Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.
3 април 2022 година
Допреди днешния ден ми се струваше, че най-страшните кадри, видени от човечеството, са черно-белите снимки на изтощените до смърт деца в Освиенцим, планините изтерзани трупове на невинни жени и старци.
Днес светът видя тези кадри цветни.
Светът видя Буча, Ирпин, Гостомел. Украинските градчета след напускане на „руските освободители“ – пътища, затрупани с телата на разстреляни, изнасилвани, осакатени хора.
Днес светът се е вцепенил.
Точката, от която няма обратен път, сякаш бе премината още през февруари, след първото убито дете.
После ние просто се отдалечавахме от нея. Всеки руски снаряд ни отхвърляше с километри от тази точка.
След всяка разрушена къща, след всеки умиращ в студеното мазе старец, след всяка ракета, хвърлена върху родилното, детската градина, болницата, след бомбата върху мариуполския театър, до който имаше надпис с огромни букви „Деца“...
Мисля, че днес в Украйна умря последният пацифист. След тези кадри не остана човек със син паспорт (украинските национални паспорти са със сини корици – бел. прев.), който би заговорил за каквото и да е опрощение или примирение с „руския свят“.
Тези кадри ще ги помнят и нашите правнуци. Те ще влязат в учебниците по история. Независимо от това, че Facebook днес срамежливо ги банва като „неприемлив контент“.
Убедена съм, че истински „неприемлив контент“ вие ще получите някъде около Нова година. Когато оцелелите украински деца ще пишат писма до Лапландия и ще си поръчват не нов смартфон или скутер, та дори и не "мир в целия свят", а да бъде изпепелена съседната страна, да се изтрие тя от лицето на Земята.
7 април
В град Днипро вече цял час вие сирената. Тук тя е някак особено тревожна. Звукът й е като саундтрак към филм за Втората световна война.
Аз пуша права край бомбоубежището в чуждия град и слушам, слушам, слушам…
Помня, как в детството ми понякога пускаха сирена. По радиото (онези прашасали кутии, които ги имаше във всяка кухня) дикторката провъзгласяваше с патос: „Днес в московския район на град Харкив ще се проведе проверка на противовъздушната тревога“.
Питах баща си защо я проверяват. А той ми отговаряше „в случай на война“ и непременно се усмихваше. Усмивката му означаваше, че това е несериозно, просто формалност, няма защо да се притесняваме. И ние не се притеснявахме.
За нас думата „война“ беше някак си… остаряла. Нещо от филма на Биков „В бой отиват само старците“, от стихотворението на Симонов „Жди меня…“, от книгите на Суворов, подредени на рафта в татковата библиотека, от учебника по история за шести клас, нещо, свързано с парадите на 9 май и разказите на ветераните, които идваха в нашето училище, подрънквайки с медалите и ордените си.
Когато тези учебни сирени ги пуснеха по време на часовете, нас ни изкарваха от класната стая в колона и ние, хванати за ръце, се спускахме във физкултурния салон.
– Внимание, евакуация по схемата! – раздразнено командваше заместник-директорката Валентина Ивановна в училищното крило, отредено за долните класове. В ръцете си държеше голям чертеж и се мръщеше, разглеждайки го.
А ние се кискахме и тропахме по стъпалата надолу като слончета. Часовете отменени – не е ли празник? Най гот беше, когато сирената се обаждаше по време на контролно по математика.
– Чат ли си, колко им провървя на 5-и „Б“ клас! – завиждахме ние на висок глас. Нас проверката ни беше заварила на безобидната ботаника. Но все едно – гот!
В спортната зала беше шумно, всички сядаха – клас до клас – върху опънатите спортни постелки. Е, малките.
А големите бягаха да пушат зад училищните оранжерии.
Годината беше 1985-та, 40 години след Втората световна.
След почти още толкова аз, бежанката, стоя до бомбоубежището, пуша и слушам сирената. Не учебната. Истинско предупреждение за наближаващата смърт.
Руската ракета лети точно сега. Към всеки наш град, селище, дом, детска градина, болница, театър, спортна зала. Във всека една точка на картата на Украйна.
43-ят ден от войната. А аз все още понякога не мога да повярвам в това.
---
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.
Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на местния голф-клуб* Superior Golf & Spa Resort.
Превод Валентина Ярмилко
Още по темата
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и днес, за да научите новините от България и света, и да прочетете актуални анализи и коментари от „Клуб Z“. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме нужда от вашата подкрепа, за да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 държави на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на истинска, независима и качествена журналистика. Вие можете да допринесете за нашия стремеж към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият поръчител на съдържание да сте вие – читателите.
Подкрепете ни
