Article_top

Днес е Денят на Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България. Всяка година на този ден звучат сирени, за да спрат забравата. Но не е лесно да помним, защото сме загубили ориентир кои сме и накъде вървим.

Затова на този ден ви предлагаме публицистичен текст от самия Христо Ботев, който ни говори от миналото, сякаш познава нас, днешните българи. И въпросът в заглавието на Ботевия текст звучи със страшна сила и днес.

Излечима ли е нашата болест

Христо БОТЕВ

В преминалият брой на вестникът си, като говорихме за безотрадното положение на нашият народ, ние с няколко думи дойдохме до заключение, че тоя народ е болен и че болестта му от ден на ден зема по-страшни размери. За да потвърдиме думите си, ние казахме, че здравата и истинната наука е неприменима в нашият робски живот, следователно не принася никаква полза, че трудът, по причина на баснословните данъци, кражби и разбойничества, се не цени и не може да се развие, следователно търговията е невъзможна, и че следствие на сичкото това е сиромашията, която ни убива и нравствено, и физически. Да продължиме сега своето обозрение и да видиме доколко сме били ние прави в разсъжденията си.

Ние казахме, че народът ни е болен, а това може да се покаже някак си остро и обидно за оние гладички мозъци, които са привикнали да четат даже и в иностранната литература химни за нашият напредок, но ние ще да оставиме настрана взглядът на оптимистите и ще да побързаме да попитаме излечима ли е нашата болест или не е? За да утешиме и тях, и себе си, ние ще да отговориме, че е излечима, и за да докажем това, ще да захванеме от край.

Секи един народ, който, ако и да е преминал голямо временно пространство в историята на своето съществование, но който по причина на своите вехти исторически и политически грехове е бил длъжен да достигне до такова положение, щото да проспи почти сичките фази на общественият европейски живот – като се събуди от своят летаргически сън, се счита вече за народ млад, здрав и способен да се развива. Такъв народ е и нашият. Още от началото на своето съществование на Балканският полуостров той е бил народ трудолюбив, енергичен и възприемчив, но историческият ход на работите, който го хвърли в съседство и в борба с разлагающият се тогава стари мир, го доведе до такова положение, щото с приеманието на християнството той беше принуден да се зарази и с болестта на гнилата и развратната в онова време Византия. Постоянната борба за съществование, сродяванието на българските царе с византийските императори и приеманието на тогавашната православно-идиотическа култура на Византия, от една страна, не дадоха на нашият народ време да развие своят национален характер и да изработи здрави основи за своето бъдъще, а, от друга страна, отделиха една част от него и съставиха известната по своята разточителност и развратност българска аристократия. Народът се затвори със своите язически богове в семейният си живот, ходеше подир царете си да се бие с византийците и с другите околни народи само из омраза към чужденците и из любов към техните богатства, и твърде малко се грижеше за това, що произхождаше в неговите по-горни пластове. Политически живееха само дворът, аристократията и духовенството, на които сватбарските борби с Византия приготовиха смъртта на България. Във времето на Симеона, т.е. във времето на златният български век, България беше достигнала не само до върхът на своята слава и могъщество, но и до апогеят на своята смъртоносна болест.

Право казва Енгелс, че после смъртта на полугръкът неговата държава се е намирала в такова положение, в каквото се намери Франция после смъртта на Людовика XIV. И наистина, когато „славата и могъществото“ дотегнаха твърде много на българският народ, то той изяви своята воля в лицето на Шишмановците, а особено на Самуила, и енергически протестува против духовният и политическият разврат на византийските кръщелници; но заразата, която беше пуснала дълбоки корени даже и в семейството на тоя юнак, не допусна народът да изплува из пролеяната от него кръв, и протестът на Самуила отстъпи пред превъзходството на грубите византийски сили. После Самуила България падна.

Ако във времето на Асеновците тя и да придоби изново своята независимост и ако да достигна до още по-голяма степен на политическа сила, но умореният народ не можеше вече да возкреси в себе си първата енергия и не желаеше вече да поддържа своите паразити.

Разбира се, че после сичкото това като съвършено естествено нещо се явява нашествието на турците и едновременната смърт на България и на нейната достойна учителка Византия. Дивото и войнственото турско племе като светкавица премина из Азия в Европа и в едно твърде късо време изтреби сичко, с което се гордееше тогавашното общество. Една част от българската аристократия остави отечеството си и отиде да подкрепи чуждите елементи, друга загина в отчаяната борба за смърт или за живот, а третя остана, за да бъде изтребена постепенно от двойното духовно и политическо иго. За народът настана дълга и безконечна страстна неделя, той посипа главата си с пепел и се затвори вкъщи, за да запази барем своите патриархални нрави и обичаи и да пее своята монотонна елегическа песен.

Така се изминаха цели 450 години и когато духът на новото време повея и над неговото леговище, той си додаде главата из къщи и извика:

„Съмнало вече! Хората излезли на работа, пили, яли, веселили се, а аз лежа като в гроб и чакам второ пришествие!“

В това време старците се закръстиха, жените заплакаха, а децата захванаха да ходят в училището и да се учат и на ум, и на разум.

„Видите ли – говореха образованите вече школари, – видите ли? Другите народи живеят щастливо и богато, издигнали са храмове на науката и на изкуствата и блаженствуват под дебелата сянка на своите царе и императори. А сичкото това е направило образованието, науката и цивилизацията. А вие? Отворете и вие тук-таме училища, преведете няколко книги, захванете да издавате всевъзможни вестници, и вие скоро ще да стигнете Европа.“

А между това у нас никой не виждаше, че народът при сичките теглила и мъки не беше още достигнал до такова състояние, до каквото достигна, като се пусна да гони Европа. Тогава той имаше барем що да яде и прекаран през всевъзможните митарства на робството като през горнило, се беше очистил от византийската болест. Той нямаше вече аристокрация и беше равен пред ятаганът на турският фанатизъм. Но достигнатата европейска цивилизация ощастливи и робите, и господарите. Турците постигнаха това, щото им трябаше, за да заемат мястото на Византия, а ние възприехме сичко, което ни трябаше, за да се намериме в това също положение, в което сме били преди 4-5 века. Както с приеманието византийската култура ние се показахме маймуни и достигнахме да бъдеме робове на азиатските варвари, така и със сляпото поддържание на Европа ние ще да достигнеме да бъдеме робове сами на себе си.

Когато е така, то какво тряба да се прави?

Преди сичко ние тряба да влеземе в самуиловска борба с новата Византия, пък тогава вече да заемеме от Европа това, щото ни е потребно, щото ни не достига ѝ щото е признато за полезно на човекът.

В противен случай с нашият живот е неприменимо нищо човеческо и ние твърде лесно можеме да загинеме.

16 март 1875 г.
В. „Знаме“, г. I, брой 11

"Площад Славейков"

 

Днес е Денят на Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България. Всяка година на този ден звучат сирени, за да спрат забравата. Но не е лесно да помним, защото сме загубили ориентир кои сме и накъде вървим.

Затова на този ден ви предлагаме публицистичен текст от самия Христо Ботев, който ни говори от миналото, сякаш познава нас, днешните българи. И въпросът в заглавието на Ботевия текст звучи със страшна сила и днес.

Излечима ли е нашата болест

Христо БОТЕВ

В преминалият брой на вестникът си, като говорихме за безотрадното положение на нашият народ, ние с няколко думи дойдохме до заключение, че тоя народ е болен и че болестта му от ден на ден зема по-страшни размери. За да потвърдиме думите си, ние казахме, че здравата и истинната наука е неприменима в нашият робски живот, следователно не принася никаква полза, че трудът, по причина на баснословните данъци, кражби и разбойничества, се не цени и не може да се развие, следователно търговията е невъзможна, и че следствие на сичкото това е сиромашията, която ни убива и нравствено, и физически. Да продължиме сега своето обозрение и да видиме доколко сме били ние прави в разсъжденията си.

Ние казахме, че народът ни е болен, а това може да се покаже някак си остро и обидно за оние гладички мозъци, които са привикнали да четат даже и в иностранната литература химни за нашият напредок, но ние ще да оставиме настрана взглядът на оптимистите и ще да побързаме да попитаме излечима ли е нашата болест или не е? За да утешиме и тях, и себе си, ние ще да отговориме, че е излечима, и за да докажем това, ще да захванеме от край.

Секи един народ, който, ако и да е преминал голямо временно пространство в историята на своето съществование, но който по причина на своите вехти исторически и политически грехове е бил длъжен да достигне до такова положение, щото да проспи почти сичките фази на общественият европейски живот – като се събуди от своят летаргически сън, се счита вече за народ млад, здрав и способен да се развива. Такъв народ е и нашият. Още от началото на своето съществование на Балканският полуостров той е бил народ трудолюбив, енергичен и възприемчив, но историческият ход на работите, който го хвърли в съседство и в борба с разлагающият се тогава стари мир, го доведе до такова положение, щото с приеманието на християнството той беше принуден да се зарази и с болестта на гнилата и развратната в онова време Византия. Постоянната борба за съществование, сродяванието на българските царе с византийските императори и приеманието на тогавашната православно-идиотическа култура на Византия, от една страна, не дадоха на нашият народ време да развие своят национален характер и да изработи здрави основи за своето бъдъще, а, от друга страна, отделиха една част от него и съставиха известната по своята разточителност и развратност българска аристократия. Народът се затвори със своите язически богове в семейният си живот, ходеше подир царете си да се бие с византийците и с другите околни народи само из омраза към чужденците и из любов към техните богатства, и твърде малко се грижеше за това, що произхождаше в неговите по-горни пластове. Политически живееха само дворът, аристократията и духовенството, на които сватбарските борби с Византия приготовиха смъртта на България. Във времето на Симеона, т.е. във времето на златният български век, България беше достигнала не само до върхът на своята слава и могъщество, но и до апогеят на своята смъртоносна болест.

Право казва Енгелс, че после смъртта на полугръкът неговата държава се е намирала в такова положение, в каквото се намери Франция после смъртта на Людовика XIV. И наистина, когато „славата и могъществото“ дотегнаха твърде много на българският народ, то той изяви своята воля в лицето на Шишмановците, а особено на Самуила, и енергически протестува против духовният и политическият разврат на византийските кръщелници; но заразата, която беше пуснала дълбоки корени даже и в семейството на тоя юнак, не допусна народът да изплува из пролеяната от него кръв, и протестът на Самуила отстъпи пред превъзходството на грубите византийски сили. После Самуила България падна.

Ако във времето на Асеновците тя и да придоби изново своята независимост и ако да достигна до още по-голяма степен на политическа сила, но умореният народ не можеше вече да возкреси в себе си първата енергия и не желаеше вече да поддържа своите паразити.

Разбира се, че после сичкото това като съвършено естествено нещо се явява нашествието на турците и едновременната смърт на България и на нейната достойна учителка Византия. Дивото и войнственото турско племе като светкавица премина из Азия в Европа и в едно твърде късо време изтреби сичко, с което се гордееше тогавашното общество. Една част от българската аристократия остави отечеството си и отиде да подкрепи чуждите елементи, друга загина в отчаяната борба за смърт или за живот, а третя остана, за да бъде изтребена постепенно от двойното духовно и политическо иго. За народът настана дълга и безконечна страстна неделя, той посипа главата си с пепел и се затвори вкъщи, за да запази барем своите патриархални нрави и обичаи и да пее своята монотонна елегическа песен.

Така се изминаха цели 450 години и когато духът на новото време повея и над неговото леговище, той си додаде главата из къщи и извика:

„Съмнало вече! Хората излезли на работа, пили, яли, веселили се, а аз лежа като в гроб и чакам второ пришествие!“

В това време старците се закръстиха, жените заплакаха, а децата захванаха да ходят в училището и да се учат и на ум, и на разум.

„Видите ли – говореха образованите вече школари, – видите ли? Другите народи живеят щастливо и богато, издигнали са храмове на науката и на изкуствата и блаженствуват под дебелата сянка на своите царе и императори. А сичкото това е направило образованието, науката и цивилизацията. А вие? Отворете и вие тук-таме училища, преведете няколко книги, захванете да издавате всевъзможни вестници, и вие скоро ще да стигнете Европа.“

А между това у нас никой не виждаше, че народът при сичките теглила и мъки не беше още достигнал до такова състояние, до каквото достигна, като се пусна да гони Европа. Тогава той имаше барем що да яде и прекаран през всевъзможните митарства на робството като през горнило, се беше очистил от византийската болест. Той нямаше вече аристокрация и беше равен пред ятаганът на турският фанатизъм. Но достигнатата европейска цивилизация ощастливи и робите, и господарите. Турците постигнаха това, щото им трябаше, за да заемат мястото на Византия, а ние възприехме сичко, което ни трябаше, за да се намериме в това също положение, в което сме били преди 4-5 века. Както с приеманието византийската култура ние се показахме маймуни и достигнахме да бъдеме робове на азиатските варвари, така и със сляпото поддържание на Европа ние ще да достигнеме да бъдеме робове сами на себе си.

Когато е така, то какво тряба да се прави?

Преди сичко ние тряба да влеземе в самуиловска борба с новата Византия, пък тогава вече да заемеме от Европа това, щото ни е потребно, щото ни не достига ѝ щото е признато за полезно на човекът.

В противен случай с нашият живот е неприменимо нищо човеческо и ние твърде лесно можеме да загинеме.

16 март 1875 г.
В. „Знаме“, г. I, брой 11

"Площад Славейков"

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Адекватни ли са мерките на правителството и щаба за справяне с пандемията?