Article_top

Днес отбелязваме Деня на българската просвета и култура и славянската писменост с разговор с човек, отдаден телом и духом на нашето здраве. Писателят Людмил Станев е на първа линия срещу COVID-19. Той е лекар от „Бърза помощ“ във Варна, който празнува 24 май под напрежение – според него опасността далеч не е отминала. Смята още, че хората у нас не са толкова безразсъдни, колкото изглежда, и инстинктивно спазват дистанция един от друг.

В литературата Станев следва традициите на необикновения, интелектуален хумор, поставени от автори като Йордан Радичков и Здравко Попов. Не смешни, а абсурдни и сардонични са кратките му разкази. Той не е масов автор, не прави сензации с всяка своя книга, но онези, които го прочетат веднъж, очакват още и още, и започват да го цитират.

Автор е на няколко книги с разкази – „Ненакърнимо“ (1998), „Малка нощна приказка“ (1998), „Неприятният татарин“ (2003), „По-малко“ (2004), „Няма такава книга“ (2004), „Приятели мои“ (2008), „Няма такава книга и други разкази“ (2010) и „Рязко“ (2015). Късометражният игрален филм по негов сценарий „Концерт за кларинет и оркестър“ (2019) получи специалната награда на кмета на Варна от XVIII-ия фестивал на червенокръстките и здравни филми и първа награда на конкурса за късометражно кино „Синелибри 2019“.

Людмил Станев е специалист по спешната медицинска помощ, пише къси разкази, а както ще видите и в интервюто, е по кратките отговори.

– Как ще отбележите 24 май тази година, г-н Станев – като лекар, който ще си отдъхне от работата по време на епидемия, или като писател, който празнува просветата и културата?

– Празнувам 24 май винаги с голямо удоволствие, от ученик обичам този празник. Ще го посрещна в компания на лекари, артисти, художници и приятели от всякакви професии на пясъка, на морския бряг. Ние сме група от 10-15 стари приятели. Между тях има артисти, художници, няколко професори медици. Събираме се в последната събота на всеки месец, за да си разменим мисли.

– Открихте ли сезона за плаж във Варна?

– Времето още не е чак за плаж. Водата е доста студена, но другата седмица – с удоволствие. Напоследък обичам да плувам под вода. А плажът е идеално място за усамотение с книга.

– Всеки работен ден сте на първа линия срещу COVID-19. Логично ли е отпускането на противоепидемичните мерки, отива ли си наистина болестта?

– Можеше малко да се изчака в това отношение, но се забелязва леко успокоение. Варна, мисля, е в последните места по инфекция - не знам дали е от морето, въздуха или от нещо друго. И все пак има напрежение – при всеки пациент, дори да е със счупен крак, изпитвам съмнение дали не е заразен, трябва много да внимавам и това  психически ме срива. Защото преди беше ясно – инсулт, инфаркт, фрактура, всичко се обработва и се води в съответните отделения, но сега е тревожно… внимателно пипаме, това отнема повече време и ни натоварва психически.

– Намалява ли смъртността във вашата практика, както се твърди на официално ниво?

– Малко намаляха обажданията за елементарни неща като кръвотечение от носа или за високо кръвно – хората, очевидно по-интелигентните, осъзнаха, че не знаят лекарят с какъв пациент е бил в контакт преди това. Логично е да се страхуват, защото ние ходим навсякъде.

– От щаба твърдят, че за лекарите от "Спешна помощ" са взети всички мерки за безопасност. Така ли е при вас?

– Имаме всички предпазни средства, но човек не може като на Марс да се изолира от цялата среда. Винаги има опасност от зараза. Работата в „Бърза помощ“ е стресова, но този риск допълнително изостря напрежението.

– Всички търсим логика в строгостта на мерките, предприети от НОЩ, както и в постепенното им отпускане. Оказва се, че в моловете и ресторантите няма такава опасност от зараза в сравнение в театралната и концертната зала. По-опасно ли е в културата?

– По-опасно е, защото зрителите са в затворено пространство, седят дълго на едно място и са близко един до друг. Това, което направи „Театър София“ с представленията на открито, е много хубаво. Сега ще се търсят остро летни театри и отворени пространства, за да се върне културният живот. Имам много приятни спомени от летните кина от моето детство, беше голямо приключение да отидеш на лятно кино.

– И в моето детство беше така, но си спомням само един филм от лятно кино – „Манастирът Шаолин“…

– Аз си спомням „Зоро“… И в София имаше лятно кино.

– Лятното кино в Борисовата градина отдавна е приватизирано и стои затворено.

– Тук, във Варна, във всички летни кина изникнаха някакви сгради, повечето сигурно са незаконни… Остана Летният театър.

– Мангъров или Мутафчийски – има ли такова разделение и сред вас, медиците?

– Не, сред нас не. Медицината не е точна наука, но при всички случаи не пречи да сме дори излишно внимателни, за да се намали рискът. Така че професор Мутафчийски за мен е добър избор.

– Какво мислите за "теорията за сухите съчки" на Мангъров?

– Е, това е малко цинично. При лекарите подобно отношение към живота и смъртта е ежедневие, така че това може да го оправдае.

– Вие сте човек, който цени тънкия хумор, но в това твърдение като че ли няма хумор.

– Хумор няма, определено няма хумор. Дебелашко е малко.

– Може би заради подобни изказвания по телевизията българите ценят все по-рядко елегантния хумор, за разлика от дебелашкия, тип „Комиците“?

– Такъв е генетичният материал – просташки, циничен, дърварски. Всеки отговаря за себе си, така че няма да го мисля Мангъров.

– В състояние ли сте да погледнете на ситуацията с епидемията откъм смешната страна?

– Дори в разказите си избягвам да се будалкам с такива категории – болест, живот, смърт.

– Днешният читател дали би разбрал Даниил Хармс?

– Едва ли. Съвременните читатели обичат всичко веднага да се разбира, да му е поднесено, хронологично да му върви историята. Иска се висок интелект да влезеш в абсурда, който има пропуснати логически нива и по тази причина масовият читател няма как да го схване. Но това не е проблем на Даниил Хармс.

– Езоповият език днес не е актуален – заради хората или света?

– Вече има свободно слово, така че този език отпада – нещо, което не се използва еволюционно, закърнява.

– Защо не пишете романи, господин Станев?

– Защото съм нервен. За романа се изисква човек да е флегматичен, последователен, аз тези качества не ги притежавам. Но най-добрият роман, който съм чел миналата година, е „Чудовището“ на Владо Зарев, даже лично му го казах. Намерих му номера и му се обадих. Удивително европейски стои книгата, въпреки че действието и героят се развиват тук, в България. Много ми допадна този елегантен начин на приемането на остаряването и смъртта. Светът е описан без крайни мизерии, както обичат някои да описват нашата социална среда. Тя не че е много красива, но няма нужда да ни се напомня постоянно. Книгата ми мирише на европейска  като повествование и като стил. Не мога да го обясня, но се усеща, когато една литература стои като европейска.

Харесвам много и Христо Карастоянов, особено ми допадна романа му „Една и съща нощ“. Пак му издирих телефона и му звъннах да му благодаря.

– Рядкост е един писател да хвали публично друг…

– Аз не съм писател, аз съм лекар. Не кандидатствам за никакви фондове, за субсидии, за награди. Аз ходя на работа и получавам заплата.

– Държите ли да сте много четен, или ви стигат читателите, които истински ви ценят?

– Нямам нищо против популярността, но не на всяка цена. Не мога постоянно да дремя в някакви сайтове и фейсбуци, не ми е присъщо. Има една група хора, които много уважавам, и те харесват това, което пиша. Между тях са моите близки приятели от театъра – Теди Москов, Сашо Морфов. С тях имаме подобно усещане към хумора, това са хора, с които съм работил и много държа на тяхното мнение, както и на художника на всичките ми книги досега, покойния ми приятел Кольо Карамфилов. С него работихме много дълго при взаимност.

Фейсбук не ме интересува, защото не може да имаш хиляда приятели, а да не си ги виждал никога, нито да си говорил с тях, така де… не ги считам за автентични тези работи.

– Чувството понякога е като в пиеса на абсурда. Поздравяват ме сутринта на стената ми за рождения ми ден, а по-късно същия ден ме отминават на улицата без едно „добър ден“.

– Трябва да се замислите дали съществувате реално, да се погледнете…

– Имате ли обяснение защо в нашата страна, за да получите награда за една книга, в повечето случаи изискването е да се предложите сам или да ви предложи издателството, един вид – да кандидатствате; защо журито само не прочете книгата ви и да я оцени в контекста на останалите нови заглавия?

– Очевидно не сме дорасли за тези работи. Аз отношение към наградите нямам, като бях млад, бях доста неприятно амбициозен, но това отмина бързо. Наградите са спорт – скачане, бягане, където има скоростомер и може реално да се измери. В изкуството, в културата, наградите никога не са 100% сигурни.

– Оценката в културата е въпрос на личен вкус – като тези автори и заглавия, които споменахте, двамата са във вашата лична класация.

– Те са и в моята лична библиотека. Много ми е приятно, когато се докосна до нещо, което ми харесва, да споделя това чувство с автор, докато е жив, докато го виждам, че е направил нещо хубаво.

– Като лекар случва ли се да чувате подобни думи? Преди пандемията доста ви ругаеха.

– Изненадвам се, когато човек ми каже „благодаря“ или се държи любезно, че човекът е възпитан и когато търси помощ, се държи адекватно с лекаря. Обикновено не е така.

– Нападали ли са ви пациенти?

– Не, аз съм много бърз.

– Не казвайте, че сте бягали…

– Не, от вратата разбирам какво става – като влезете в една къща, като видите как изглежда отвътре, ви е ясно какво има в главата на пациента. Каквото му е в къщата, това му е в главата.

– Опитите на някои лекари, които пишат, да се отдадат само на литературата не са успешни – защо?

– Защото човек, който се уважава като автор, не може да виси по разни редакции, да дреме, да хленчи, да чака подаяния. И другото, това е една стара практика – юристи, лекари, дипломати, са и големи и много добри автори. Става въпрос за миналия и по-миналия век. Ако отворите някой сборник с гръцки писатели, ще видите, че всички работят някакви други професии, и то не рибари, и пак не им пречи да създадат прекрасни произведения.

– Защо толкова много лекари имат нужда да пишат?

– На този феномен не мога да ви отговоря, но аз също знам много лекари, които са известни писатели. Може би отпуска от натоварването. Лекарят е човек, който постоянно се среща с хора, които се оплакват, и за жалост не на всички може да помогне.

– Писнало ли ви е да ви се оплакват?

– Не, аз разреждам ходенето на работа с други занимания като екскурзии, като четене на книги.

– Писателят или лекарят е по-добър психолог? Кой по-добре разбира човека?

– Трудно ми е да отговоря. Въобще човекът трудно се разбира. В медицината можеш да си помогнеш с образна диагностика и лаборатория, но в писането няма как да стане. При всички случи патологията я усещам, отдалече я подушвам. Всичките ни болести са кодирани в ДНК-то, в наследствеността, а вече как тормозим тялото си – за всеки е индивидуално. Ако човек нямаше никакви вредни навици, може би нормалната продължителност на живота щеше да бъде 120 години. Но кой ще плаща толкова дълго пенсии? Ще фалира държавата. Чисто математически е изчислено така, че човек да не живее дълго, след като се пенсионира.

– Къде освен в литературата е вашето бягство?

– В Пловдив, разбира се. Най-красивият град, с най-хубавите приятели, най-одухотворените хора. Пътувам до Пловдив по всяко време, в което имам повече свободни дни. Там има една група, начело с доктор Младен Влашки, който е доктор, обаче, по филология, 15 души се организираме всяка година и правим пътешествие до острови. През септември миналата година бяхме в Сицилия, по-предишната бяхме в Лимнос. Вече 15 години се търпим. Никой няма за какво да се скара с другия. На екскурзия се вижда много добре дали хората са съвместими. За разговорите ни трябва да се късат билети, защото всички имат невероятно чувство за хумор и най-важното – самоирония. Това е една група, която извършва много дейности заедно – бране на лозя или празнуване на Трифон Зарезан. Славна група.

– Народът ходи на море през почивките, вие ходите в Пловдив…

– През 90-те години много хора мислеха, че съм от Пловдив, а много често ходя до Варна – защото тогава се подвизавахме там с Кольо Карамфилов и ред приятели като Сашо Секулов, Димитър Келбечев, известни художници, поети, Сашо е много добър поет и драматург, поздравявам го за 24 май! Много си ги пазя и всички се пазим помежду си, помагаме си, ако някой има проблем, защото в крайна сметка в тези материални времена приятелските групички са островите, на които се спасяваме.

– Откога не сте се виждали, след като пламна пандемията?

– Не съм виждал никого, аз ходя на работа и се прибирам вкъщи, защото трябва да се пазя повече от другите. Но се чуваме по телефона, проверяваме се, как си, здрав ли си, смеем се.

– Наскоро директорът на института „Роберт Кох“ в Германия съобщи, че се очакват две нови вълни на епидемията, първата през септември. Склонен ли сте да му вярвате?

– По принцип вярвам на всичко германско – те са екзактни хора, при които липсва нашата балканска мърлящина. Всичко е конкретно, логично, проверено, доказано. Логично е да има още вълни. Няма да изчезне този вирус, да се самоубие самичък. Но предполагам, че до септември той вече ще е доста познат. Впрегнати са да работят всички големи фармацевтични индустрии, така че няма страшно. Вирусът ще бъде омаломощен, ако се спазват всичките правила.

– Спазват ли се наистина, какви са вашите наблюдения във Варна?

– Хората спазват инстинктивно дистанция, защото все пак това не са комунисти да ги изтикаме от страната, ами са вируси, които са невидими.

– Как си представяте връщането към „новата нормалност“? Не само в културата, но и въобще.

– Мисля, че големият проблем е патологичната алчност на сегашното общество. По-скромно и по-интелигентно трябва да се карат нещата. Както казва Стефчо Вълдобрев, „по-полека“. Преди да се случат нещата, той го беше подушил, че трябва малко по-полека, по-скромно, без тези амбиции, без тупане в гърдите, без самохвалство.

– Това е философската страна на нещата, а реалната?

– Реалната… Съжалявам моите приятели, защото аз имам много близки хора в театъра и киното, които в момента са лишени от възможността да работят. Надявам се скоро и там да започне нещо да се случва.

– А от вас какво да очакваме скоро като творец?

– Да отида до Пловдив. Това ми е най-спешно. Утре не, защото вдругиден съм на работа нощна. Когато събера пет дни почивка, директно ще се окажа в Пловдив.

– Къде в Пловдив може да ви срещнем, да се оглеждаме за вас?

– Най-вече в стария град, около Хисар капия, където се носи мирисът на тия 200 века история по калдъръмите.

"Площад Славейков"

Ключови думи
 
Снимка Клуб Z

Днес отбелязваме Деня на българската просвета и култура и славянската писменост с разговор с човек, отдаден телом и духом на нашето здраве. Писателят Людмил Станев е на първа линия срещу COVID-19. Той е лекар от „Бърза помощ“ във Варна, който празнува 24 май под напрежение – според него опасността далеч не е отминала. Смята още, че хората у нас не са толкова безразсъдни, колкото изглежда, и инстинктивно спазват дистанция един от друг.

В литературата Станев следва традициите на необикновения, интелектуален хумор, поставени от автори като Йордан Радичков и Здравко Попов. Не смешни, а абсурдни и сардонични са кратките му разкази. Той не е масов автор, не прави сензации с всяка своя книга, но онези, които го прочетат веднъж, очакват още и още, и започват да го цитират.

Автор е на няколко книги с разкази – „Ненакърнимо“ (1998), „Малка нощна приказка“ (1998), „Неприятният татарин“ (2003), „По-малко“ (2004), „Няма такава книга“ (2004), „Приятели мои“ (2008), „Няма такава книга и други разкази“ (2010) и „Рязко“ (2015). Късометражният игрален филм по негов сценарий „Концерт за кларинет и оркестър“ (2019) получи специалната награда на кмета на Варна от XVIII-ия фестивал на червенокръстките и здравни филми и първа награда на конкурса за късометражно кино „Синелибри 2019“.

Людмил Станев е специалист по спешната медицинска помощ, пише къси разкази, а както ще видите и в интервюто, е по кратките отговори.

– Как ще отбележите 24 май тази година, г-н Станев – като лекар, който ще си отдъхне от работата по време на епидемия, или като писател, който празнува просветата и културата?

– Празнувам 24 май винаги с голямо удоволствие, от ученик обичам този празник. Ще го посрещна в компания на лекари, артисти, художници и приятели от всякакви професии на пясъка, на морския бряг. Ние сме група от 10-15 стари приятели. Между тях има артисти, художници, няколко професори медици. Събираме се в последната събота на всеки месец, за да си разменим мисли.

– Открихте ли сезона за плаж във Варна?

– Времето още не е чак за плаж. Водата е доста студена, но другата седмица – с удоволствие. Напоследък обичам да плувам под вода. А плажът е идеално място за усамотение с книга.

– Всеки работен ден сте на първа линия срещу COVID-19. Логично ли е отпускането на противоепидемичните мерки, отива ли си наистина болестта?

– Можеше малко да се изчака в това отношение, но се забелязва леко успокоение. Варна, мисля, е в последните места по инфекция - не знам дали е от морето, въздуха или от нещо друго. И все пак има напрежение – при всеки пациент, дори да е със счупен крак, изпитвам съмнение дали не е заразен, трябва много да внимавам и това  психически ме срива. Защото преди беше ясно – инсулт, инфаркт, фрактура, всичко се обработва и се води в съответните отделения, но сега е тревожно… внимателно пипаме, това отнема повече време и ни натоварва психически.

– Намалява ли смъртността във вашата практика, както се твърди на официално ниво?

– Малко намаляха обажданията за елементарни неща като кръвотечение от носа или за високо кръвно – хората, очевидно по-интелигентните, осъзнаха, че не знаят лекарят с какъв пациент е бил в контакт преди това. Логично е да се страхуват, защото ние ходим навсякъде.

– От щаба твърдят, че за лекарите от "Спешна помощ" са взети всички мерки за безопасност. Така ли е при вас?

– Имаме всички предпазни средства, но човек не може като на Марс да се изолира от цялата среда. Винаги има опасност от зараза. Работата в „Бърза помощ“ е стресова, но този риск допълнително изостря напрежението.

– Всички търсим логика в строгостта на мерките, предприети от НОЩ, както и в постепенното им отпускане. Оказва се, че в моловете и ресторантите няма такава опасност от зараза в сравнение в театралната и концертната зала. По-опасно ли е в културата?

– По-опасно е, защото зрителите са в затворено пространство, седят дълго на едно място и са близко един до друг. Това, което направи „Театър София“ с представленията на открито, е много хубаво. Сега ще се търсят остро летни театри и отворени пространства, за да се върне културният живот. Имам много приятни спомени от летните кина от моето детство, беше голямо приключение да отидеш на лятно кино.

– И в моето детство беше така, но си спомням само един филм от лятно кино – „Манастирът Шаолин“…

– Аз си спомням „Зоро“… И в София имаше лятно кино.

– Лятното кино в Борисовата градина отдавна е приватизирано и стои затворено.

– Тук, във Варна, във всички летни кина изникнаха някакви сгради, повечето сигурно са незаконни… Остана Летният театър.

– Мангъров или Мутафчийски – има ли такова разделение и сред вас, медиците?

– Не, сред нас не. Медицината не е точна наука, но при всички случаи не пречи да сме дори излишно внимателни, за да се намали рискът. Така че професор Мутафчийски за мен е добър избор.

– Какво мислите за "теорията за сухите съчки" на Мангъров?

– Е, това е малко цинично. При лекарите подобно отношение към живота и смъртта е ежедневие, така че това може да го оправдае.

– Вие сте човек, който цени тънкия хумор, но в това твърдение като че ли няма хумор.

– Хумор няма, определено няма хумор. Дебелашко е малко.

– Може би заради подобни изказвания по телевизията българите ценят все по-рядко елегантния хумор, за разлика от дебелашкия, тип „Комиците“?

– Такъв е генетичният материал – просташки, циничен, дърварски. Всеки отговаря за себе си, така че няма да го мисля Мангъров.

– В състояние ли сте да погледнете на ситуацията с епидемията откъм смешната страна?

– Дори в разказите си избягвам да се будалкам с такива категории – болест, живот, смърт.

– Днешният читател дали би разбрал Даниил Хармс?

– Едва ли. Съвременните читатели обичат всичко веднага да се разбира, да му е поднесено, хронологично да му върви историята. Иска се висок интелект да влезеш в абсурда, който има пропуснати логически нива и по тази причина масовият читател няма как да го схване. Но това не е проблем на Даниил Хармс.

– Езоповият език днес не е актуален – заради хората или света?

– Вече има свободно слово, така че този език отпада – нещо, което не се използва еволюционно, закърнява.

– Защо не пишете романи, господин Станев?

– Защото съм нервен. За романа се изисква човек да е флегматичен, последователен, аз тези качества не ги притежавам. Но най-добрият роман, който съм чел миналата година, е „Чудовището“ на Владо Зарев, даже лично му го казах. Намерих му номера и му се обадих. Удивително европейски стои книгата, въпреки че действието и героят се развиват тук, в България. Много ми допадна този елегантен начин на приемането на остаряването и смъртта. Светът е описан без крайни мизерии, както обичат някои да описват нашата социална среда. Тя не че е много красива, но няма нужда да ни се напомня постоянно. Книгата ми мирише на европейска  като повествование и като стил. Не мога да го обясня, но се усеща, когато една литература стои като европейска.

Харесвам много и Христо Карастоянов, особено ми допадна романа му „Една и съща нощ“. Пак му издирих телефона и му звъннах да му благодаря.

– Рядкост е един писател да хвали публично друг…

– Аз не съм писател, аз съм лекар. Не кандидатствам за никакви фондове, за субсидии, за награди. Аз ходя на работа и получавам заплата.

– Държите ли да сте много четен, или ви стигат читателите, които истински ви ценят?

– Нямам нищо против популярността, но не на всяка цена. Не мога постоянно да дремя в някакви сайтове и фейсбуци, не ми е присъщо. Има една група хора, които много уважавам, и те харесват това, което пиша. Между тях са моите близки приятели от театъра – Теди Москов, Сашо Морфов. С тях имаме подобно усещане към хумора, това са хора, с които съм работил и много държа на тяхното мнение, както и на художника на всичките ми книги досега, покойния ми приятел Кольо Карамфилов. С него работихме много дълго при взаимност.

Фейсбук не ме интересува, защото не може да имаш хиляда приятели, а да не си ги виждал никога, нито да си говорил с тях, така де… не ги считам за автентични тези работи.

– Чувството понякога е като в пиеса на абсурда. Поздравяват ме сутринта на стената ми за рождения ми ден, а по-късно същия ден ме отминават на улицата без едно „добър ден“.

– Трябва да се замислите дали съществувате реално, да се погледнете…

– Имате ли обяснение защо в нашата страна, за да получите награда за една книга, в повечето случаи изискването е да се предложите сам или да ви предложи издателството, един вид – да кандидатствате; защо журито само не прочете книгата ви и да я оцени в контекста на останалите нови заглавия?

– Очевидно не сме дорасли за тези работи. Аз отношение към наградите нямам, като бях млад, бях доста неприятно амбициозен, но това отмина бързо. Наградите са спорт – скачане, бягане, където има скоростомер и може реално да се измери. В изкуството, в културата, наградите никога не са 100% сигурни.

– Оценката в културата е въпрос на личен вкус – като тези автори и заглавия, които споменахте, двамата са във вашата лична класация.

– Те са и в моята лична библиотека. Много ми е приятно, когато се докосна до нещо, което ми харесва, да споделя това чувство с автор, докато е жив, докато го виждам, че е направил нещо хубаво.

– Като лекар случва ли се да чувате подобни думи? Преди пандемията доста ви ругаеха.

– Изненадвам се, когато човек ми каже „благодаря“ или се държи любезно, че човекът е възпитан и когато търси помощ, се държи адекватно с лекаря. Обикновено не е така.

– Нападали ли са ви пациенти?

– Не, аз съм много бърз.

– Не казвайте, че сте бягали…

– Не, от вратата разбирам какво става – като влезете в една къща, като видите как изглежда отвътре, ви е ясно какво има в главата на пациента. Каквото му е в къщата, това му е в главата.

– Опитите на някои лекари, които пишат, да се отдадат само на литературата не са успешни – защо?

– Защото човек, който се уважава като автор, не може да виси по разни редакции, да дреме, да хленчи, да чака подаяния. И другото, това е една стара практика – юристи, лекари, дипломати, са и големи и много добри автори. Става въпрос за миналия и по-миналия век. Ако отворите някой сборник с гръцки писатели, ще видите, че всички работят някакви други професии, и то не рибари, и пак не им пречи да създадат прекрасни произведения.

– Защо толкова много лекари имат нужда да пишат?

– На този феномен не мога да ви отговоря, но аз също знам много лекари, които са известни писатели. Може би отпуска от натоварването. Лекарят е човек, който постоянно се среща с хора, които се оплакват, и за жалост не на всички може да помогне.

– Писнало ли ви е да ви се оплакват?

– Не, аз разреждам ходенето на работа с други занимания като екскурзии, като четене на книги.

– Писателят или лекарят е по-добър психолог? Кой по-добре разбира човека?

– Трудно ми е да отговоря. Въобще човекът трудно се разбира. В медицината можеш да си помогнеш с образна диагностика и лаборатория, но в писането няма как да стане. При всички случи патологията я усещам, отдалече я подушвам. Всичките ни болести са кодирани в ДНК-то, в наследствеността, а вече как тормозим тялото си – за всеки е индивидуално. Ако човек нямаше никакви вредни навици, може би нормалната продължителност на живота щеше да бъде 120 години. Но кой ще плаща толкова дълго пенсии? Ще фалира държавата. Чисто математически е изчислено така, че човек да не живее дълго, след като се пенсионира.

– Къде освен в литературата е вашето бягство?

– В Пловдив, разбира се. Най-красивият град, с най-хубавите приятели, най-одухотворените хора. Пътувам до Пловдив по всяко време, в което имам повече свободни дни. Там има една група, начело с доктор Младен Влашки, който е доктор, обаче, по филология, 15 души се организираме всяка година и правим пътешествие до острови. През септември миналата година бяхме в Сицилия, по-предишната бяхме в Лимнос. Вече 15 години се търпим. Никой няма за какво да се скара с другия. На екскурзия се вижда много добре дали хората са съвместими. За разговорите ни трябва да се късат билети, защото всички имат невероятно чувство за хумор и най-важното – самоирония. Това е една група, която извършва много дейности заедно – бране на лозя или празнуване на Трифон Зарезан. Славна група.

– Народът ходи на море през почивките, вие ходите в Пловдив…

– През 90-те години много хора мислеха, че съм от Пловдив, а много често ходя до Варна – защото тогава се подвизавахме там с Кольо Карамфилов и ред приятели като Сашо Секулов, Димитър Келбечев, известни художници, поети, Сашо е много добър поет и драматург, поздравявам го за 24 май! Много си ги пазя и всички се пазим помежду си, помагаме си, ако някой има проблем, защото в крайна сметка в тези материални времена приятелските групички са островите, на които се спасяваме.

– Откога не сте се виждали, след като пламна пандемията?

– Не съм виждал никого, аз ходя на работа и се прибирам вкъщи, защото трябва да се пазя повече от другите. Но се чуваме по телефона, проверяваме се, как си, здрав ли си, смеем се.

– Наскоро директорът на института „Роберт Кох“ в Германия съобщи, че се очакват две нови вълни на епидемията, първата през септември. Склонен ли сте да му вярвате?

– По принцип вярвам на всичко германско – те са екзактни хора, при които липсва нашата балканска мърлящина. Всичко е конкретно, логично, проверено, доказано. Логично е да има още вълни. Няма да изчезне този вирус, да се самоубие самичък. Но предполагам, че до септември той вече ще е доста познат. Впрегнати са да работят всички големи фармацевтични индустрии, така че няма страшно. Вирусът ще бъде омаломощен, ако се спазват всичките правила.

– Спазват ли се наистина, какви са вашите наблюдения във Варна?

– Хората спазват инстинктивно дистанция, защото все пак това не са комунисти да ги изтикаме от страната, ами са вируси, които са невидими.

– Как си представяте връщането към „новата нормалност“? Не само в културата, но и въобще.

– Мисля, че големият проблем е патологичната алчност на сегашното общество. По-скромно и по-интелигентно трябва да се карат нещата. Както казва Стефчо Вълдобрев, „по-полека“. Преди да се случат нещата, той го беше подушил, че трябва малко по-полека, по-скромно, без тези амбиции, без тупане в гърдите, без самохвалство.

– Това е философската страна на нещата, а реалната?

– Реалната… Съжалявам моите приятели, защото аз имам много близки хора в театъра и киното, които в момента са лишени от възможността да работят. Надявам се скоро и там да започне нещо да се случва.

– А от вас какво да очакваме скоро като творец?

– Да отида до Пловдив. Това ми е най-спешно. Утре не, защото вдругиден съм на работа нощна. Когато събера пет дни почивка, директно ще се окажа в Пловдив.

– Къде в Пловдив може да ви срещнем, да се оглеждаме за вас?

– Най-вече в стария град, около Хисар капия, където се носи мирисът на тия 200 века история по калдъръмите.

"Площад Славейков"

Коментари

Бобо's picture
Бобо
Бобо

Станев

Книжките са му супер готини , жаслужават си всеки написан ред ...... Спряха ми тока преди въобще да да го бяха пуснали ....

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Адекватни ли са мерките на правителството и щаба за справяне с пандемията?