Един изгорял автобус - и хората в него - може да ни парализира от ужас за няколко часа, за няколко дни или за месец  - в зависимост колко са ни близки изгорелите. 

Една стара гемия, наречена "туристическо корабче", може да повлече дузина български клетници към дъното на Охридското езеро. След време трагедиите отшумяват за медиите, болката остава за осиротелите. 

Би било преждевременно да сочим с пръст "заподозрените": нека следователите си свършат работата. Нещастен случай, човешка грешка или техническа неизправност - има ги откак човекът е изобретил колелото и колесниците от Троянската война  насам. Никой не е застрахован.

И все пак, има едно камъче, което често обръща колата. Има статистика. Тя е безмилостна за нашите географски ширини. Заедно с Индия и няколко други държави с "артистични" шофьори, "разсеяни" пътни инженери и амбициозни политически строители на магистрали, ние като че ли никога няма да изживеем катарзис от тези касапници, които често се устройват по нашиите пътища. На нас не ни трябва нова световна война. Сами си я организираме. Един  гений беше казал: дайте ми лост и аз ще преместя Земята. В нашия географски район това звучи като:"Дайте ми джип и аз ще я опустоша..."

Не става въпрос за случилото се с автобуса край Боснек. А за пламъците в главите на мнозина, когато докоснат волан. Или когато искат да дрифтират по пътищата. И за онова, което болезнено липсва - превенция. Култура на превенцията.

Ние се сещаме, че нещастието е можело да бъде предотвратено, когато е твърде късно. Когато половината от младите шофьори по пътищата не знаят да четат. Или не могат да шофират с по-малко от 200 км в час. И когато няма сила, която да ги спре, камо ли да ги образова. Или да ги промени.

Някой плахо споменава думата превенция, когато язовирът или реката прелее, та отнесе село Бисер или удави Мездра, а ние сме проспали времето за предотвратяване на бедствието. Климатът се променя с бясна скорост, но на нас още не ни се вярва, че това е така. Смъртоносен вирус върти острата си коса по света, милиони се заразяват и умират, ние се чудим дали ваксините са полезни или някой иска да ни чипира. На калпавия ум маската му пречи.

Дори и добра власт да има в София или Виена, в Париж или Хага, на някои все ще им е виновно я "турското робство", я Бил Гейтс, я ланският сняг.  

Изглежда, че преди всичко ни е нужна превенция на глупостта, на нехайството, на арогантността и алчността, на безумното строителство и на диващината по пътищата.

Културата на превенцията против мутро-културата, която у нас май е нещо като всекидневно природно бедствие. Без влияние от климата...  Автомобилът често се превръща в трагичен автогол. И няма мантинела, която да издържи на манталитета ни и неговите спонтанни взривове.

Ремонтът на цяла България е като ремонта на "Граф Игнатиев" - безкраен и неефективен. Мълчанието на агнетата от Брюксел до Берлин само удължи ремонта и отдалечи катарзиса.

Така пътуването ни с държавния автобус стана пътуване заникъде през последните 30 години. Дано след смяната на волана нещата да се променят.

Удивително е колко много творци виждат живота като пътуване с автобус. Често - заникъде...

В "Безпътният автобус" (1947), Джон Стайнбек описва съдбата на случайно попаднали в него пътници, които търсят по-добър живот и по-приятни мигове... Също като клетниците от (северно)македонския автобус, търсещи приятен и полезен уикенд в Истанбул, за да свършат край Боснек - далеч преди Скопие.

В "Рейс" (1980) на Станислав Стратиев пътниците от автобус към центъра на София  в един момент разбират, че никога няма да стигнат до крайната спирка. Няма такава. И не е имало, май... 

Във филма "Автобусът" (1975) на турския режисъор Тунч Окан, група отчаяни емигранти са дали паспортите  и последните си стотинки на каналджии, с надеждата да се доберат до Стокхолм. Изоставени, те са отново по пътя заникъде. 

Това магистрално-манталитетно  лутане, това безцелно пътуване за никъде - от София до Скопие - за по-направо през Хонолулу  - защото нямаме директен път един към друг - още веднъж ни напомня за всички разновидности на абсурда, в който живеем.

И както казва Иво Андрич, благородник от Балканите и техен познавач, "Никой не ни дърпа към гроба, бутат ни отзад." 

А често и ние сами се бутаме.