"Гръцко синьо" oт журналистката Анита Димитрова идва за началото на летните приключения. Това е един не съвсем пътеводител, който изглежда наистина полезен и красив.

В цветното томче, пълно с красиви фотографии, тя събира 32 близки и далечни дестинации – от Тасос и Халкидики до непознатите южни острови. Да, книгата има 250 цветни фотографии, полезни съвети за плаването по море, местната кухня, историческите забележителности.

Но в в нея ще намерите и вендети, тюлени, политически убийства, вулкани и земетресения, котки, любовна история, корабокрушения; чуват се стъпките на Омир, Байрон, Казандзакис и Ленард Коен.

Всичко, което един журналист, преживял и видял много, може да разкаже!
   
"Тази книга няма да ви убеждава да отидете на почивка в Гърция, тя ще ви отведе там. Не е пътеводител, не е наръчник, не е пътепис, не е албум за снимки, а всичко това заедно. Но най-вече е подарък. Подарява ви го човек, който е кръстосвал Гърция по всички традиционни и недотам известни туристически маршрути. Анита Димитрова е събирала гледки, вкусове, справки, впечатления и сега ги изсипва като мидички в шепата ви. Но не си представяйте, че книгата е поетична. Вярна на журналистическия си навик, авторката няма изречение без точна информация и по силата на опита си като кинокритик тя не се притеснява да споделя както най-доброто от синя Гърция, така и някои сенки, нанесени от ненаситния туризъм. Така ви спестява време за проучване и неволни грешки. А и „Гръцко синьо“ не е реклама. Ваканция е тази книга."

Веселина Седларска

Клуб Z публикува откъс от новата книга на журналистката Анита Димитрова - "Гръцко синьо", която излиза на пазара от 29 юни. 


За Хидра научих през песните на Ленард Коен. Чух ги първо през 90-те в саундтраковете на Тарантино; много години по-късно отново се „срещнахме“ в една канадска зима. Той току-що беше изплувал от творческото си изгнание и цял Монреал се вълнуваше от това завръщане, а в едно тамошно списание за пръв път попаднах на стиховете от Anthem – There’s a crack in everything, that’s how the light gets in („Във всичко има пукнатина, през нея се процежда светлина“). Докато изследвах всяко кътче на гръцките острови, Коен се завърна триумфално на сцената, 50 години след началото на кариерата си. Извадих късмета да го видя на живо на последното турне в живота му, вече прехвърлил 80-те. Концертът продължи над три часа и демонстрира пълното тържество на духа над материята.

Но Хидра, макар и само на час и половина с ферибот от метрополията Атина – и на 20 минути с моторница от най-близката суша в Арголида, уж достъпна, а все недостигната, оставаше обвита в копнежна мъгла. 

Хидра – островът, на който младият стеснителен поет, все още даже не певец, през 1960 г. си купува къща без ток и течаща вода за 1500 долара и заживява там с Мариане Илен, музата от So Long Marianne и Bird on a Wire. Днес Коен е покойник, но къщата му си стои, бяла, непоклатима, с ориенталската бронзова „ръчичка“ вместо звънец, пазеща дома от зли сили. Той не е стъпвал там от десетилетия, дъщеря му Лорка (кръстена на испанския поет) и синът му Адам я посещават понякога. Двуетажната сграда е овехтяла, лишена от постоянна грижа.

Същото не може да се каже за безбройните бели къщи по калдъръмените сокаци. Цената на една такава днес достига 2 милиона евро, но мющерии не липсват – идват от Атина, от САЩ, от Великобритания, отвсякъде. Ако някога мястото е било предпочитано от художници, музиканти и други бохеми, днес само най-богатите сред тях могат да си го позволят за дълго. Местните обаче продължават да живеят както преди 50–100 години и все тъй да нехаят за странностите на комшията Хенри Милър или за акостирането на Ив Сен Лоран. Все пак са издигнали паметник на „Момчето на делфин“ – да напомня за филма, който младата София Лорен снима на острова през 1957 г.

Хидра е напълно пешеходен остров. Автомобилите са табу (както и модерното строителство) и дори хайлайфът, който всяко лято пристига с яхтите си в пристанището с форма на подкова, не може да промени това, а може би дори не иска. Единствените МПС-та са боклукчийският камион, който минава всяка сутрин, и линейката, която не е особено полезна при тукашния релеф. Доскоро събирането на боклука е извършвано с магарета – вездесъщата жива тяга, която е единствената конкуренция на кракомобила в построения амфитеатрално, на стръмни хълмове град. Сигурно няма ставни болести в Хидра, където се налага понякога да слезеш и изкачиш 200–300 стъпала, за да напазаруваш.

Животът тече в няколко фази – зимата, когато местните остават (почти) сами в тихия си белокаменен град и се отдават на нормални занимания – клюки по кьошетата, кафенце или узо на крайбрежната, пазаруване; децата ходят на карате, играят по площадите, отрупани с портокалов цвят, гонят се, без риск да ги сгази нещо. Сутрин и вечер през топлите сезони, когато дошлите за дейтрип от Атина или близката суша многочислени туристи си отиват и 2000-те постоянни жители са пълновластни господари на територията си. И лятото, когато мъничкият остров без плажове се пука по шевовете и цените удрят небето. Но то е кратко.

В рибарското селце Камини кафенионът „Мурайо“ е отдавна затворен, полупорутен, но местните мъже продължават да се събират там, долу на пристанището край лодките, които от векове са били основен транспорт и поминък на голия Арго-Саронически остров, където не расте нищо освен легенди. Капитанските имения над пристанището невъзмутимо посрещат круизните кораби, от които се изсипват разноезични тълпи, водени от шумни екскурзоводки с флагчета. Но те никога не навлизат по-навътре от крайбрежните алеи със заведения и сувенири. Сред виещите се по хълмовете улички и стълбища, сред арките, вътрешните дворове, църквите, дървените порти, магарешките процесии и огромните популации рунтави, рошави котки. Портокалови дървета цъфтят пред прозорците и рояци пчели жужат възторжено около тях. В навечерието на Великден камбаните бият оглушително, само те и свирките на корабите нарушават безмоторната тишина. Остров като песен от 60-те.