Дебатите около официалното откриване на навоизбрания парламент са показателни за един сериозен проблем - незавършената европеизация на България. Формално вече сме пълноправни членове и на ЕС, и на НАТО. На път сме да се присъединим и към еврозоната, която е най-напредналата форма на евроинтеграция. В душата на българина обаче все още има съмнение - европейци ли сме или май не чак дотам?

Съмнението по принцип е белег на интелигентност и може да доведе до философски прозрения, ако вярваме на Декарт. Но може да доведе и до съвсем некартезианска комедия от комплексирани и объркани реакции. Като например тази, която възникна с изпращането на покана на руския посланик Митрофанова за откриването на НС и с последвалите заявления, че ако тя дойде, български депутати ще излязат. Ами ако тази депутатска евакуация задейства руския имперски инстинкт за окупация на празни или недобре охранявани пространства? Какво ще правим с окупиран парламент, пък било то и на символно ниво?

Истинският въпрос обаче е как да се справим със собствените си съмнения, че като народ не сме узряли съвсем за това, което клиширано се нарича европейски ценности. И ако погледнем социологическите проучвания, няма как да не забележим, че като отношение към ключови ценности на демокрацията, правовата държава, правата на човека и т.н. в немалка част от хората все още тлеят недоверие или дори отрицание.

Партиите и представителните органи на властта са практическият разум на демократичното общество, а разумът е инструментът, чрез който то се справя със съмненията. Поради това българското общество, наблюдавано от външен зрител, може да не изглежда съвсем с ума си. Но във всяка лудост има някаква логика.

За да се разбере проблемът с незавършената европеизация, трябва да се види какво в стратегиите на основните партии - които в една или друга степен са проевропейски - не сработва. Тук ще изключим "Възраждане", защото те открито се обявяват за излизане на България от евроатлантическите структури и тесен съюз с Русия. Каквито и евросъмнения да има българинът, те не отиват чак до такива крайности при голямото мнозинство от хората. Все пак обаче тази позиция вече е на масата и ако евроориентираните партии не спечелят битката за съмнението, този възглед може да се разпростре сред по-широки групи. Марката "Костя Копейкин" вече е регистрирана и от символ на продажна петoколонност тя може да се издигне поне до сатиричен гоголевски роман.

Евроатлантиците

Най-последователни и отчетливи евроатлантически позиции защитава "Демократична България". Проблемът с нейната стратегия е, че тя сякаш не забелязва съмненията на част от избирателите или ги третира като проблем на растежа, който ще отшуми с времето. За съжаление обаче последните социологически проучвания не потвърждават тезата за отшумяването. Напротив, съмнението се засилва и добива все по-изразен географски характер: докато столицата София е силно проевропейска, в останалата част от страната - с малки изключения - картината е различна. Подоходното неравенство изобщо, както и това между столицата и страната също се задълбочава. Всичко това демонстрира, че съмнението в душите и умовете на мнозина българи се подклажда от липсата на битови условия, които да са близки до европейските. Докато стратегията на ДБ не отчете тези факти, влиянието ѝ ще остава ограничено до София и най-големите областни градове.

ПП също са с ясно изразени евроатлантически позиции. Те са и първите, които реализираха сериозна фискална експанзия с цел повишаване доходите на най-уязвимите групи - най-вече пенсионерите, което може да бъде отчетено като опит за реална европеизация на бита. По отношение на съмненията на българите стратегията на ПП не е толкова открита и праволинейна, колкото на ДБ. В предизборната кампания те например съзнателно не говореха за Украйна с идеята да не отчуждават потенциални избиратели. Същевременно скъсването с "Газпром", както и изгонването на 70-те руски дипломата бяха категорична демонстрация на проатлантическата им позиция. Слабостта в стратегията на ПП е, че за да сработи тя са необходими значителни парламентарни мнозинства, които да я отстояват поне в няколко мандата. И за кабинета "Петков" ПП трябваше да разчита на партньори като ИТН и БСП, които всъщност целенасочено подронваха аспекти на тази стратегия. Голямата опасност е мнозина да се разочароват от този подход като "неработещ" и "неприложим" заради липсата на по-широка политическа подкрепа.

ГЕРБ също е евроатлантическа партия, която обаче залага не толкова на интернализацията на ценности, а на личностни договорки между лидерите на партиите, бизнеса и международни фактори. Борисов се представя като човек, който се "разбира" с Меркел, Макрон, Тръмп, Путин, Ердоган, Папата и т.н. В домашен план пък говори за "Възраждане" като за сериозна партия, с която може "да се разбере". Този персоналистичен евроатлантизъм очевидно е зависим от титаничните способности на един лидер да примирява световните и домашните противоречия. Слабостта на тази стратегия е очевидна: често "разбирателствата", до които се достига, са безпринципни и със силни съмнения за нелегитимни стимули за постигане на съгласие. В резултат на тази стратегия например България скоростно построи "Турски поток" при неясни перспективи за печалби, бе принудена да купи два руски реактора, забави строителството на интерконектора с Гърция, не подписа Истанбулската конвенция, заплете се в безсмислен спор със Северна Македония и т.н. И всичко това в името на евроатлантизма и разбирателството.

ДПС е последната формация в евроатлантическата група. В движението има срастване на ясна ценностна ориентация (защита на малцинствени права) с не по-малко ясни бизнес интереси на лидери на формацията. Подобно на казуса ГЕРБ това срастване води до парадоксални и противоречиви позиции на евроатлантиците от ДПС: най-пресният пример беше тяхното шумно настояване България да се върне към "Газпром" въпреки ескалацията на войната и очевидните рискове, свързани с този доставчик.

В обобщение, евроатлантиците се борят със съмненията на българите и недостатъчната ценностна европеизация по следните начини: чрез пример за последователност, праволинейност и неотстъпчивост (ДБ), чрез фискална експанзия с цел повишаване на стандарта на уязвимите групи и известно приглушаване на евроатлантическите тези в предизборен контекст (ПП), чрез омаловажаване на ценностите и договаряне на личностно ниво с политически опоненти и конкуренти, както и с бизнеса (ГЕРБ) и чрез сливане на ценностното ниво от бизнеса и икономиката, което отваря пространство за договорки с всички (ДПС).

Евроатлантическите партии като цяло не се отклоняват сериозно от позиции, които и останалите страни в ЕС заемат (с уговорки за забежките на ГЕРБ и ДПС при реализацията на руски енергийни и други проекти).

Евромитрофанците

Една втора група от политически субекти в България твърди, че съмненията на българите и недостатъчната им европеизация трябва да водят до съдържателно различна политика на България от тази на страните от НАТО и ЕС. Страната трябва да остане в НАТО и ЕС, но да има собствена, самостоятелна линия, да защитава своя уникален "национален интерес". Разликата стана особено видима по отношение на войната в Украйна.

Евромитрофанците твърдят, че България трябва да е "неутрална" в този конфликт доколкото може, в никакъв случай да не изпраща оръжие на нападнатата страна, да възприема руските тези за причините за войната, нейния характер и възможните изходи, да не се солидаризира с декларации в подкрепа на бъдещо членство на Украйна в НАТО и т.н. Президентът Радев, БСП и БВ са в тази група, която, метафорично и неметафорично казано, иска да запази България в ЕС, но и посланик Митрофанова в НС. От тази гледна точка групата отговаря на неологизма "евромитрофанци".

Един добронамерен прочит на тази позиция е, че евромитрофанците отдават демократично уважение на съмненията на българите, като същевременно им дават възможност да гласуват за партии и представителни политици, които няма да извадят България от ЕС и НАТО и няма да ни поставят в ситуация да бъдем изгонени от тези огранизации. Т.е. обещанието е, че те ще водят България по ръба на еврочленството, но без опасност да се спънем и да паднем от другата страна.

Дори да допуснем, че водачите са достатъчно умели, за да избягнат спъване, все пак тази стратегия е изключително рискова. Тя обещава, че ще предотврати радикализация на съмненията на българина и ще го удържи в рамките на ЕС. Но засега поне тази стратегия е контрапродуктивна и налива вода в мелницата на радикалите от "Възраждане" - те вече изпревариха БСП на последните избори. Нещо повече, евромитрофанците са изправени пред обвинения в лицемерие от двете страни: едните ги обвиняват, че са зле прикрита пета колона на Русия, а другите - че говорят едно, но нямат куража да стигнат докрай в критиките си към ЕС и исканията за приятелство с Русия. Тази разкрачена позиция на евромитрофанците в крайна сметка легитимира радикализма и подронва собствената им подкрепа.

***

Основният въпрос всъщност не е дали в този парламент ще се състави правителство само от евроатлантици или то ще съдържа някои евромитрофанци. На България ѝ предстои сериозен разговор за характера на самия евроатлантизъм и справяне с евросъмненията на българите. Всички партии - евроатлантици или не чак дотам - имат сериозни слабости в собствените си стратегии, което е и основната причина за незавършената европеизация на страната. Ако наистина всички изброени са "за" интеграция на България в ЕС, те сериозно трябва да обмислят и ревизират поведението си, като поне спрат да действат контрапродуктивно.

Не бива да забравяме, че европеизацията е истинският ни възрожденски идеал. И тя зависи най-вече от нас самите: "Да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите собствени задружни сили". Особено когато другите народи сериозно ни помагат да вървим напред, ще е срамота сами да се препънем или да кривнем встрани.

Дойче веле