След суровия реализъм на „Глиненият цар“ - фаворит на 10-ия юбилеен конкурс „Развитие“ и носител на литературната награда „Перото“ за дебют - българският писател и сценарист Добромир Байчев публикува нов, коренно различен роман.

„Позорище“ е ярка и оригинална комедия, в която на прицел попадат представителите на балканския театрален свят. И никой няма да бъде пощаден.

Животът на Костас Папуляс изглежда начертан до най-малката нерадостна подробност. Само след няколко часа ще бъде повишен в чин „полковник“, което може би най-после ще го издигне в очите на съпругата му - богата и вечно недоволна наследница. Само след няколко часа той ще бъде още една крачка по-близо до стабилна военна пенсия и ще продължи апатичното си съществуване, в което единствената радост в живота му са двата далматинеца Розенкранц и Гилденстерн и най-голямата му страст - театърът.

Но съдбата се намесва. Внезапно Костас се оказва свободен от брачните окови и с прилично наследство, което му позволява да захвърли стария си живот и да започне на чисто. Време е да сбъдне голямата си мечта - да създаде собствен театър. По съвет на негов приятел актьор обаче той се насочва не към театралните сцени на Атина, а към близка балканска държава, която все още търси своя театрален жрец.

Поклонникът на Мелпомена преминава неуспешно през Скопие, за да се озове в сърцето на софийския Бродуей – театралната улица „Раковска“ – където е посрещнат с възторг и ненавист. Богатият и наивен грък се оказва централен персонаж в шеметна комедия, в която са замесени колоритни и невероятни герои – от най-надарената българска актриса, през ревнив директор на държавен театър, шмекер сърбин (експерт по усвояване на еврофондове), болезнено амбициозен македонски драматург, та до най-сексапилната секретарка на Балканския полуостров. И всякакви прилики с истински лица и събития са напълно случайни!

„Позорище“ е ярка сатира, в която през призмата на забавлението и хумора лъсват някои нелицеприятни черти на „хомо балканикус“ – балканският човек. С ирония Байчев напомня, че животът е сцена и всички ние сме актьори на нея. И понякога само от нас зависи дали ще останем в ролята, която ни се е паднала. 
Или както би казал един от героите в романа: „Целиот свет е сцена, а сите ние сме актери на неа“.

Добромир Байчев завършва кинорежисура. Той е сценарист на редица телевизионни предавания и сериали от 2003 г. досега. През 2017 г. става финалист в международния конкурс за сценарий на английски език Jameson First Shot, с жури продуцентите на сериала „Къща от карти“ по едноименния роман на Майкъл Добс.

Добромир Байчев, сн. Сиела

 

Клуб Z публикува откъс от романа "Позорище" на Добромир Байчев.

Топла лятна вечер властваше над живописното пристанище на Солун. Откъм залива подухваше свеж бриз и носеше дъха на водорасли, пресни миди и разлят мазут – така както го бе носил и предните няколко хилядолетия (с изключение на мазута). 

Националният театър на Северна Гърция бе разположен само на стотина-двеста метра от крайбрежната алея, недалеч от емблемата на града – Бялата кула. Фасадата на театъра сияеше в нощта, изящно озарена отвътре от множество осветителни тела, скрити в мраморните ниши и зад балюстрадите. Цялата тази електрическа прелест струеше в мрака, придавайки огнен ореол на и без това достолепната сграда. Нямаше как да погледнеш Националния театър и да не възкликнеш: „Ето това е храм на Изкуството!“.

По улицата напред-назад пърпореха мотоскутери. Във въздуха се носеше аромат на октопод на плоча от градината на близък ресторант. Млади влюбени двойки, хванати за ръце, правеха тегели по тротоара. Девойките бъбреха оживено, ближейки сладоледи във фунийки, а кавалерите им се преструваха, че ги слушат, и си мислеха дали ще им излезе късметът по-късно.

В това време в декадентски разточителния интериор на театъра, в една от облицованите в червен плюш ложи на балкона, седеше Костас Папуляс. Да кажем, че нашият човек приличаше на средностатистически грък, ще е чисто подценяване. Той бе олицетворение на гръцкия мъж на средна възраст – нисък, мургав, оплешивяващ, с мустаци и деликатно шкембенце, току-що прехвърлил 50-те. Ако съберете в една стая тримата най-талантливи карикатуристи на Гърция, раздадете им хартия, туш, пера и им кажете: „Таланти, нарисувайте ми Типичния Грък“, то техните шаржове до един ще изобразят нещо много сходно на физиономията на Костас Папуляс. 

До него в удобното кресло се бе облегнала съпругата му Евридики, която – уви – също не блестеше с визия. Тя бе къдрава, грозновата жена на 45 с воднисти, леко раздалечени очи. Гърбавичък нос слагаше финалния щрих на типичния ѝ средиземноморски профил. 

Костас гледаше сцената с блеснали очи. Одухотвореното му лице издаваше, че театърът живо го вълнува. Той очевидно знаеше наизуст текста на пиесата, защото от време на време беззвучно „суфлираше“ репликите на актьорите. На сцената се играеше „Антигона“ от Софокъл и Костас далеч не бе единственият под хипнотичното въздействие на Софокъловия текст. Зрителите в запълнената до последното място затъмнена зала следяха представлението със затаен дъх.

Евридики обаче скучаеше зверски в ложата. Тя се прозя (за трети или четвърти път тази вечер) и скришом извади телефона от дамската си чанта. Плъзна показалец по дисплея и отвори интернет браузъра. Костас моментално забеляза сиянието от екрана и я скастри шепнешком: 

– Евридики, за бога! Прибери го! 

– Скучно ми е – оплака се тя.

– Имай малко уважение към труда на актьорите!

Костас ѝ изтръгна телефона от ръцете и припряно угаси екрана. Но вече бе късно. От седалката зад тях се наведе достолепна дама в лилава рокля и осеяно с лунички деколте и им изшътка:

– Засрамете се! Намирате се в театър!

Костас само дето не потъна в земята от срам. Той побърза да се извини на матроната с жестове. Отново се съсредоточи в пиесата. До него Евридики се зазяпа в сцената с безмерна досада. Прозя се за четвърти или пети път.

Зрителите напускаха сградата през главния вход след края на постановката, разпалено коментирайки видяното. На излизане от театъра Костас, едва сдържайки гнева си, смъмри жена си: 

– Как можа да ме изложиш така?! 

– Какво толкова е станало? – учуди се Евридики.

– Не разбираш ли, че това е недопустимо! – гневеше се Костас. – В тъмния салон актьорите виждат чак от сцената как свети дисплеят на скапания ти телефон, защото ти е скимнало да ровичкаш един господ знае какво вътре!

– Я стига! – сопна му се Евридики. – Само за секунда го включих, за да разбера кого са елиминирали от MasterChef. 

– MasterChef! – кипна Костас. – Аз те водя да се насладиш на голямото, класическото изкуство, а на теб в главата ти са някакви... манджи!

Тук Евридики също започна да губи търпение.

– Не са манджи, а гурме! Haute cuisine[1]! Тази вечер участниците трябваше да приготвят див лаврак и бургундски охлюви.

Това вбеси Костас още повече. 

– Това ли те вълнува повече от Антигона?! Скапаният бургундски лаврак! И скапаните диви охлюви!

– Костас! Ти осъзнаваш ли, че вече за десети път ме водиш на тази пиеса?!

– Първо, не е за десети – отсече той, – а най-много за шести! И второ – ако трябва, и десет пъти ще те заведа, защото това е Националният театър на Северна Гърция! Това е храм!

Увлечени в кавгата, неусетно бяха стигнали до паркинга на театъра. Костас се заозърта нервно, търсеше семейния автомобил – дизелов фолксваген пасат, производство 2008-а, който пазеше като зеницата на окото си.

– Къде паркира? – попита Евридики.

– Откъде да знам къде съм паркирал! – избухна Костас. Тя осъзна, че може би бе прекалила. Хвана го за ръката и се опита да го успокои.

– Не се ядосвай де. 

– Ти ме ядосваш!

Той грубо отблъсна ръката ѝ, но Евридики не се отказа. Сега тя се притисна към рамото на Костас и поглади с въртеливи движения на дланта корема му – нещо, което безотказно го успокояваше.

– Милото ми мъжле, как се разпали само за любимия си театър!

Без да спира да гали благоутробието му, тя прошепна в ухото на Костас:

– Ах, как се възбуждам, когато се ядосаш така! Няма да се караме за глупости. Утре е такъв голям ден за любимото ми мъжле!

Тя го целуна и приласка. Костас постепенно се поуспокои. Погледна я почти виновно. 

– Права си. Извинявай, Евридики. 

 
[1] Висока кухня (фр.) – кулинарен стил на най-изисканите ресторанти и хотели в света.