Неземни плажове, вино и футбол... с това е позната Португалия на света. Но това ли е всичко, с което може да се гордее?

Наглед малка, тя сякаш винаги остава леко встрани от прожекторите в сравнение с други европейски държави. А всъщност притежава голям чар, уникален дух и пъстрота!

В "Португалия – загадъчна и пъстра", Бари Хатън увлекателно разказва за нейното развитие от създаването ѝ, за времето на Великите географски открития, в които е пионер и основна движеща сила, за величието ѝ като глобална империя, през политически преврати, отношения със съседни държави и още много други значителни събития. Всичко, през което Португалия е преминала, е повлияло на нейните култура, икономика и общество. Авторът с любов и страст ни запознава с изобилие от кулинарни, музикални и фолклорни традиции, както и с топлината, гостоприемството и безгрижния живот на португалците. Хатън умело съчетава дългата и славна история на Португалия с лични впечатления.

Хатън е британски журналист, който живее в Лисабон. През годините пише множество статии за любимата си Португалия във вестници и списания, но накрая решава, че е време да ѝ посвети книга. Женен е за португалка и има две дъщери.

Представяме ви откъс от "Португалия – загадъчна и пъстра", Бари Хатън, издателство "Ера":

***

На една от най-оживените туристически спирки в Лисабон децата тичат, подскачат и прескачат континенти. На земята в предградието Белем, разположено на брега на реката, се простира огромна карта на света от мрамор с инкрустации. Картата показва в черно, бяло и охра континентите с отбелязани годините, в които португалските изследователи са стигнали там – винаги една крачка пред останалите европейци. Малка и наказана с липса на природни ресурси, включително плодородна почва, Португалия има нужда от нови земи, за да оцелява и процъфтява, и нейните изследователи кръстосват целия свят, докато през XVI век империята ѝ обхваща части от Африка, Азия и Южна Америка. Децата весело прескачат между номерираните аванпостове – метафора колко близо са за съвременните поколения тези някога толкова далечни места.

Туристически автобуси, които за никъде не бързат, стоварват пътници, които се дивят на тези постижения от епохата на Великите географски открития. По картата в Белем всяка година минават около един милион души. Движат се на тълпи, както местните жители преди 500 години, когато се събират тук и наблюдават пристигането на огромните кораби, натежали от ароматни подправки. Товарът им струва милиони евро сегашни пари. Туристите обикалят, гледат в краката си, опитват се да съпоставят миналото и настоящето. Сочат към датите, на които се е творила историята, и ококорени осъзнават колко голяма е била португалската империя. Изглеждат впечатлени, но им е трудно да повярват, че това, което показва картата, е истина. Понякога и на португалците им е трудно – местните може и да обичат да разказват за Великите географски открития, за да докажат, че страната им е била важна, но все пак оттогава е минало много време и днешна Португалия е съвсем друга бира, при все че от време на време все още се показват следи от онези времена.

Посетителите обикалят около Белем с видеокамери, минават по широките морави, между кипарисите и улавят моменти от португалската история на неравни части: великолепния манастир „Жеронимуш“ и неговата църква, построени в прослава на приказното богатство и почетно положение, придобити с морските открития, с пищна екзотичност, която загатва за желание за бягство от действителността в романтиката; и културния център „Белем“ – не особено поразителна сграда, завършена през 1992 г. в чест на първия мандат на Португалия като председател на Европейската икономическа общност. Нещо като пълнолетие. Тази изключително скучна сграда е паметник на сериозните усилия, както и един от най-големите пропуснати шансове на съвременната португалска архитектура. С полет на въображението като този, сътворил пирамидата пред Лувъра, навярно щеше да се получи по-добре.

Небето изглежда по-голямо над широките улици на Белем, далеч от навалицата на площадите в центъра. На този участък от река Тежу флотилии от дървени кораби се събират, готови да се отправят на важни пътувания през златните години на империята. От блясъка на слънцето по реката и близкия Атлантически океан светлината изглежда някак разсеяна. Испанският писател Мигел де Сервантес посещава този край през XVI век. Пристига с кораб и пише: „Земя, земя! Или по-скоро – небе, небе! Защото несъмнено сме пристигнали на пристанището на прочутия Лисабон“.

Кацнал на речния бряг, Паметникът на откритията е величествено възпоменание за онази златна ера. Изваян от светъл камък, той стърчи над реката, имитирайки носа на каравела – такива кораби иберийските изследователи използват при безпрецедентните си и опасни експедиции в Атлантика и отвъд. Наредени на специални ивици от двете страни на монумента, се издигат трийсетина масивни каменни фигури, изобразяващи героите от онова време. Това е нещо като открит пантеон. Фигурите, с наподобяващи купи за пудинг прически и брадички, вдигнати към хоризонта, не са в естествен ръст, а уголемени, както се полага. Най-отпред е Енрике Мореплавателя – португалски принц, който в края на XV век прави голямата крачка към нови граници, особено по Африканското крайбрежие, откъдето португалците вземат злато и роби. Зад него са Бартоломеу Диаш, който пръв заобикаля най-южния край на Африка; Вашко да Гама, който стига до Индия; и Педро Алвареш Кабрал, който завладява Бразилия за португалската корона. Фернандо Магелан, португалец, чиято флотилия първа прави пълна обиколка около Земята, също е тук, макар че – колко неловко! – осъществява това пътешествие в името на Испания. Магелан се е сражавал за португалската корона на Изток, както и в Африка през XVI век и в Мароко е ранен с копие, което го улучва в коляното и той куца до края на живота си. Труден характер, но вдъхновяващ водач, винаги облечен в черно, късметът на Магелан намалява, след като на португалския трон се възкачва крал Мануел Първи. Монархът отказва да увеличи военната му пенсия, отношенията им се развалят и Магелан си събира багажа и заминава за Мадрид.

Не е важно, че историческите знаменитости, качени на Па­метника на откритията, се взират в отсрещния бряг, от който ги делят само няколкостотин метра. Важното е, че гледат на юг. Когато португалците излизат с корабите си от река Тежу и навлизат в Атлантическия океан, те правят ляв завой, който променя света. Това се оказва повратен момент между Средновековието и модерността.

Разказът за тези постижения е увековечен в Os Lusíadas („Лузиадите“) – епическа поема в рими от Луиш де Камоинш, дълга почти 9000 стиха. Публикувана през 1572 г., тя е един от златните стандарти в португалската литература и класика на Eвропейския ренесанс. Де Камоинш, естествено определен като „португалския Шекспир“, също присъства до монумента. Поколения наред неговата класическа поема е задължителна за изучаване в португалските училища. Тя е хроника на смелостта и дързостта на епохата, в която португалците достигат отвъд хоризонта. Старинният речник и сложната граматика я превръщат в безрадостно задължение за учениците, макар че им допадат морските чудовища и ореолът тип „Карибски пирати“.