Михаил Шишкин е руски писател, носител на множество големи литературни награди, автор на "Венерини коси" и други романи. Живее в Швейцария. През 2013 г., още преди "присъединяването" на Крим, отказва да представя Русия на международния книжен панаир в САЩ BookExpo America в знак на протест срещу Путинова Русия, заради което го наричат "национален предател". 

Има разкази на бивши лагерници за това как класиците на руската литература са спасявали живота им. Те разказвали на криминалните си „колеги“ романите на Тургенев, Толстой, Достоевски. Великата руска литература не е успяла да предотврати Гулаг, но помагала за оцеляването в Гулаг. Много ли е това или малко?

След нападението срещу Украйна руската литература е обвинявана в съучастничество в тази война и в жестокостите, извършвани от руските войници - твърди се, че тя по същество била империалистическа. Тази война олицетворявала моралния и хуманитарен банкрут на руската култура. Някои украински писатели призовават към бойкот на руската музика, на руските филми и книги, като обясняват, че по света тази култура все още е погрешно смятана за европейска и хуманистична, докато престъпниците, изнасилващи майки с децата им, са били възпитавани в училище именно в духа на творбите на руските класици, че пътят към клането в Буча произтичал и от руската литература...

Да бъдеш руснак е болезнено. От името на моя народ, на моята страна и от мое име се извършват чудовищни престъпления. Човек би искал да обича родината си и да се гордее с нея, но как може да се обича майка, която изяжда своите и чуждите деца? Русия върши това от векове и то не може да бъде спряно. Тази война превърна езика на Пушкин и Толстой в език на военнопрестъпници и убийци. Русия буди асоциации не с руските музика и литература, а с бомби, сипещи се върху родилни домове и с обезобразените трупове по улиците в едно предградие на Киев.

Какво бих могъл да кажа като руснак, когато чуя, че в Украйна се демонтира паметник на Пушкин? Само да мълча и да се покайвам. И да се надявам някой украински поет да нададе глас в защита на Пушкин.

Путиновият режим постави руската култура по цял свят под обстрел, при това тя, както винаги в предишните времена, понесе унищожителен удар от собствената си държава.

Днешна Русия е фашистка държава. Няма значение какво казват онези в Кремъл, важно е само какво вършат. А те вършат фашизъм. Дейците на културата са принудени да пеят патриотични песни или да емигрират.

В Русия вече няма свободна култура. Всъщност това е тавтология – културата не би могла да е друга, освен свободна. Режимът в моята страна сложи край на руската култура. Русия на Путин, след кратка пауза, продължи съветското унищожаване на културата. За плакат с цитат от Достоевски се получава присъда.

Собствената държава винаги е била главният враг на руската култура. Александър Херцен го е формулирал ясно:

„Държавата се е устроила в Русия като окупаторска армия.“

От векове насам руската система на властта постоянно мени кожата си, но при това остава винаги непроменена. Една робска пирамида, обожествяваща върховния хан. Така е било по време на „Златната орда“, така е било под властта на Сталин, така е и днес, след присъединяването на Крим и започването на войната в Украина.

Светът е учуден от мълчанието на руското население – против войната се виждат само отделни протести. Прочутото последно изречение от историческата драма „Борис Годунов“ на Пушкин гласи: „Народът мълчи“. Тази е научената и предавана от поколение на поколение стратегия за оцеляване – по-сигурно е да се мълчи. По-здравословно е да нямаш собствено мнение. Властта винаги е права. Властта не зависи от мнението на населението, тя просто е някъде там горе, като небето, и изисква послушание, независимо каква заповед се дава.

Това превръща руския цар в сакрална личност. А който се противи, се оказва в затвора. Освен това руснаците знаят от собствения си чудовищен исторически опит, че и най-отвратителната власт в Русия е за предпочитане пред отсъствието на каквато и да било власт. Една народна мъдрост гласи:

„Не бива да се пожелава смъртта на лошия цар. Следващият може да бъде още по-лош.“

На това мълчание може да се противопостави само словото. Затова поезията в Русия винаги е била повече от поезия. Затова държавната власт винаги се е опитвала да задуши културата или да злоупотреби с нея. Оказвайки почит на руските класици с многобройни паметници, съветската власт се опитва да си самопридаде на хуманност и почтеност. Както през 1937-а година от трибуните, зад които се укриват треперещите от страх палачи, се чува „Пушкин е за нас всичко“, така и сега същите призиви се отправят на фона на разрушените украински градове. Режимът се нуждае от културата като човечна маска, като боен камуфлаж - затова Сталин се е нуждаел от Шостакович, а Путин – от Гергиев.

Пътят към клането в Буча не преминава през руската литература, а през забраните за публикуване на Достоевски и Булгаков, Набоков и Бродски, Ахматова и Платонов, през разстрелите на Николай Гумильов и Исак Бабел, през трагедиите на Марина Цветаева и Перец Маркиш, убийствата на Осип Манделщам и Даниил Хармс, през клеветническите кампании срещу Пастернак и Солженицин. Пътят към тази война минава през столетията на отчаяна и постоянно губена съпротивителна борба на културата срещу престъпната държавна власт.

Заговори ли се за „империалистическия“ начин на мислене на руснаците, се забравя, че Руската империя, за разлика от Британската, винаги е била робска империя, в която руският народ е трябвало най-много да търпи и да страда. Сигурно британската представа за империя е по-различна. Руската империя съществува не за руснаците, а сама за себе си. Единственият смисъл на руската власт е запазването на властта. „Империалистическият“ начин на мислене на руснаците е от друго естество.

По-голямата часто от населението още живее духом в миналото: човекът се идентифицира с племето и е изцяло зависим от водача на глутницата, от вожда, хана или царя. Съвременният човек поема сам отговорността за моралните си решения. А когато злото произлиза от собствената страна, той застава срещу нея и народа си. Повечето руснаци живеят все още в епоха, в която собственото племе винаги е право. А държавната власт набива в мозъците им от поколения насам мирогледа на „Русский мир“. Свещеното отечество било остров, заобиколен от враждебен океан и само царят в Кремъл можел да спаси тази страна и нейния народ и да съхрани с желязна ръка реда в Русия.

Запазването на властта се нуждае от врагове и от безкрайна война. И от войници. Думите на маршала на победата Жуков за тежките загуби през Втората световна война са прочути:

„Нищо, жените ще родят нови войници.“

Робите се превръщат във войници с едно доказало се помощно средство – патриотизма. Всички диктатори са съумявали да преобразяват любовта към родината в любов към режима. Успешно. По руските телевизии се показват същите ужасни кадри с разрушенията и с детските трупове от Украйна, както и по западните телевизии, но се обяснява, че градовете били разрушени от украинската армия, а децата били изнасилвани и убивани от украинските нацисти. Та нали руската армия защитава в Украина нашата родина срещу натовския фашизъм!

Пропагандата лъже, но й вярват, защото властта е винаги права (а телевизорът е представителят на властта в собствения хол) и защото руснаците винаги воюват на страната на доброто срещу злото.

Цивилизационната бездна между съвременното човечество и затъналото в манталитета на Средновековието руско население може да бъде преодоляна само чрез културата. Затова режимът прави всичко за да пречи на културата.

Вечните „проклети“ въпроси от руската литература на 19-и век „Кой е виновен?“ и „Какво да се прави?“ са измъчвали само една тънка образована прослойка. За милионите неграмотни селяни основният руски въпрос звучи различно: „Истински ли е царят или е лъже-цар?“ Както тогава, така и сега в Русия прогимназиалното образование е задължително от сталинско време, а държавната идеология злоупотребява с литературата, за да учи децата на „патриотизъм“. Властта не се нуждае от хора, които задават въпроси, а от послушни „патриоти“.

Отговорът на въпроса дали царят е истински зависи единствено и само от победите. Сталин, победителят във Великата отечествен война е бил истински, той е уважаван и почитан и до днес. Горбачов губи както войната в Афганистан, така и Студената война срещу Запада. „Горби“ определено е бил лъже-цар и е презиран и мразен в Русия.

С анексията на Крим Путин се легитимира в очите на населението като истински цар. Обаче докато не победи в похода срещу Украйна, той драстично подкопава легитимността си. Ако режимът на Путин рухне, ще се стигне до депутинзация, но тя ще се проведе от нов Путин с друго име.

Това не е война между украинци и руснаци. Това е война между човеци, които говорят както украински, така и руски, и не-човеци, които изпълняват престъпни заповеди. В тази война няма националности – има човеци и не-човеци. И в Русия човеци излизат на улиците, за да протестират срещу войната. Анти-човеци ги пребиват и арестуват.

Немският език не принадлежи на нацистите. Пол Челан е писал стиховете си на езика на убийците на своята майка. Руският език не принадлежи на Путин и на военнопрестъпниците. Езикът остава онова, което винаги е бил – извънфизическа форма на съществуване на човеци и не-човеци.

Робите раждат диктатура, а диктатурата ражда роби – от този дяволски кръговрат има само един изход и той минава през културата. Литературата е лекарство срещу отровата на „империалистическото“ мислене.

Руската литература все още дължи на света един велик роман. Може би той ще бъде написан от млад човек, който сега се намира в някой окоп и още няма представа, че е писателят. И който се пита:

„Какво правя тук? Защо моята държава ме излъга и предаде? Защо трябва да убиваме и да умираме? Защо ние, руснаците, сме фашисти и убийци? Кой е виновен? Какво да се прави?“

Имам мечта. I have a dream...

Когато мъдрите евреи се събуждат сутрин, те благодарят на Бога, че им е върнал душите. Имам тази мечта, макар да знам, че тя никога няма да се сбъдне. Един ден страната ми ще се събуди, ужасена от нощния кошмар, и ще си каже: „Господи, благодаря ти, че ни върна душата!“.