наблюдавахме заявления за „бъдеща среща“ с представители на Светия синод, прехвърляне на топката към вицепремиера Томислав Дончев, който трябвало да я организира, за да се стигне и до изказването на премиера Борисов, че дори щабът да му нареди, няма да затвори църквите, защото „в Божията работа не се бърка“. По време на друга медийна изява пък беше извадена и позната карта - комунистите, които затварят и взривяват църквите. Видимо изнервен, какъвто е винаги, щом прибегне до този „коз“ от ръкава си, Борисов набързо потопи темата.

Печално известният кадър, в който генерал Мутафчийски - уж човекът на науката и разума - си свали маската, за да целуне икона, никак не помогна за осъществяване на натиск върху набожния ни премиер по този въпрос. Призивът на генерала дни по-късно хората да си останат у дома за Великден, тъй като „не е време за празници“, логично остана да виси във въздуха.

И няма как да е иначе - когато си говорил за „епидемия с невиждана ярост“ и си се застъпил с тежък патос за „най-крути мерки“, когато си затворил не само ресторантите и моловете, но и парковете, няма как такива медийни декларации по отношение на събирането на много хора от потенциално рискови групи на едно място при малка дистанция буквално предавайки си потенциална зараза с „невиждана“ скорост и обем, да имат някаква тежест.

Крайно време е както Борисов, така и Мутафчийски да отговорят ясно на въпроса - по кой закон функционират вероизповеданията у нас? Дали това се случва по Закона за вероизповеданията, приеман от Народното събрание, както това се отнася за всяка една друга институция или организация в държавата, или имат някакъв друг статут, уреден от други закони? Ако е така, нека бъде конкретно обявено какви са те, откъде произтичат правата им и кой и дали има право да им разпорежда каквото и да е. Засега в основния ни закон е записано, че България е правова държава, която се управлява "според Конституцията и законите на страната", а не според други висши сили и Божии закони.

Също към настоящия момент в чл. 7 от цитирания Закон за вероизповедания, с който би трябвало да е уредено функционирането на религиозните институции у нас, е записано ясно:

"Свободата на вероизповедание не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други лица."

Настоящият материал спокойно можеше да започне и да завърши единствено с този текст, но нека поразсъждаваме още малко. Ако например Българската православна църква все пак функционира според законите, приемани от парламента, с какво тя се различава от другите организации, чиято дейност беше прекратена или ограничена временно с решение на правителството и Народното събрание? Защо ген. Мутафчийски може да нареди затварянето на молове и ресторанти, защото е опасно там да се събират хора, но не може да нареди същото на църквите, а „само да им препоръча“. Ако счита за достатъчно да отправя призиви, че „не е време за празници“ и на Великден хората трябва да си останат вкъщи, а не да ходят в църквите, защото тогава не наредиха същото и по отношение на ходенето в ресторантите и моловете? Защо не призоваха хората да не ходят там, защото несъмнено не е време за пиршества, забавления и луксозни покупки, а вместо това директно ги затвориха и дори въведоха тежки глоби? Защо е опасно да седнеш на пейка в парка и това подлежи на забрана и глоба, но не е опасно да целуваш икона и да се „причастяваш“ с обща лъжичка?

Тоталната диспропорция в реакцията към тези казуси логично компрометира мерките на правителството и щаба в очите на много хора. Но дори справедливото възмущение и родените анекдоти заради това, че е позволено да се разходиш в църквата, но не е позволено да го сториш в градинката, не са най-страшното. След няколко дни набожността на премиера, желанието му да се сравнява в положителна светлина спрямо комунистите и нерешителността на щаба по темата, рискуват да доведат до взрив от заразени и да изхвърлят в коша всичките им заявления, изчисления, математически и епидемиологични криви, а също така и предприетите и без това недостатъчни социално-икономически компенсаторни мерки.

Едва ли е необходимо да се припомнят случаите като този с френския град Мюлуз от средата на февруари, когато едно религиозно събиране се превърна в най-голямото огнище на коронавируса във Франция. Подобни примери има от Южна Корея до Иран.

Всъщност едва ли е необходимо каквото и да е - вече и на децата стана ясно какви са потенциалните места, събития и обстоятелства, при които вирусът може да се "храни" още и още с потенциално неизмерими последствия. Изглежда не демонстрират да им е ясно единствено иначе строгите „държавни мъже“ на България, които не слизат от екраните ни през последните седмици. Още по-куриозното е, че в същото време, докато отваря вратите му, Борисов ни плаши с „ад“ по Великден.

Нека бъде ясно - служби пред храмовете, вместо вътре в тях, не е достатъчна мярка. Нито раздаването на дезинфектанти или инсталирането на преносимите мивки. Загуба на време е да обсъждаме детайлите по тези повърхностни и дори куриозни мерки, които при това ще зависят от капацитета на МВР да ги налага - спазване на дистанция, разпръскване на групички, "сдържаност" на миряните, когато все пак им позволят да влязат в храма да запалят свещичка, раздаване на причастие „на познати лица“ и т.н. Ако не проявят решителност и отговорност пред реалността и науката, Борисов и компания чисто и просто рискуват катастрофа и трябва да са наясно с това. Отговорността ще бъде тяхна и най-вече на премиера. 

Всички служби трябва да се проведат при затворени врати, а вярващите да си останат у дома, както това направиха в Гърция и на други места по света. Главата на Римокатолическата църква папа Франциск проведе служба на празния площад в Рим, а катедралата "Свети Петър" ще остане затворена по време на „Урби ет Орби“ навръх Великден. Но ние изглежда сме решени да изпълним със съдържание поговорката, че сме „по-католици от папата“. Впрочем някои католически църкви, както и арменски такива у нас, вече обявиха, че затварят вратите си за Великден. Затворен беше храмът Кааба в Мека - това най-свещено място за исляма, а у нас мюфтийството единствено „съветва“ вярващите да се молят от дома си, но оставя джамиите отворени.

Опасявам се, че дори написването на този материал е закъсняло - към вярващите бяха излъчени твърде много сигнали, че няма проблем на Великден да бъдат в храма. Докато шефът на щаба си сваля маската, за да целува икони, а премиерът се кръсти, сочи „началника“ и повтаря многократно, че не се меси в Божиите работи и няма да затвори църквите дори щабът да му нареди, трудно в оставащите дни някой ще бъде убеден, че е опасно да отиде на литургия.

Борисов спешно се нуждае от осъзнаване, а след това от един от най-големите си и важни политически лупинги, за да даде категоричен сигнал към населението, противоположен на досегашните. В противен случай трябва да знае, че досегашните му действия ще бъдат до голяма степен обезсмислени, а на съвестта му ще лежат животи. Дано поне „началникът“ му е готов да му прости. За истинския му такъв - народа - не съм убеден.