Article_top

Тема на тези бележки е комуникацията на правителството и щаба по време на корона-кризата. Те не са изчерпателни и са плод само на личен опит. Нямат претенцията за експертност в областта на публичните комуникации. 

Да говорим или да пишем?

Подозирам, че и двете имат своето място, но във века на моменталните и глобалните комуникации в интернет, едва ли има нужда да казваш това, което просто можеш да напишеш накратко. 

Когато става дума за рутинна, техническа информация, прессъобщението ми се струва най-подходящата форма за поднасянето ѝ. Не виждам защо всяка сутрин трябва да я чете началникът на Националния оперативен щаб, който, предполагам, е достатъчно зает с основните задължения по управлението на кризата. 

Друг е въпросът за обяснението и тълкуването на данните. Тук участието на проф. Венцислав Мутафчийски заедно с другите специалисти от екипа му е необходимо, едва ли обаче – всекидневно.

Ако съдя по социалните мрежи, се оформя една проблематична за управляващите теза за досегашната комуникация на щаба – че тя е предназначена всекидневно да плаши населението и така да създава подчинение и търпимост към нетърпими ограничения на правата.

Колкото и малко хора да я споделят (ако съдим по сондажите), тя е ненужна пречка за правителство, опитващо се да постигне максимална подкрепа за мерките си. Да не говорим, че този тип говорене е очевидно политически мотивирано и може да се окаже прицелено по-далече – във времето, когато пандемията вече е отминала.

За “гръмоотводите”

През 1970 г. американският писател Том Улф, един от представителите на т.нар. “нова журналистика” (течение в документалната проза в САЩ) пише знаменитото си есе “Mau-Mauing the Flak Catchers”. Главни герои на произведението са служители в администрацията на Сан Франциско (т.нар. flak catchers), чието задължение е пряко да контактуват с агресивни представители на цветнокожите малцинства. 

Flak означава артилерийски зенитен огън, а catcher – човек, който хваща, улавя нещо. Т.е. става дума за длъжностни лица, чиято работа е да посрещат пряко публичния гняв и тревога, казано на български – “да опират пешкира”, да изгарят като “бушони” в критични ситуации. В англоезичния свят това са хората, често говорители, които поемат върху себе си неприятната част от общуването с публиката. 

Те пазят конкретен управляващ от рискови контакти с управляваните. По-дълбоката им функция обаче отива отвъд охраната на нечия репутация. Те не позволяват авторитетът да бъде принизяван. В трудни дни като днешните обществото се нуждае от авторитет, т.е. от опора. От целостта на авторитета зависи стабилността.

Оспорването на авторитетите по принцип е движело човешкия прогрес. Но също е било удобно поприще за шарлатани. Тук обаче не говорим по принцип, за конкретна кризисна ситуация.  

У нас, и не само у нас, има прослойка публични личности, които поминуват от оспорване на авторитети. Това са професионалните опозиционери. Хобито, а понякога и занаятът им, е да изглеждат непримиримо, да се правят на Давид срещу Голиат. Министър-председателят, министрите, началникът на щаба, ако искат да водят, не бива да влизат в пряк или в косвен диалог тях. Не могат и сами да бъдат конферансиета на публичните си изяви – хем да водят брифингите, хем да дават думата за въпроси, хем да им отговарят.

Те трябва да бъдат авторитетите – политически или научни, които служат като точки на референтност (съотнасяне), а не да влизат в диалог или в пререкание. Ако искат хората да ги слушат, те трябва да бъдат “арбитрите”, а не страна в диалога. 

Когато напориста и очевидно неподготвена репортерка задава ентия си неинформиран въпрос, а генералът професор е принуден да ѝ отговаря (с обяснимо раздразнение), губещ е генералът професор. А с него е губеща и властта, която го е назначила.

Хибридната му роля му на конферансие-експерт-началник, го сваля под нивото му до страна в диалога, гротескно равнопоставена с невежеството и присъщото му нахалство. Как после широката публика да го слуша и да не пътува като отвързана за Великден? Когато съветите (авторитетът) не работят, идва ред на забраните (принудата), от които властта не печели. 

Следователно авторитетът (не заради него самия, а заради отговорностите, с които е натоварен) се нуждае от “бушон”, “гръмоотвод”, или просто говорител, който на поредния влудяващ въпрос да се усмихне с хладнокръвна любезност и да каже:

(а) вече отговорихме на този въпрос. Ако трябва, да прочете бележките от предишния брифинг. Да ги прочете търпеливо, колкото пъти го питат. Това не е работа за шефа на шаба; (б) отбелязваме си въпроса Ви, специалист ще Ви отговори допълнително (писмено).

Всички ведомства в България, включително в сферата на здравеопазването, имат пресслужби. Създайте им работа. 

За търпението

Лекарите знаят най-добре как да разговарят с разтревожен пациент. От гледна точка на публичната комуникация сега такъв “пациент” е цялото общество. Личните ми наблюдения са, че лекарят обикновено не се кара на пациента, а се старае да го успокои и да го мобилизира да се бори с болестта, без да му спестява истината. Предполагам, че същият трябва да бъде подходът и към обществото сега.

Добрият лидер гледа на медиите както добрият търговец – на клиентите си. Те винаги имат право. Конфликтът с медиите е предварително загубен за всеки, който се опитва да им се кара. Не защото те наистина винаги са прави. А защото (при демокрацията) винаги са по-силни. Не е едно и също да си прав и да ти вярват (дори при демокрацията). Затова с тревожните медии трябва да се говори като с тревожни пациенти – откровено, спокойно, да им се обяснява търпеливо (колкото пъти трябва) и да не им се противоречи.

За пресконференциите

Светът днес е пълен с примери на подходи, обратни на този, който си позволявам да препоръчам. Доналд Тръмп лично води, понякога с часове, всекидневните корона-брифинги в Белия дом и американските медии пишат, че държи на това, въпреки че част от администрацията му е против. Тръмп ругае в ефир журналисти от либерални медии като Си Ен Ен и “Ню Йорк таймс”, нарича ги “фалшиви” и “третокласни”.

Борис Джонсън (докато не се беше се разболял) също сам водеше правителствените корона-брифинги (значително по-спокойно и възпитано), а сега това правят неговите най-старши министри от кабинета.

Владимир Путин често прави пряко предавани обръщения към руснаците, като освен тях пряко се предават и части от правителствените заседания, които той води.

Почти не минава ден, без председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен да направи обръщение към европейците.

По няколко обръщения към нациите си направиха германската канцлерка Ангела Меркел и френският президент Еманюел Макрон. Прави впечатление, че в Германия и във Франция публичната комуникация за корона-кризата е внимателно каскадирана на няколко нива, като най-високото не се занимава с всекидневния обмен и с текущи проблеми.

От една страна кризата изисква водачите да бъдат пред очите на водените, да ги информират, да им обясняват, да ги успокояват и да им вдъхват кураж. От друга - тя изисква от водачите да пазят кредита си на доверие и рейтингите си на одобрение. Не винаги двете изисквания са съвместими. 

САЩ и Великобритания са особен случай. И двете страни имат популистки лидери. За Тръмп всекидневните брифинги от Белия дом са възможност да говори на всички американци, докато публичните събития са забранени и не може да прави нормална кампания преди изборите през ноември, докато вероятният му опонент от демократите Джо Байдън, разчита само на импровизирано тв студио в дома му в Уилмингтън, Делауеър, от което предава за кабелните мрежи. Националните телевизии и водещите медии обаче са съсредоточени върху този, който взема решенията в кризата – Тръмп. И той не иска да се раздели с това предимство.

Мисля, че най-близки до своите реалности България трябва да търси в Европа – т.е. властта постепенно да започне да говори по-малко, само за най-важното, с внимателно прицелени и редактирани съобщения.

Трябва да се преценява точно на кой въпрос къде и как да се отговаря. Не може да се свиква среднощна пресконференция заради слух в социална мрежа или няколко имейла. 

Властта, ако иска да поддържа доверие в себе си, не бива да се поддава на провокации. Понякога слухът има за цел точно да я накара да се обяснява – т.е. първо да повтори разказа на провокатора и да му даде публичност, каквато той сам по себе си не би придобил. Второ – да се постави сама в ролята на “алтернативната версия”,  така че публиката да се чуди кой от двамата лъже.

Не може на анонимната мълва да се отговаря от най-високо ниво, защото нито щабът, нито правителството са “една жена каза”. За това има пресцентрове и говорители, които да адресират информационния повод там, където се е появил.

Най-сетне, не бива на нещо, което пълзи в социална мрежа, да отговаряш в най-гледаните медии, каквито у нас са телевизиите с национален обхват. Муха не се убива с топ. 

П.П.: Подозирам, че тези бележки се разминават с битуващите у нас представи за откритост, прозрачност и отношения между медии и власт. Мисля, че и като медии, и като власт трябва да пораснем и да се научим “как се прави наденицата”. Публиката, която ще я яде, няма защо да присъства денонощно в кухнята.

 

Тема на тези бележки е комуникацията на правителството и щаба по време на корона-кризата. Те не са изчерпателни и са плод само на личен опит. Нямат претенцията за експертност в областта на публичните комуникации. 

Да говорим или да пишем?

Подозирам, че и двете имат своето място, но във века на моменталните и глобалните комуникации в интернет, едва ли има нужда да казваш това, което просто можеш да напишеш накратко. 

Когато става дума за рутинна, техническа информация, прессъобщението ми се струва най-подходящата форма за поднасянето ѝ. Не виждам защо всяка сутрин трябва да я чете началникът на Националния оперативен щаб, който, предполагам, е достатъчно зает с основните задължения по управлението на кризата. 

Друг е въпросът за обяснението и тълкуването на данните. Тук участието на проф. Венцислав Мутафчийски заедно с другите специалисти от екипа му е необходимо, едва ли обаче – всекидневно.

Ако съдя по социалните мрежи, се оформя една проблематична за управляващите теза за досегашната комуникация на щаба – че тя е предназначена всекидневно да плаши населението и така да създава подчинение и търпимост към нетърпими ограничения на правата.

Колкото и малко хора да я споделят (ако съдим по сондажите), тя е ненужна пречка за правителство, опитващо се да постигне максимална подкрепа за мерките си. Да не говорим, че този тип говорене е очевидно политически мотивирано и може да се окаже прицелено по-далече – във времето, когато пандемията вече е отминала.

За “гръмоотводите”

През 1970 г. американският писател Том Улф, един от представителите на т.нар. “нова журналистика” (течение в документалната проза в САЩ) пише знаменитото си есе “Mau-Mauing the Flak Catchers”. Главни герои на произведението са служители в администрацията на Сан Франциско (т.нар. flak catchers), чието задължение е пряко да контактуват с агресивни представители на цветнокожите малцинства. 

Flak означава артилерийски зенитен огън, а catcher – човек, който хваща, улавя нещо. Т.е. става дума за длъжностни лица, чиято работа е да посрещат пряко публичния гняв и тревога, казано на български – “да опират пешкира”, да изгарят като “бушони” в критични ситуации. В англоезичния свят това са хората, често говорители, които поемат върху себе си неприятната част от общуването с публиката. 

Те пазят конкретен управляващ от рискови контакти с управляваните. По-дълбоката им функция обаче отива отвъд охраната на нечия репутация. Те не позволяват авторитетът да бъде принизяван. В трудни дни като днешните обществото се нуждае от авторитет, т.е. от опора. От целостта на авторитета зависи стабилността.

Оспорването на авторитетите по принцип е движело човешкия прогрес. Но също е било удобно поприще за шарлатани. Тук обаче не говорим по принцип, за конкретна кризисна ситуация.  

У нас, и не само у нас, има прослойка публични личности, които поминуват от оспорване на авторитети. Това са професионалните опозиционери. Хобито, а понякога и занаятът им, е да изглеждат непримиримо, да се правят на Давид срещу Голиат. Министър-председателят, министрите, началникът на щаба, ако искат да водят, не бива да влизат в пряк или в косвен диалог тях. Не могат и сами да бъдат конферансиета на публичните си изяви – хем да водят брифингите, хем да дават думата за въпроси, хем да им отговарят.

Те трябва да бъдат авторитетите – политически или научни, които служат като точки на референтност (съотнасяне), а не да влизат в диалог или в пререкание. Ако искат хората да ги слушат, те трябва да бъдат “арбитрите”, а не страна в диалога. 

Когато напориста и очевидно неподготвена репортерка задава ентия си неинформиран въпрос, а генералът професор е принуден да ѝ отговаря (с обяснимо раздразнение), губещ е генералът професор. А с него е губеща и властта, която го е назначила.

Хибридната му роля му на конферансие-експерт-началник, го сваля под нивото му до страна в диалога, гротескно равнопоставена с невежеството и присъщото му нахалство. Как после широката публика да го слуша и да не пътува като отвързана за Великден? Когато съветите (авторитетът) не работят, идва ред на забраните (принудата), от които властта не печели. 

Следователно авторитетът (не заради него самия, а заради отговорностите, с които е натоварен) се нуждае от “бушон”, “гръмоотвод”, или просто говорител, който на поредния влудяващ въпрос да се усмихне с хладнокръвна любезност и да каже:

(а) вече отговорихме на този въпрос. Ако трябва, да прочете бележките от предишния брифинг. Да ги прочете търпеливо, колкото пъти го питат. Това не е работа за шефа на шаба; (б) отбелязваме си въпроса Ви, специалист ще Ви отговори допълнително (писмено).

Всички ведомства в България, включително в сферата на здравеопазването, имат пресслужби. Създайте им работа. 

За търпението

Лекарите знаят най-добре как да разговарят с разтревожен пациент. От гледна точка на публичната комуникация сега такъв “пациент” е цялото общество. Личните ми наблюдения са, че лекарят обикновено не се кара на пациента, а се старае да го успокои и да го мобилизира да се бори с болестта, без да му спестява истината. Предполагам, че същият трябва да бъде подходът и към обществото сега.

Добрият лидер гледа на медиите както добрият търговец – на клиентите си. Те винаги имат право. Конфликтът с медиите е предварително загубен за всеки, който се опитва да им се кара. Не защото те наистина винаги са прави. А защото (при демокрацията) винаги са по-силни. Не е едно и също да си прав и да ти вярват (дори при демокрацията). Затова с тревожните медии трябва да се говори като с тревожни пациенти – откровено, спокойно, да им се обяснява търпеливо (колкото пъти трябва) и да не им се противоречи.

За пресконференциите

Светът днес е пълен с примери на подходи, обратни на този, който си позволявам да препоръчам. Доналд Тръмп лично води, понякога с часове, всекидневните корона-брифинги в Белия дом и американските медии пишат, че държи на това, въпреки че част от администрацията му е против. Тръмп ругае в ефир журналисти от либерални медии като Си Ен Ен и “Ню Йорк таймс”, нарича ги “фалшиви” и “третокласни”.

Борис Джонсън (докато не се беше се разболял) също сам водеше правителствените корона-брифинги (значително по-спокойно и възпитано), а сега това правят неговите най-старши министри от кабинета.

Владимир Путин често прави пряко предавани обръщения към руснаците, като освен тях пряко се предават и части от правителствените заседания, които той води.

Почти не минава ден, без председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен да направи обръщение към европейците.

По няколко обръщения към нациите си направиха германската канцлерка Ангела Меркел и френският президент Еманюел Макрон. Прави впечатление, че в Германия и във Франция публичната комуникация за корона-кризата е внимателно каскадирана на няколко нива, като най-високото не се занимава с всекидневния обмен и с текущи проблеми.

От една страна кризата изисква водачите да бъдат пред очите на водените, да ги информират, да им обясняват, да ги успокояват и да им вдъхват кураж. От друга - тя изисква от водачите да пазят кредита си на доверие и рейтингите си на одобрение. Не винаги двете изисквания са съвместими. 

САЩ и Великобритания са особен случай. И двете страни имат популистки лидери. За Тръмп всекидневните брифинги от Белия дом са възможност да говори на всички американци, докато публичните събития са забранени и не може да прави нормална кампания преди изборите през ноември, докато вероятният му опонент от демократите Джо Байдън, разчита само на импровизирано тв студио в дома му в Уилмингтън, Делауеър, от което предава за кабелните мрежи. Националните телевизии и водещите медии обаче са съсредоточени върху този, който взема решенията в кризата – Тръмп. И той не иска да се раздели с това предимство.

Мисля, че най-близки до своите реалности България трябва да търси в Европа – т.е. властта постепенно да започне да говори по-малко, само за най-важното, с внимателно прицелени и редактирани съобщения.

Трябва да се преценява точно на кой въпрос къде и как да се отговаря. Не може да се свиква среднощна пресконференция заради слух в социална мрежа или няколко имейла. 

Властта, ако иска да поддържа доверие в себе си, не бива да се поддава на провокации. Понякога слухът има за цел точно да я накара да се обяснява – т.е. първо да повтори разказа на провокатора и да му даде публичност, каквато той сам по себе си не би придобил. Второ – да се постави сама в ролята на “алтернативната версия”,  така че публиката да се чуди кой от двамата лъже.

Не може на анонимната мълва да се отговаря от най-високо ниво, защото нито щабът, нито правителството са “една жена каза”. За това има пресцентрове и говорители, които да адресират информационния повод там, където се е появил.

Най-сетне, не бива на нещо, което пълзи в социална мрежа, да отговаряш в най-гледаните медии, каквито у нас са телевизиите с национален обхват. Муха не се убива с топ. 

П.П.: Подозирам, че тези бележки се разминават с битуващите у нас представи за откритост, прозрачност и отношения между медии и власт. Мисля, че и като медии, и като власт трябва да пораснем и да се научим “как се прави наденицата”. Публиката, която ще я яде, няма защо да присъства денонощно в кухнята.

Коментари

Не Желев,

Мутафчийски не губи от въпросите на мисирките. Те губят.
"В 13,30 часа във вторник лидерът на БСП даде брифинг..."

"Нинова излъга - Лъчо Иванов не е предлагал да отпадат наказания за дрогирани шофьори. А обратното!"
https://www.24chasa.bg/novini/article/8484506

Брифингите разголват същината. И на политици, и на медии.

:)

"Как се прави наденицата"
Съветници като Пантев и Карадимов пишат словата на Първанов и Станишев, а ти си мислиш, че гласуваш за ... пилот на самолет. :)

Не "как се прави наденицата",

а как се докарва надницата.

За мустакатия другар отдавна знаем от чия хранилка рупа - от същата, от която и ти, мило герботролче.

Затова опорните ви точки са еднакво нелепи.
Николай I's picture
Николай I
Николай I

Хм...

Защо ли ми се струва, че тази статия на г-н Желев не е за читателите, а за генералите в щаба и по-нагоре. Да забележат какъв опитен кадър крее в малък и (донякъде) опозиционен сайт. Току виж го поканили я за говорител на НОЩ, я за нещо по-голямо. Пък и от наденици разбира, макар че герберите си падат повече по суджуците. Както е казал народът "Гладна кокошка ((мисир)ка) просо сънува". С подобна "свободна" журанлистика и 111 място ни е много.
Йовко Манолов's picture
Йовко Манолов
jovko.manolov71

Г-н Желев

според мен,отдавна е показал чрез статиите си тук,че просто не е за тук.И това,което казва коментиращият колега преди мен,е доста вярно.Статията на г-н Желев е в стил статия на в-к "Работническо дело" непосредствено след десети ноември 1989 г.Те се характерезираха с много говорене,опити за критикуване,за да заблудят непреднамерения читател,нищо не казване,за да не засегнат силните,уж критика към властта,а всъщност съвети и съчувствие към нея!Това е г-н Желев като журналист!Аз съм по принцип съм открит човек,затова най-често казвам това,което мисля и ясно изразявам това,което не ми харесва.Винаги съм възприемал Клуб З като дясна медия,като казвам дясна,визирам всичко това,което сегашното управление претендира,че е,а всъщност не е,не е било и никога няма да бъде.Естествено,говоря за ГЕРБ.Който успя,обявявайки се за десен,да натика истинското дясно чрез лъжи и тоталитарни практики плътно в ъгъла,не без помощта и на част от избирателите.Затова апелирам към г-жа Джамджиева,ако счита,че напълно е скъсала с манталитета на в-к "Труд",а аз все си мисля,че е така,и ако има самочувствието и мисленето,че ръководи една опозиционна медия,а такива почти не останаха,по ред причини,които тук четящите знаем кои са,да попреглежда, не казвам да цензурира,статиите,които се пишат тук.Визирам конкретно г-н Желев,когото аз лично считам за откровен поддръжник на управляващото статукво!Ако четете коментариите под неговите статии,ще видите,че не само моето мнение е такова!

Г-н Йовко Манолов,

Имам самочувствието и мисленето, че ръководя една свободна медия. Смея да твърдя, че не само "попреглеждам" статиите, които се пишат тук. Мое дълбоко убеждение е, че всеки от работещите в тази медия има право свободно да изрази мнението си. Както, апропо, оставяме и вас свободно да изразите своето.

Стига лъга.

Колко коментари с интелигентни мнения затрихте защото ви разбиваха опорните точки с факти, а троловете с нарисувани членове по аватарите, които си плащат още висят.

Кокококо.
:)'s picture
:)
:)

Хъй

Надениците не са това, което са. Няма начин да влезнат през правилното отвърстие. Но ти се надай.
Емил Коцев's picture
Емил Коцев
Емил Коцев

Има една българска приказка,

Има една българска приказка, която казва - За умрял или добро, или нищо!
За журналист предлагащ писалката си на силните на деня важи същото.
В случая - нищо!
Иван Иванов's picture
Иван Иванов
неЗависим

Нямам думи

Днес е важно всеки да се изходи по всяка/тази тема. Преди време ни валеше радиоактивен дъжд и бяхме недоволни, че ни убиват, като не ни казаха нищо. Сега се опитват да ни отговорят на всички въпроси, пък, ако журналистите са малко по-мислещи и да помогнат с идеи, информация и въпроси, и пак сме недоволни - били ни плашели. Желев, не ме плашат от НОЩ, плаши ме информацията, която получавам за случващото се отвън. Плашиш ме и ти с опитите си да мислиш и внасяш раздор. Ако не си наясно, мога да ти пратя някой друг линк. Аман от хонорараджий! Вреден си!
Цветан's picture
Цветан
Цветан

Властта като психотерапевт

Във време на сериозна криза хората искат да вярват, че тия, които командват парада, знаят какво правят и са наясно накъде водят кораба. Или най-малкото да си дават вид, че знаят какво правят. Както казва един стар индианец: „Един воин постъпва така, сякаш знае какво прави, когато в действителност нищо не знае.”

Властта трябва да излъчва увереност, авторитетност и непоколебимост – това има мощен психотерапевтичен ефект и действа като силен транквилант на обществото. И му помага да се справи по-добре с проблемите, тревогите, страховете и налаганите ограничения, да премине през бурята и да види как в далечината се вижда спасителният бряг.

Това според мен е тезата на Желев, скрита зад множеството думи. И вероятно щеше да я заяви и ако ни управляваше дясното правителство на ДБ.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Кои от икономическите мерки на правителството за справяне с кризата одобрявате?