Не исках да пиша за това, но то няма край. Няма край и не се спират тези обвинения, затова ще пиша.

Децата са различни. Има деца, кротки и тихи, спокойни, дадеш им книжка, флумастери, или кофичка с лопатка на пясъка, и те се забавляват, и това им стига да са щастливи.

Има деца, които искат да тичат, да скачат, да крещят, да се катерят, да плуват и да беснеят.

Не можеш да ги вържеш тия деца и нищо да не им позволяваш, защото ще се пребият. Не можеш. Защото ще намерят начин, рано или късно, да преодолеят забраните ти, и тогава ще правят хиляди неща, за които ти нямаш никаква представа.

Аз бях от тези вторите деца. Майка ми, 8 години чакала рожба, така ми трепереше като бях малка, че нищо не ми позволяваше. НИЩО. „Пет минути във водата и то на плиткото, че ще се удавиш. Не бягай, че ще паднеш и ще се нараниш. С колелото само около блока, че ще те сгазят“. За добро го правеше тя, не й се сърдя, искаше да ме предпази.

Успя ли? Не. Един ден пораснах и открих, че тя не е вездесъща и стига да не разбере, мога да правя каквото си искам.

На 12 обикалях целия град с колело, без тя да знае.

На 14 години на селото на братовчедка ми една банда хлапетии излизахме на черните пътища и карахме мотори без книжка. Не знам как не се преби никой от нас.

На 16 години се разхождах по парапета на терасата от край до край, за да видя мога ли да пазя равновесие. Добре че се омъжих на 19 и станах майка на 20, та осъзнах, че не съм безсмъртна и трябва да мисля и за друго същество, освен за себе си.

Но даже не искам да ви разправям колко пъти съм била на косъм, само защото я имаше в мен тази нужда от предизвикателства, от адреналин, от опасности, които да преодолявам. И като нямаше позволени опасни неща, търсех непозволените.

Има я тази адреналинова нужда и в децата ми. Затова те плуват, карат колела, скейтове, тротинетки, гмуркат се, ходят на картинг и водни ски, спят на палатки, карат кайт, сърф, падъл и какво ли още не.

Да, опасно е и сърцето ми се свива всеки път. Но знам, че ако всичко им е забранено, ще дойде момент, когато те ще правят и това, и повече от това. Затова им е позволено с две условия – стига да имаме възможност и стига да е ПО ПРАВИЛАТА.

Защото майките пазят децата, докато са им в ръцете, пораснат ли, не можеш вече ги опази.

Тогава ги пазят ПРАВИЛАТА.

Правилата на пътя, правилата на игрите и спортовете, правилата на атракционите и басейните, правилата за безопасност. Защото децата, може би не всички, но много деца, имат нужда да поемат рискове, нека обаче рисковете са ПРЕМЕРЕНИ, ПОЗВОЛЕНИ и ЯСНИ.

И когато в правилата на един атракцион пише: ПОЗВОЛЕНО ЗА ДЕЦА НАД 3 ГОДИНИ, не ми обяснявайте как майката е виновна, че е пуснала дете на 8 години на парасейлинг.

Ако не е подходящо за дете, защо са го допуснали хората, на които това им е работата – да следят за правилата за безопасност?

Ако майката беше на неговото място, тя нямаше ли да падне, като й се скъса въжето?

Ако беше дете на 15, то нямаше ли да падне?

Ако беше мъж на 25 или на 52, той нямаше ли да падне?

И пак се сещам за майка ми… Ако нещо се беше случило с мен при всички щуротии, които съм правила, пак тя щеше да е виновна. Защото нищо не ми е позволявала от страх за мен, и ето, в някакъв момент, аз съм се разбунтувала, а тя не ме е научила на премерен риск, на правила за безопасност, на самосъхранение.

Ако пък ми беше позволявала разни екстремни преживявания и нещо се беше случило с мен, тогава щеше да е виновна, че ми е позволявала.

Излиза, че в очите на хората майките винаги за всичко сме виновни.

Така ли е?

За едно със сигурност сме виновни. Че сме създали живот в свят, който просто е твърде опасен.

Защото и да не качиш детето на парашут, може да го блъсне кола на пешеходната пътека. Или да го прегази АТВ, докато се разхожда по тротоара на курорта.

Или ТИР да го смаже, както си седи на задната седалка в колата на баба и дядо. Общото във всички тези случаи е, че НЯКОЙ НЕ Е СПАЗИЛ ПРАВИЛАТА.

Господ да ни пази децата и да не се сбъдват страховете на майките.

За една майка обаче се случи най-лошото и затова написах този пост. Искам да й кажа нещо сега. Като майка на майка.

Не си виновна ти.

Детето е имало мечта, ти си направила каквото можеш, за да я сбъднеш. Нямало е как да знаеш, че някой нещо е недогледал, недообезопасил, не проверил, не си е свършил работата, за която ти си му платила да я свърши както трябва и да ви даде адреналин, и радост, и чудесен спомен за цял живот, такъв, който някой ден детето да разказва на децата си.

Нямало е как да знаеш! Била си смела майка, майка, която иска да подари щастие на детето си. За добро на детето си го направила. Всичко правим за децата си, знам това, разбирам те, прегръщам те.

Не си виновна ти, че някой не е следвал правилата.

Не си виновна.

Не си виновна, майчице.

Не си.

---

Бел. ред. Текста на Мама Нинджа (Мария Пеева) препубликуваме от фейсбук профила й с нейно съгласие. Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.