Сериалът "Игра на калмари" по "Нетфликс" представя тежко задлъжнели герои, които се състезават в поредица от детски игри. Победителите получават огромна парична награда, докато загубилите ги очаква смърт.

Това е най-новата продукция от сравнително новия жанр Battle Royale ("Кралска битка"), кръстен на романа Battle Royale от 1999 г. на японския автор Кушун Таками. Този тип сюжети проследяват група от хора, които са изправени в смъртоносна битка един срещу друг, накрая на която оцелява само един.

Гледайки "Игра на калмари" е много вероятно да си помислим: "Слава Богу, че животът всъщност не е такъв... О, не почакайте – всъщност е точно такъв".

Създателят на "Игра на калмари" Хуанг Донг Хюк настоява, че историята на творбата му отразява реалния живот.

"Исках да напиша история, която е алегория или басня за съвременното капиталистическо общество. Нещо, което изобразява екстремната надпревара в живота", заяви той в интервю.

Този възглед за живота като "екстремна надпревара" се корени в оскъдността: Хуанг, подобно на героите си в "Игра на калмари", е имал проблеми с дългове.

Когато ресурсите са оскъдни, ние се борим помежду си за тях, често с ярост, която не изглежда да е оправдана предвид стойността на самите ресурси. Но има и втори начин за реагиране в ситуации на недостиг: да се запитаме на първо време дали толкова много желаем въпросния оскъден ресурс. Вместо безсмислено да се състезаваме за нещо, което чувстваме, че желаем, можем да изберем да напуснем състезанието изцяло.

Помислете за паническото купуване на всичко - от тоалетна хартия до бензин, през последните осемнадесет месеца. Хората купуваха, дори когато не се нуждаеха от тези неща: малко хора всъщност имат необходимост от десетки ролки тоалетна хартия накуп и никой не трябва да се реди с часове на опашка, за да купи бензин, ако все още има достатъчно количество в резервоара си.

Малко хора обаче могат да си позволят лукса да се спрат и да се запитат дали се нуждаят от тоалетна хартия или бензин, когато те са в недостиг. Вместо това мнозина предпочитат да се борят за въпросния ресурс на момента и едва по-късно да се тревожат за това дали въобще ще се нуждаят от него.

Паническото купуване може да се случва рядко, но капитализмът процъфтява чрез оскъдността. Убеждението на хората, че не разполагат с достатъчно неща, ги кара да харчат. Тези, които са доволни от това, с което разполагат, са лоши за икономиката.

Макар че може да е изкушаващо да мислим, че тази необмислена надпревара за все повече и повече неща е начинът, по който животът трябва да тече, подобно схващане се основава на погрешно разбиране за това какво ни направи щастливи.

Точно както паническите купувачи възприеха отношението "колкото повече, толкова по-добре" спрямо тоалетната хартия ("Ако две ролки са полезни, тогава 48 ролки трябва да са още по-полезни, нали?") – така и играчите в "Игра на калмари" възприемат отношението "колкото повече, толкова по-добре" към парите.

Първоначалната им мотивация е разбираема: те искат да се освободят от дълговете си. Но паричната награда, за която се състезават, е повече, отколкото някога биха имали нужда, за да ги изплатят (почти 30 милиона паунда). 

Интересното е, че ние не приемаме модела "колкото повече, толкова по-добре" за неща като лекарства или храна. Знаем, че макар да е добре да имаме лекарства или храна, когато сме болни или гладни, приемането на медикаменти или храненето, след като сме се възстановили или когато сме сити, може да доведе до проблеми.

Изследванията за връзката между парите и щастието показват, че трябва да гледаме на парите по аналогичен начин. Според Дан Гилбърт, психолог от Харвард и автор на "Stumbling on Happiness", "веднъж след като удовлетворите основните човешки нужди, повечето пари не водят до повече щастие". Не само че е излишно да си богат, това дори не те прави щастлив.

Защо толкова се заблуждаваме относно стойността на парите? Една от причините е, че те са свързани със социалния статус по начин, по който лекарствата и храната не са. Социалният статус е относителен: повишаването или понижаването му се случва единствено при съпоставка с други хора.

Ние се интересуваме от парите не просто за да задоволим нашите "основни човешки потребности", а и за да постигнем паритет или да надминем хората, с които обичаме да се сравняваме. Когато ние печелим, другите губят - и обратно. Това кара журналиста и сатирик Х. Л. Менкен през 1916 г. да дефинира богатството като "доход, който е с поне 100 долара повече на година от дохода на съпруга на сестрата на съпругата ти".

Надпреварата за пари като заместител на социалния статус е игра без победители: с издигането на социалния статус, групата от хора, с които се сравняваме, също се променя, което измества референтната ни рамка и гарантира, че никога няма да се чувстваме задоволени. Подобно на героите в "Игра на калмари", бихме се чувствали по-добре, ако въобще не участваме в състезанието. Възможно ли е да го напуснем?

Възможно е, но за да го направим, трябва да разберем какво се е объркало. Капитализмът ни продаде готова, универсална концепция за добрия живот.

За да бъдем щастливи граждани на индустриализирания свят, трябва да имаме добра кариера, да отгледаме няколко (но не твърде много на брой) деца, да имаме най-новия iPhone, да живеем в дом, който е поне толкова хубав, колкото този на нашите колеги, да прекарваме празниците по начин, който да наподобява живота от снимките на нашите приятели в Instagram и разбира се - да печелим достатъчно пари, за да финансираме всички тези неща.

Много лесно е да повярваме, че това е животът и че трябва да го преследваме безпрекословно.

Вече споменах една причина за това убеждение: оскъдността. Най-добрите работни места, домове, празници и т.н. са трудни за намиране. С всичките тези извънредни часове, които прекарваме на работа, за да гарантираме, че няма да ни се изплъзне този живот, не ни остава много време или енергия да размишляваме дали наистина искаме нещата, за които работим толкова усилено, и дали те наистина ще ни направят щастливи. В края на краищата, докато размишляваме, нашият колега може да се промъкне покрай нас в надпреварата за повишение.

Друга причина е, че е много трудно да изхвърлим готовия шаблон за щастие и да си изградим собствен модел. Да се изправим пред факта, че някои аспекти от живота ни – в които може да сме хвърлили много енергия през годините – може и да не са подходящи за нас. Никой от нас не иска да открие, че напразно е въртял педали по грешен път, независимо дали става въпрос за кариера, взаимоотношения или каквото и да било.

И дори да отхвърлим готовия шаблон за щастие, с какво да го заменим? Много от нас не знаят какво точно искат. Когато са запитани какъв искат да бъде живота им, ако всичко бе възможно, мнозина изброяват пречките пред постигането му.

Вместо това, ако попитате дете как би искало да живее, ако всичко бе възможно, 30 минути по-късно все още ще слушате подробен отговор на въпроса. Някъде между детството и зрелостта ние губим способността да мечтаем мащабно - така или иначе, всичко отнема толкова много усилия, нали?

Да мечтаеш за перфектния си живот е като да отидеш на ресторант и да предоставиш на главния готвач рецепта, която сам си измислил. След като сме се изкачвали по кариерната стълбица цяла седмица, ние сме твърде изтощени за това. Далеч по-лесно е да седнем, да прочетем менюто и да поръчаме нещо, което някой друг си е направил труда да измисли.

Истината е, че плащаме сериозна цена за чувството на покой, което ни спохожда, когато се предоверяваме в нечия друга концепция за добрия живот. Тази версия на живота - в която консумираме без край, надпреварваме се с колеги и безпрекословно ценим парите и това, което могат да ни донесат - тя не е създадена в името на нашето благо.

Истинските врагове на "Игра на калмари" не са участниците в игрите, а тези, които са създали надпреварата. Ще започнем да си връщаме контрола тогава, когато решим да напуснем играта и започнем да си задаваме въпроси за модела на щастие, който нашата култура налага.

Добрата новина е, че това е безплатно.

---

Ребека Роуч е старши лектор по философия в Университета на Лондон. Тя е и водещ на подкаста The Academic Imperfectionist. Текстът й е публикуван в Iai.tv. Преводът е на Клуб Z.