Article_top

 

“От известно време седим върху буре с барут и то гръмна”.

Това каза тази седмица пред Асошиейтед прес полицейски началник във Филаделфия, чиито служители арестуваха стотици хора в расовите бунтове, залели САЩ от бряг до бряг заради смъртта на чернокожия Джордж Флойд.

Бурето с барут наистина е там, но не само “от известно време”, а от началото на историята на САЩ, от колониалния и революционния период, от Гражданската война та до наши дни.

Дори беглият исторически преглед показва, че от 13-та поправка на американската конституция (1865 г.), която премахва робството и последвалата я 14-та (1868 г.), която дава на освободените роби права на живот, свобода, собственост и справедлив процес, до ден днешен въпросът “какво да правим с чернокожите?” остава в много отношения открит за САЩ. Той е открит дори и след като имаха цветнокожи президент (Барак Обама), началник на обединените началник щабове (Колин Пауъл) и съветник по националната сигурност (Кондолиза Райс). 

За расизма няма оправдание, но за устойчивостта му има обяснения. Едно от тях е лицемерието на мултикултурността - една напълно провалена концепция както в САЩ, така и в Европа. И от двете страни на Атлантика се разлага фалшива мултикултурност, чиято фасада все по-често се пропуква и зад нея зейват незараснали рани от миналото. Равноправието и интеграцията са фикции, които дори официалната статистика и всекидневните новини опровергават. 

Лицемерието започва още с отците основатели на САЩ. Томас Джеферсън, една от противоречивите фигури в американската история, е “мислел, че робството е зла институция, която развращава господаря повече, отколкото потиска роба. Но той е притежавал, купувал, продавал и отглеждал роби през целия си живот на възрастен”(1). Да, именно отглеждал. Плантациите в Юга са се делели на два вида - такива, които отглеждат памук и тютюн с робски труд, и такива, които размножават роби за продан.

Когато се жени за богатата Марта Уейлс Скелтън и я довежда в имението си в Монтичело, Джеферсън вече живее в него с черна наложница. От покойния баща на жена си, Джон Уейлс, Джеферсън наследява 11 000 акра (около 44 000 декара) земя и 14 роби, включително наложница - мулатка на стария Уейлс, от която плантаторът е имал незаконни деца, родени роби по законите на Вирджиния.

През 1781 г. Джеферсън пише на Джеймс Монро (по-късно държавен секретар и президент), че се страхува да публикува своите “Бележки за щата Вирджиния”, в които робството е подложено на унищожителна критика, защото “думите, с които говоря за робството и за нашата конституция [във Вирджиния] могат да произведат раздразнение, което би могло да разбуни умовете на нашите сънародници срещу реформата ... и така да причинят повече вреда, отколкото полза”(2). 

Макар и пламенен еманципатор на теория, Джеферсън не е направил нищо на практика да премахне робството - нито като като губернатор на Вирджиния, нито като държавен секретар, нито като вицепрезидент, нито като два пъти президент на САЩ.

Конституцията на САЩ (1787 г.) до последната година на Гражданската война (1865 г.) не казва и дума за робството (“особената институция”, както са го наричали тогава). Тя защитава различни свободи и права на човека, но мълчи за това дали и цветнокожите са хора, дали и те както другите хора са родени свободни, дали като такива могат да бъдат собственост, подлежаща на купуване и продаване. 

От учебниците по история знаем, че робството е било ябълката на раздора между индустриалния и свободен Север и плантаторския робовладелски Юг и че то е довело до Гражданската война. Това е вярна, но с годините - твърде опростена и идеализирана представа. Северът, воден от новоизбрания си президент Ейбрахам Линкълн, не е тръгнал да воюва, точно за да освободи робите и за това има достатъчно исторически свидетелства. Янките не са смятали чернокожите за свои равни и не всички на юг са били привърженици на “особената институция”.

Така например командващият силите на Конфедерацията, ген. Робърт Лий, макар и коренен южняшки аристократ, е бил противник на робството. Той е отклонил поканата на Линкълн да оглави армиите на Съюза по една единствена причина - лоялността към родната си Вирджиния, един от щатите на Конфедерацията (3).

Съпругата на Линкълн, Мери Тод, дъщеря на богато семейство от граничния Кентъки, се е карала люто на опърничавите си бели слуги във Вашингтон, въздишала по “прекрасните си негра” (delightful niggers) от родния щат и казвала:

“Ако г-н Линкълн се случи да умре, душата му няма да ме намери да живея извън границите на робовладелски щат” (4).

Милиони са били разделените семейства, чиито членове са воювали за враждуващите лагери. Граничният щат Мисури например е дал 100 хиляди бойци за Съюза и 80 хиляди за Конфедерацията.

Ако се вгледаме в детайлите, ще видим, че детонатор на Гражданската война е бил не точно праведният гняв на Севера срещу робството, не идеалистичният порив за равноправие, а  спорният въпрос за народния суверенитет, - т.е. дали народът на щата, представен в щатското събрание или конвент, или институциите на съюза (Конгресът и президентът) да решават свободен или робовладелски да бъде един щат. Решимостта на Южна Каролина сама да решава този въпрос става причина за резолюцията на специално избран конвент да се отдели от Съюза на 20 декември 1860 г., давайки причината за войната. Същият мотив изтъкват по-късно законодателите на още 10 южни щата, отцепили се от Съюза и образували Конфедерацията (5). 

В началото на войната щатите са били 34 (19 северни и 15 южни). През целия ХIХ век западната и южната граница на САЩ се местят и обхващат новопридобити територии.

При превръщането на всяка от тях в щат спорът за народния суверенитет (а не за правата на чернокожите) е избухвал с нова сила и са търсени компромиси, така че равновесието между двата вида щати в Конгреса във Вашингтон да бъде поддържано. 

В цитираната горе история на САЩ Пол Джонсън пише, че само преговорните умения на политици като Хенри Клей са помогнали гражданският конфликт да бъде избегнат поне три пъти за повече от четири десетилетия след 1818 г. - при обособяването на щати като Мисури, Тексас, Ново Мексико, Калифорния, Канзас, Небраска.

Обсесията на Юга е била, че Северът се стреми да получи превес в Конгреса, за да промени конституцията и да забрани робството, опората на монокултурната южняшка икономика, зависима изцяло от производството на памук и износа му за Великобритания.

Всъщност, самият Линкълн не е имал такова намерение, защото при 15 южни щата не е разполагал с необходимото мнозинство от три четвърти в Конгреса, за да промени конституцията. Спазването ѝ, включително в защитата на правото на собственост, чийто обект са били и робите, за него е стояло по-високо от това да сложи край на “особената институция”, от която се е гнусял.

В отговор на пламенна аболиционистка статия на нюйоркския издател Хоръс Грийли през 1863 г. Линкълн изрично заявява: 

“Моята първостепенна цел в тази борба е да спася Съюза, а не е нито да спася, нито да разруша робството. Ако бих могъл да спася Съюза, без да освободя робите, бих го направил; и ако можех да го спася, освобождавайки всички роби, бих го направил; и ако можех да го спася, освобождавайки някои роби и оставяйки други, бих го направил. Това, което правя за робството и за цветнокожата раса, го правя, защото смятам, че то помага да спася Съюза”(6).

Не може да се каже по-ясно: съюзът е над човека.

Линкълн признава, че същинският проблем с робството не е премахването му, а какво да се прави с чернокожите след него. 

“Линкълн не е гледал на черните като на равни. Или по-скоро, те биха могли да бъдат морално равни, но в други отношения са били фундаментално различни и неприемливи като съграждани без ограничения”, пише Джонсън (7).

Президентът, който подписва Прокламацията за еманципацията (освобождаване на робите) от 22 септември 1863 г., казва думи, които днес биха били класифицирани като расизъм:

“Моите собствени чувства не допускат равенство”. 

Преди да бъде убит в атентат на 14 април 1865 г. Линкълн приема във Вашингтон делегация от освободени роби и обсъжда с тях варианта чернокожите да се върнат в Африка, откъдето някога търговците на хора са отвличали предците им. Казва им открито:

“Има нежелание от страна на нашия народ, колкото и сурово да звучи, вие, освободените цветнокожи хора, да останете с нас”. 

Президентът дори се опитва неуспешно да създаде колония за тях в Санто Доминго. Замисълът се проваля заради корупцията на натоварените с него агенти.

В последната година на войната армията на северния генерал Уилям Шърман подлага на пълно опустошение победените южни щати. Отмъщението на Севера е зловещо. Той не дава на освободените чернокожи граждански права, включително правото да гласуват, но се постарава те да го получат в победените щати, за да гласуват за Републиканската партия на Линкълн, а не за демократите, чиято основна електорална база е била в Юга. Янките на практика купуват черните гласове. 

Със законите от т.нар. Второ възстановяване на “бунтовните щати” са наложени на практика военни управления, поставено им е като условие да ратифицират 13-та и 14-та поправка на конституцията, за да бъде възстановено пълноправието им в Съюза. Южняшки ренегати (scalawags) и придошли от север политически парвенюта ( carpetbaggers), се грижат за установяване на еднопартийно републиканско управление чрез черния вот.

“Наложените от републиканците правителства в южните щати, както е можело да се очаква, са се оказали безнадеждно неефективни и деградиращо корумпирани от самото начало”, пише Джонсън. “Черните формирали мнозинството от гласоподавателите и на теория заемали повечето от ключовите служби, но истинската власт била в ръцете на северните парвенюта и на малцината южни бели ренегати, наричани “негодяи”. Много от черните длъжностни лица били неграмотни. Повечето от белите били нехранимайковци…Никакво законодателство не можело да мине без подкупи, никакви присъди в съдилищата не можело да бъдат добити, без да се дадат пари на съдиите” (8).

Омразата към този режим сплотява белите от Юга и нейното отроче в годините 1866-71 става Ку Клукс Клан - тайното максирано бяло общество за терор над чернокожите и над белите ренегати. Създава се общество, основаващо се на расовата омраза. Възстановяването не трае дълго - черно-републиканските управления се провалят, а белите все пак демографски са мнозинство. Те се връщат на власт във всички южни  щати между 1869 и 1877 г.

“Така, Гражданската война, централното събитие в американската история, премахвайки злото на робството, роди нов Юг, в който белите бяха първа класа граждани, а черните- граждани само на думи. И голяма тишина настана за много десетилетия. Америка като цяло не я беше грижа; тя вече беше заета с най-удивителната икономическа експанзия в човешката история”(9).

След близо 150 години (в много отношение успешна) борба за равноправие, за интегриране и за излекуване на историческите рани днешната статистика в САЩ е следната: 

  • средно богатство на домакинство: $171 000 за бяло; $17 600 за чернокожо (почти 10 към 1);
  • среден доход на домакинство: $71 000 за бяло; $41 000 за чернокожо (почти 10 към 6);
  • безработица: 14,2% сред белите; 16,7% сред чернокожите;
  • бедни: 8,1% сред белите, 20,8% сред чернокожите;
  • хора без здравна застраховка: 5,4% сред белите, 9,7% сред чернокожите ;
  • дял от умрелите от коронавирус: 13% бели, 23% чернокожи.

Данните са на Си Ен Ен.

_________________________________________________________________ 

(1)Paul Johnson. A History of the American People. Harper Perennial, 1998, p.143.

(2) Пак там.

(3) Уинстън Чърчил. Великите демокрации. История на англоезичните народи. Пергамент прес, С.,2019 

(4) Paul Johnson. A History of the American People. Harper Perennial, 1998, p.438.

(5) Уинстън Чърчил. Великите демокрации. История на англоезичните народи. Пергамент прес, С.,2019, с. 167-186

(6)Paul Johnson. A History of the American People. Harper Perennial, 1998, p.469.

(7) Пак там, с. 496-497

(8) Пак там, с. 506

(9) Пак там, с. 507

 

 

“От известно време седим върху буре с барут и то гръмна”.

Това каза тази седмица пред Асошиейтед прес полицейски началник във Филаделфия, чиито служители арестуваха стотици хора в расовите бунтове, залели САЩ от бряг до бряг заради смъртта на чернокожия Джордж Флойд.

Бурето с барут наистина е там, но не само “от известно време”, а от началото на историята на САЩ, от колониалния и революционния период, от Гражданската война та до наши дни.

Дори беглият исторически преглед показва, че от 13-та поправка на американската конституция (1865 г.), която премахва робството и последвалата я 14-та (1868 г.), която дава на освободените роби права на живот, свобода, собственост и справедлив процес, до ден днешен въпросът “какво да правим с чернокожите?” остава в много отношения открит за САЩ. Той е открит дори и след като имаха цветнокожи президент (Барак Обама), началник на обединените началник щабове (Колин Пауъл) и съветник по националната сигурност (Кондолиза Райс). 

За расизма няма оправдание, но за устойчивостта му има обяснения. Едно от тях е лицемерието на мултикултурността - една напълно провалена концепция както в САЩ, така и в Европа. И от двете страни на Атлантика се разлага фалшива мултикултурност, чиято фасада все по-често се пропуква и зад нея зейват незараснали рани от миналото. Равноправието и интеграцията са фикции, които дори официалната статистика и всекидневните новини опровергават. 

Лицемерието започва още с отците основатели на САЩ. Томас Джеферсън, една от противоречивите фигури в американската история, е “мислел, че робството е зла институция, която развращава господаря повече, отколкото потиска роба. Но той е притежавал, купувал, продавал и отглеждал роби през целия си живот на възрастен”(1). Да, именно отглеждал. Плантациите в Юга са се делели на два вида - такива, които отглеждат памук и тютюн с робски труд, и такива, които размножават роби за продан.

Когато се жени за богатата Марта Уейлс Скелтън и я довежда в имението си в Монтичело, Джеферсън вече живее в него с черна наложница. От покойния баща на жена си, Джон Уейлс, Джеферсън наследява 11 000 акра (около 44 000 декара) земя и 14 роби, включително наложница - мулатка на стария Уейлс, от която плантаторът е имал незаконни деца, родени роби по законите на Вирджиния.

През 1781 г. Джеферсън пише на Джеймс Монро (по-късно държавен секретар и президент), че се страхува да публикува своите “Бележки за щата Вирджиния”, в които робството е подложено на унищожителна критика, защото “думите, с които говоря за робството и за нашата конституция [във Вирджиния] могат да произведат раздразнение, което би могло да разбуни умовете на нашите сънародници срещу реформата ... и така да причинят повече вреда, отколкото полза”(2). 

Макар и пламенен еманципатор на теория, Джеферсън не е направил нищо на практика да премахне робството - нито като като губернатор на Вирджиния, нито като държавен секретар, нито като вицепрезидент, нито като два пъти президент на САЩ.

Конституцията на САЩ (1787 г.) до последната година на Гражданската война (1865 г.) не казва и дума за робството (“особената институция”, както са го наричали тогава). Тя защитава различни свободи и права на човека, но мълчи за това дали и цветнокожите са хора, дали и те както другите хора са родени свободни, дали като такива могат да бъдат собственост, подлежаща на купуване и продаване. 

От учебниците по история знаем, че робството е било ябълката на раздора между индустриалния и свободен Север и плантаторския робовладелски Юг и че то е довело до Гражданската война. Това е вярна, но с годините - твърде опростена и идеализирана представа. Северът, воден от новоизбрания си президент Ейбрахам Линкълн, не е тръгнал да воюва, точно за да освободи робите и за това има достатъчно исторически свидетелства. Янките не са смятали чернокожите за свои равни и не всички на юг са били привърженици на “особената институция”.

Така например командващият силите на Конфедерацията, ген. Робърт Лий, макар и коренен южняшки аристократ, е бил противник на робството. Той е отклонил поканата на Линкълн да оглави армиите на Съюза по една единствена причина - лоялността към родната си Вирджиния, един от щатите на Конфедерацията (3).

Съпругата на Линкълн, Мери Тод, дъщеря на богато семейство от граничния Кентъки, се е карала люто на опърничавите си бели слуги във Вашингтон, въздишала по “прекрасните си негра” (delightful niggers) от родния щат и казвала:

“Ако г-н Линкълн се случи да умре, душата му няма да ме намери да живея извън границите на робовладелски щат” (4).

Милиони са били разделените семейства, чиито членове са воювали за враждуващите лагери. Граничният щат Мисури например е дал 100 хиляди бойци за Съюза и 80 хиляди за Конфедерацията.

Ако се вгледаме в детайлите, ще видим, че детонатор на Гражданската война е бил не точно праведният гняв на Севера срещу робството, не идеалистичният порив за равноправие, а  спорният въпрос за народния суверенитет, - т.е. дали народът на щата, представен в щатското събрание или конвент, или институциите на съюза (Конгресът и президентът) да решават свободен или робовладелски да бъде един щат. Решимостта на Южна Каролина сама да решава този въпрос става причина за резолюцията на специално избран конвент да се отдели от Съюза на 20 декември 1860 г., давайки причината за войната. Същият мотив изтъкват по-късно законодателите на още 10 южни щата, отцепили се от Съюза и образували Конфедерацията (5). 

В началото на войната щатите са били 34 (19 северни и 15 южни). През целия ХIХ век западната и южната граница на САЩ се местят и обхващат новопридобити територии.

При превръщането на всяка от тях в щат спорът за народния суверенитет (а не за правата на чернокожите) е избухвал с нова сила и са търсени компромиси, така че равновесието между двата вида щати в Конгреса във Вашингтон да бъде поддържано. 

В цитираната горе история на САЩ Пол Джонсън пише, че само преговорните умения на политици като Хенри Клей са помогнали гражданският конфликт да бъде избегнат поне три пъти за повече от четири десетилетия след 1818 г. - при обособяването на щати като Мисури, Тексас, Ново Мексико, Калифорния, Канзас, Небраска.

Обсесията на Юга е била, че Северът се стреми да получи превес в Конгреса, за да промени конституцията и да забрани робството, опората на монокултурната южняшка икономика, зависима изцяло от производството на памук и износа му за Великобритания.

Всъщност, самият Линкълн не е имал такова намерение, защото при 15 южни щата не е разполагал с необходимото мнозинство от три четвърти в Конгреса, за да промени конституцията. Спазването ѝ, включително в защитата на правото на собственост, чийто обект са били и робите, за него е стояло по-високо от това да сложи край на “особената институция”, от която се е гнусял.

В отговор на пламенна аболиционистка статия на нюйоркския издател Хоръс Грийли през 1863 г. Линкълн изрично заявява: 

“Моята първостепенна цел в тази борба е да спася Съюза, а не е нито да спася, нито да разруша робството. Ако бих могъл да спася Съюза, без да освободя робите, бих го направил; и ако можех да го спася, освобождавайки всички роби, бих го направил; и ако можех да го спася, освобождавайки някои роби и оставяйки други, бих го направил. Това, което правя за робството и за цветнокожата раса, го правя, защото смятам, че то помага да спася Съюза”(6).

Не може да се каже по-ясно: съюзът е над човека.

Линкълн признава, че същинският проблем с робството не е премахването му, а какво да се прави с чернокожите след него. 

“Линкълн не е гледал на черните като на равни. Или по-скоро, те биха могли да бъдат морално равни, но в други отношения са били фундаментално различни и неприемливи като съграждани без ограничения”, пише Джонсън (7).

Президентът, който подписва Прокламацията за еманципацията (освобождаване на робите) от 22 септември 1863 г., казва думи, които днес биха били класифицирани като расизъм:

“Моите собствени чувства не допускат равенство”. 

Преди да бъде убит в атентат на 14 април 1865 г. Линкълн приема във Вашингтон делегация от освободени роби и обсъжда с тях варианта чернокожите да се върнат в Африка, откъдето някога търговците на хора са отвличали предците им. Казва им открито:

“Има нежелание от страна на нашия народ, колкото и сурово да звучи, вие, освободените цветнокожи хора, да останете с нас”. 

Президентът дори се опитва неуспешно да създаде колония за тях в Санто Доминго. Замисълът се проваля заради корупцията на натоварените с него агенти.

В последната година на войната армията на северния генерал Уилям Шърман подлага на пълно опустошение победените южни щати. Отмъщението на Севера е зловещо. Той не дава на освободените чернокожи граждански права, включително правото да гласуват, но се постарава те да го получат в победените щати, за да гласуват за Републиканската партия на Линкълн, а не за демократите, чиято основна електорална база е била в Юга. Янките на практика купуват черните гласове. 

Със законите от т.нар. Второ възстановяване на “бунтовните щати” са наложени на практика военни управления, поставено им е като условие да ратифицират 13-та и 14-та поправка на конституцията, за да бъде възстановено пълноправието им в Съюза. Южняшки ренегати (scalawags) и придошли от север политически парвенюта ( carpetbaggers), се грижат за установяване на еднопартийно републиканско управление чрез черния вот.

“Наложените от републиканците правителства в южните щати, както е можело да се очаква, са се оказали безнадеждно неефективни и деградиращо корумпирани от самото начало”, пише Джонсън. “Черните формирали мнозинството от гласоподавателите и на теория заемали повечето от ключовите служби, но истинската власт била в ръцете на северните парвенюта и на малцината южни бели ренегати, наричани “негодяи”. Много от черните длъжностни лица били неграмотни. Повечето от белите били нехранимайковци…Никакво законодателство не можело да мине без подкупи, никакви присъди в съдилищата не можело да бъдат добити, без да се дадат пари на съдиите” (8).

Омразата към този режим сплотява белите от Юга и нейното отроче в годините 1866-71 става Ку Клукс Клан - тайното максирано бяло общество за терор над чернокожите и над белите ренегати. Създава се общество, основаващо се на расовата омраза. Възстановяването не трае дълго - черно-републиканските управления се провалят, а белите все пак демографски са мнозинство. Те се връщат на власт във всички южни  щати между 1869 и 1877 г.

“Така, Гражданската война, централното събитие в американската история, премахвайки злото на робството, роди нов Юг, в който белите бяха първа класа граждани, а черните- граждани само на думи. И голяма тишина настана за много десетилетия. Америка като цяло не я беше грижа; тя вече беше заета с най-удивителната икономическа експанзия в човешката история”(9).

След близо 150 години (в много отношение успешна) борба за равноправие, за интегриране и за излекуване на историческите рани днешната статистика в САЩ е следната: 

  • средно богатство на домакинство: $171 000 за бяло; $17 600 за чернокожо (почти 10 към 1);
  • среден доход на домакинство: $71 000 за бяло; $41 000 за чернокожо (почти 10 към 6);
  • безработица: 14,2% сред белите; 16,7% сред чернокожите;
  • бедни: 8,1% сред белите, 20,8% сред чернокожите;
  • хора без здравна застраховка: 5,4% сред белите, 9,7% сред чернокожите ;
  • дял от умрелите от коронавирус: 13% бели, 23% чернокожи.

Данните са на Си Ен Ен.

_________________________________________________________________ 

(1)Paul Johnson. A History of the American People. Harper Perennial, 1998, p.143.

(2) Пак там.

(3) Уинстън Чърчил. Великите демокрации. История на англоезичните народи. Пергамент прес, С.,2019 

(4) Paul Johnson. A History of the American People. Harper Perennial, 1998, p.438.

(5) Уинстън Чърчил. Великите демокрации. История на англоезичните народи. Пергамент прес, С.,2019, с. 167-186

(6)Paul Johnson. A History of the American People. Harper Perennial, 1998, p.469.

(7) Пак там, с. 496-497

(8) Пак там, с. 506

(9) Пак там, с. 507

Коментари

....

Навремето Римската империя също е била мулти-култи, но не са известни расови конфликти от тази епоха - по-скоро само такива между римляни и варвари и между римляни и роби. Но така или иначе съм съгласен с констатацията Ви, г-н Желев, че тази идеологема в наши дни е напълно провалена по редица причини.
You voted '-'.
Колю Колев's picture
Колю Колев
арсений

Не е зле към статистиката

Не е зле към статистиката накрая да се добави и образователен ценз. Той обяснява всички разлики!

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията