Днес отбелязваме Деня на българската просвета и култура и славянската писменост с разговор с човек, отдаден телом и духом на нашето здраве. Писателят Людмил Станев е на първа линия срещу COVID-19. Той е лекар от „Бърза помощ“ във Варна, който празнува 24 май под напрежение – според него опасността далеч не е отминала. Смята още, че хората у нас не са толкова безразсъдни, колкото изглежда, и инстинктивно спазват дистанция един от друг.

В литературата Станев следва традициите на необикновения, интелектуален хумор, поставени от автори като Йордан Радичков и Здравко Попов. Не смешни, а абсурдни и сардонични са кратките му разкази. Той не е масов автор, не прави сензации с всяка своя книга, но онези, които го прочетат веднъж, очакват още и още, и започват да го цитират.

Автор е на няколко книги с разкази – „Ненакърнимо“ (1998), „Малка нощна приказка“ (1998), „Неприятният татарин“ (2003), „По-малко“ (2004), „Няма такава книга“ (2004), „Приятели мои“ (2008), „Няма такава книга и други разкази“ (2010) и „Рязко“ (2015). Късометражният игрален филм по негов сценарий „Концерт за кларинет и оркестър“ (2019) получи специалната награда на кмета на Варна от XVIII-ия фестивал на червенокръстките и здравни филми и първа награда на конкурса за късометражно кино „Синелибри 2019“.

Людмил Станев е специалист по спешната медицинска помощ, пише къси разкази, а както ще видите и в интервюто, е по кратките отговори.

– Как ще отбележите 24 май тази година, г-н Станев – като лекар, който ще си отдъхне от работата по време на епидемия, или като писател, който празнува просветата и културата?

– Празнувам 24 май винаги с голямо удоволствие, от ученик обичам този празник. Ще го посрещна в компания на лекари, артисти, художници и приятели от всякакви професии на пясъка, на морския бряг. Ние сме група от 10-15 стари приятели. Между тях има артисти, художници, няколко професори медици. Събираме се в последната събота на всеки месец, за да си разменим мисли.

– Открихте ли сезона за плаж във Варна?

– Времето още не е чак за плаж. Водата е доста студена, но другата седмица – с удоволствие. Напоследък обичам да плувам под вода. А плажът е идеално място за усамотение с книга.

– Всеки работен ден сте на първа линия срещу COVID-19. Логично ли е отпускането на противоепидемичните мерки, отива ли си наистина болестта?

– Можеше малко да се изчака в това отношение, но се забелязва леко успокоение. Варна, мисля, е в последните места по инфекция - не знам дали е от морето, въздуха или от нещо друго. И все пак има напрежение – при всеки пациент, дори да е със счупен крак, изпитвам съмнение дали не е заразен, трябва много да внимавам и това  психически ме срива. Защото преди беше ясно – инсулт, инфаркт, фрактура, всичко се обработва и се води в съответните отделения, но сега е тревожно… внимателно пипаме, това отнема повече време и ни натоварва психически.

– Намалява ли смъртността във вашата практика, както се твърди на официално ниво?

– Малко намаляха обажданията за елементарни неща като кръвотечение от носа или за високо кръвно – хората, очевидно по-интелигентните, осъзнаха, че не знаят лекарят с какъв пациент е бил в контакт преди това. Логично е да се страхуват, защото ние ходим навсякъде.

– От щаба твърдят, че за лекарите от "Спешна помощ" са взети всички мерки за безопасност. Така ли е при вас?

– Имаме всички предпазни средства, но човек не може като на Марс да се изолира от цялата среда. Винаги има опасност от зараза. Работата в „Бърза помощ“ е стресова, но този риск допълнително изостря напрежението.

– Всички търсим логика в строгостта на мерките, предприети от НОЩ, както и в постепенното им отпускане. Оказва се, че в моловете и ресторантите няма такава опасност от зараза в сравнение в театралната и концертната зала. По-опасно ли е в културата?

– По-опасно е, защото зрителите са в затворено пространство, седят дълго на едно място и са близко един до друг. Това, което направи „Театър София“ с представленията на открито, е много хубаво. Сега ще се търсят остро летни театри и отворени пространства, за да се върне културният живот. Имам много приятни спомени от летните кина от моето детство, беше голямо приключение да отидеш на лятно кино.

– И в моето детство беше така, но си спомням само един филм от лятно кино – „Манастирът Шаолин“…

– Аз си спомням „Зоро“… И в София имаше лятно кино.

– Лятното кино в Борисовата градина отдавна е приватизирано и стои затворено.

– Тук, във Варна, във всички летни кина изникнаха някакви сгради, повечето сигурно са незаконни… Остана Летният театър.

– Мангъров или Мутафчийски – има ли такова разделение и сред вас, медиците?

– Не, сред нас не. Медицината не е точна наука, но при всички случаи не пречи да сме дори излишно внимателни, за да се намали рискът. Така че професор Мутафчийски за мен е добър избор.

– Какво мислите за "теорията за сухите съчки" на Мангъров?

– Е, това е малко цинично. При лекарите подобно отношение към живота и смъртта е ежедневие, така че това може да го оправдае.

– Вие сте човек, който цени тънкия хумор, но в това твърдение като че ли няма хумор.

– Хумор няма, определено няма хумор. Дебелашко е малко.

– Може би заради подобни изказвания по телевизията българите ценят все по-рядко елегантния хумор, за разлика от дебелашкия, тип „Комиците“?

– Такъв е генетичният материал – просташки, циничен, дърварски. Всеки отговаря за себе си, така че няма да го мисля Мангъров.

– В състояние ли сте да погледнете на ситуацията с епидемията откъм смешната страна?

– Дори в разказите си избягвам да се будалкам с такива категории – болест, живот, смърт.

– Днешният читател дали би разбрал Даниил Хармс?

– Едва ли. Съвременните читатели обичат всичко веднага да се разбира, да му е поднесено, хронологично да му върви историята. Иска се висок интелект да влезеш в абсурда, който има пропуснати логически нива и по тази причина масовият читател няма как да го схване. Но това не е проблем на Даниил Хармс.

– Езоповият език днес не е актуален – заради хората или света?

– Вече има свободно слово, така че този език отпада – нещо, което не се използва еволюционно, закърнява.

– Защо не пишете романи, господин Станев?

– Защото съм нервен. За романа се изисква човек да е флегматичен, последователен, аз тези качества не ги притежавам. Но най-добрият роман, който съм чел миналата година, е „Чудовището“ на Владо Зарев, даже лично му го казах. Намерих му номера и му се обадих. Удивително европейски стои книгата, въпреки че действието и героят се развиват тук, в България. Много ми допадна този елегантен начин на приемането на остаряването и смъртта. Светът е описан без крайни мизерии, както обичат някои да описват нашата социална среда. Тя не че е много красива, но няма нужда да ни се напомня постоянно. Книгата ми мирише на европейска  като повествование и като стил. Не мога да го обясня, но се усеща, когато една литература стои като европейска.

Харесвам много и Христо Карастоянов, особено ми допадна романа му „Една и съща нощ“. Пак му издирих телефона и му звъннах да му благодаря.

– Рядкост е един писател да хвали публично друг…

– Аз не съм писател, аз съм лекар. Не кандидатствам за никакви фондове, за субсидии, за награди. Аз ходя на работа и получавам заплата.

– Държите ли да сте много четен, или ви стигат читателите, които истински ви ценят?

– Нямам нищо против популярността, но не на всяка цена. Не мога постоянно да дремя в някакви сайтове и фейсбуци, не ми е присъщо. Има една група хора, които много уважавам, и те харесват това, което пиша. Между тях са моите близки приятели от театъра – Теди Москов, Сашо Морфов. С тях имаме подобно усещане към хумора, това са хора, с които съм работил и много държа на тяхното мнение, както и на художника на всичките ми книги досега, покойния ми приятел Кольо Карамфилов. С него работихме много дълго при взаимност.

Фейсбук не ме интересува, защото не може да имаш хиляда приятели, а да не си ги виждал никога, нито да си говорил с тях, така де… не ги считам за автентични тези работи.

– Чувството понякога е като в пиеса на абсурда. Поздравяват ме сутринта на стената ми за рождения ми ден, а по-късно същия ден ме отминават на улицата без едно „добър ден“.

– Трябва да се замислите дали съществувате реално, да се погледнете…

– Имате ли обяснение защо в нашата страна, за да получите награда за една книга, в повечето случаи изискването е да се предложите сам или да ви предложи издателството, един вид – да кандидатствате; защо журито само не прочете книгата ви и да я оцени в контекста на останалите нови заглавия?

– Очевидно не сме дорасли за тези работи. Аз отношение към наградите нямам, като бях млад, бях доста неприятно амбициозен, но това отмина бързо. Наградите са спорт – скачане, бягане, където има скоростомер и може реално да се измери. В изкуството, в културата, наградите никога не са 100% сигурни.

– Оценката в културата е въпрос на личен вкус – като тези автори и заглавия, които споменахте, двамата са във вашата лична класация.

– Те са и в моята лична библиотека. Много ми е приятно, когато се докосна до нещо, което ми харесва, да споделя това чувство с автор, докато е жив, докато го виждам, че е направил нещо хубаво.

– Като лекар случва ли се да чувате подобни думи? Преди пандемията доста ви ругаеха.

– Изненадвам се, когато човек ми каже „благодаря“ или се държи любезно, че човекът е възпитан и когато търси помощ, се държи адекватно с лекаря. Обикновено не е така.

– Нападали ли са ви пациенти?

– Не, аз съм много бърз.

– Не казвайте, че сте бягали…

– Не, от вратата разбирам какво става – като влезете в една къща, като видите как изглежда отвътре, ви е ясно какво има в главата на пациента. Каквото му е в къщата, това му е в главата.

– Опитите на някои лекари, които пишат, да се отдадат само на литературата не са успешни – защо?

– Защото човек, който се уважава като автор, не може да виси по разни редакции, да дреме, да хленчи, да чака подаяния. И другото, това е една стара практика – юристи, лекари, дипломати, са и големи и много добри автори. Става въпрос за миналия и по-миналия век. Ако отворите някой сборник с гръцки писатели, ще видите, че всички работят някакви други професии, и то не рибари, и пак не им пречи да създадат прекрасни произведения.

– Защо толкова много лекари имат нужда да пишат?

– На този феномен не мога да ви отговоря, но аз също знам много лекари, които са известни писатели. Може би отпуска от натоварването. Лекарят е човек, който постоянно се среща с хора, които се оплакват, и за жалост не на всички може да помогне.

– Писнало ли ви е да ви се оплакват?

– Не, аз разреждам ходенето на работа с други занимания като екскурзии, като четене на книги.

– Писателят или лекарят е по-добър психолог? Кой по-добре разбира човека?

– Трудно ми е да отговоря. Въобще човекът трудно се разбира. В медицината можеш да си помогнеш с образна диагностика и лаборатория, но в писането няма как да стане. При всички случи патологията я усещам, отдалече я подушвам. Всичките ни болести са кодирани в ДНК-то, в наследствеността, а вече как тормозим тялото си – за всеки е индивидуално. Ако човек нямаше никакви вредни навици, може би нормалната продължителност на живота щеше да бъде 120 години. Но кой ще плаща толкова дълго пенсии? Ще фалира държавата. Чисто математически е изчислено така, че човек да не живее дълго, след като се пенсионира.

– Къде освен в литературата е вашето бягство?

– В Пловдив, разбира се. Най-красивият град, с най-хубавите приятели, най-одухотворените хора. Пътувам до Пловдив по всяко време, в което имам повече свободни дни. Там има една група, начело с доктор Младен Влашки, който е доктор, обаче, по филология, 15 души се организираме всяка година и правим пътешествие до острови. През септември миналата година бяхме в Сицилия, по-предишната бяхме в Лимнос. Вече 15 години се търпим. Никой няма за какво да се скара с другия. На екскурзия се вижда много добре дали хората са съвместими. За разговорите ни трябва да се късат билети, защото всички имат невероятно чувство за хумор и най-важното – самоирония. Това е една група, която извършва много дейности заедно – бране на лозя или празнуване на Трифон Зарезан. Славна група.

– Народът ходи на море през почивките, вие ходите в Пловдив…

– През 90-те години много хора мислеха, че съм от Пловдив, а много често ходя до Варна – защото тогава се подвизавахме там с Кольо Карамфилов и ред приятели като Сашо Секулов, Димитър Келбечев, известни художници, поети, Сашо е много добър поет и драматург, поздравявам го за 24 май! Много си ги пазя и всички се пазим помежду си, помагаме си, ако някой има проблем, защото в крайна сметка в тези материални времена приятелските групички са островите, на които се спасяваме.

– Откога не сте се виждали, след като пламна пандемията?

– Не съм виждал никого, аз ходя на работа и се прибирам вкъщи, защото трябва да се пазя повече от другите. Но се чуваме по телефона, проверяваме се, как си, здрав ли си, смеем се.

– Наскоро директорът на института „Роберт Кох“ в Германия съобщи, че се очакват две нови вълни на епидемията, първата през септември. Склонен ли сте да му вярвате?

– По принцип вярвам на всичко германско – те са екзактни хора, при които липсва нашата балканска мърлящина. Всичко е конкретно, логично, проверено, доказано. Логично е да има още вълни. Няма да изчезне този вирус, да се самоубие самичък. Но предполагам, че до септември той вече ще е доста познат. Впрегнати са да работят всички големи фармацевтични индустрии, така че няма страшно. Вирусът ще бъде омаломощен, ако се спазват всичките правила.

– Спазват ли се наистина, какви са вашите наблюдения във Варна?

– Хората спазват инстинктивно дистанция, защото все пак това не са комунисти да ги изтикаме от страната, ами са вируси, които са невидими.

– Как си представяте връщането към „новата нормалност“? Не само в културата, но и въобще.

– Мисля, че големият проблем е патологичната алчност на сегашното общество. По-скромно и по-интелигентно трябва да се карат нещата. Както казва Стефчо Вълдобрев, „по-полека“. Преди да се случат нещата, той го беше подушил, че трябва малко по-полека, по-скромно, без тези амбиции, без тупане в гърдите, без самохвалство.

– Това е философската страна на нещата, а реалната?

– Реалната… Съжалявам моите приятели, защото аз имам много близки хора в театъра и киното, които в момента са лишени от възможността да работят. Надявам се скоро и там да започне нещо да се случва.

– А от вас какво да очакваме скоро като творец?

– Да отида до Пловдив. Това ми е най-спешно. Утре не, защото вдругиден съм на работа нощна. Когато събера пет дни почивка, директно ще се окажа в Пловдив.

– Къде в Пловдив може да ви срещнем, да се оглеждаме за вас?

– Най-вече в стария град, около Хисар капия, където се носи мирисът на тия 200 века история по калдъръмите.

"Площад Славейков"