Христо Христов е разследващ журналист и изследовател на архивите на Държавна сигурност (ДС), основател на сайтовете desebg.com, pametbg.com и agentibg.com, автор на редица документални изследвания за престъпленията на комунистическия режим и сценарист на документалната поредица на БНТ "Отворени досиета", посветена на жертвите на тоталитарната власт на БКП.

Г-н Христов, губим ли историческата си памет с времето и колко опасно е това за бъдещето ни като нация?

Не бих могъл да правя генерални обобщения, защото не съм специалист по народопсихология и не искам да влизам в ролята на човек, който говори от името на обществото. Мога да споделя само моя опит и наблюдение като журналист с над 30-годишен опит, от който над 20 години като разследващ журналист и изследовател на комунистическия период 1944-1989 г. и периода на прехода към демокрация след 1989 г. От тази позиция мога да кажа, че не сме от най-паметливите нации, защото ми прави впечатление, че немалка част от хората не помнят не само това, което беше по времето на тоталитарното управление на БКП, но и дори това, което им се случи през прехода към демокрация. 

За съжаление моето усещане е, че ние деградираме като общество, излиняваме като нация, която не само няма здрава ценностна система, но ценностните представи са тотално объркани – свободата е заменена от свободия, законът от беззаконие, демокрацията от псевдодемокрация, справедливостта – от безправие, културата от халтура и пошлост, истината – от лъжата, вярата – от безверие, свободата на словото – от словоблудство, честта и достойнството – от продажност и лицемерие. Липсват духовни водачи, а в политиката – лидери, които да умеят да обединяват. Вместо това имаме персони, инсталирани на ръководни позиции в политиката и държавата, които сеят само омраза и разделение, което рефлектира върху обществото.

Ако имахме добра памет щяхме да помни историческите грешки и нямаше да ги повтаряме. Ако помнехме, щяхме да имаме и онези образци на поведение, жертвали се за една свободна и независима България, които да следваме, а не само да предаваме като пример на следващите поколения.

Пандемията от коронавирус показа колко лесно податлива на манипулация е немалка част от българското общество, която дава вяра на слухове, фалшиви новини и конспирации, вместо на факти и официална информация от компетентни органи.

Мръсната война на Путин и режима му срещу Украйна пък свали всички маски и показа, че ние сме само проформа членове на Европейския съюз и на НАТО, защото като държава нито сме солидарни с политиката, която прие ЕС, нито показахме, че сме надежден съюзник и партньор в Северноатлантическия пакт. Не знам лицата, които са по върховете на властта (не мога да ги нарека политици, защото не са показали с нищо, че могат да произвеждат смислени политики) кого заблуждават освен себе си? В същото време се жалват, че не ни приемат в Шенгенското пространство и еврозоната, че липсвала европейска солидарност към България. На това му се казва цинизъм.

Като разследващ журналист и изследовател на архивите виждате ли паралели с настоящето? Повтарят ли се истории от комунистическия режим в демократичното модерно общество?

Целият манталитет на демагогстване и лицемерие, който е в основата на тоталитарната власт на БКП, я виждаме да се проявява с пълна сила и днес. Преди избори говорят едно, след изборите правят друго – безпринципност, задкулисни договорки и лъжи.

Едно от най-негативните влияния на тоталитарния комунистически режим е внушаваното близо половин век твърдение, че партията ще ти реши всички проблеми. Това води до системно изтърване на чувството за инициативност, предприемачество, чувство за отговорност. И сега много често вместо да си решаваме собствените проблеми чакаме да ни ги реши някой друг.

Най-явното повторение като рецидив обаче са икономическите кризи и фалити, когато управлява БКП и след 1989 г. преименувалата се на БСП бивша комунистическа партия. БКП начело с Тодор Живков довежда страната до три тайни фалити – 1960, 1977, и 1987 г. Те са тайни и затова обществото няма представа за некадърното и престъпно управление на компартията.

След 1989 г. еднопартийното управление на БСП начело с Андрей Луканов много бързо доведе страната до икономическа криза в края на 1990 г. До голяма степен тя е и проявление на фактическия фалит от 1987 г. още при Живков, когато външните заеми от западните банки, теглени от комунистическия режим пак тайно от обществото, за да се поддържа положението, надхвърлят над 100% валутните приходи на страната.

През 1995-1997 г. при еднопартийното управление на БСП начело с лидера ѝ Жан Виденов страната отново бе докарана до тежка икономическа катастрофа. А през 2014 г. при кабинета "Орешарски", когато БСП управлява в коалиция с ДПС, беше фалирана КТБ, а щетата от над 5 млрд. лв. беше наречена показателно „кражбата на века“.

Затова в началото казах, че немалка част от българите не са особено паметливи. Изглежда те не помнят гладната и студена Луканова зима в края на 1990 г., когато всичко изчезна от рафтовете, благодарение на „сполуката“ на БСП (сполуката беше лозунга на току що преименувалата се на БСП комунистическа партия на първите свободни избори през юни 1990 г.). Не помнят и трагедията с невижданата икономическа катастрофа, която стовари върху цялото българско общество самостоятелното правителство на БСП 1995-1997 г. Тази катастрофа донесе такава хиперинфлация, която стопи спестяванията на хората, направи заплатите и пенсиите смешни, цените на стоките от първа необходимост – фантастични, зърното изчезна и човек не можеше дори хляб да си купи. Цялата банкова система рухна…

Естествено е бившата комунистическа номенклатура и свързаните родово с компартията фамилии да продължават да гласуват за БСП, но кажете ми, ако сте нормален човек и не сте мазохист ще продължите ли да давате доверие на една партия, която само си смени името, но продължи да докарва единствено беди на българските граждани и на държавата?

Ако трябва сега да обобщите за някой млад човек защо Държавна сигурност е гръбнакът на тоталитарната власт, какво бихте му казали? Какво представлява ДС - като структура, цели, начин на действие?

Първо, ако ми позволите, бих посъветвал младите хора, когато проявят интерес за случилото се в периода 1944-1989 г., да търсят надеждна информация, а не да бъдат лековерни и да се оставят да ги заблуждават, защото живеят в ерата на фалшивите новини. Има много митове за комунистическия режим, които го представят добре опакован за възприемане именно от младите поколения, които нямат преки представи за тоталитарното време. За това и понятията, с които се обяснява са удобно подменени, като вместо тоталитарна система се говори за социализъм, престъпленията на БКП са „деформации“, провалите в икономиката – „грешки на растежа“, тоталното нарушаване на човешките права – „пропаганда на гнилия капитализъм“ и т.н.

А защо Държавна сигурност е гръбнакът на тоталитарната власт обяснението не е сложно. От самото начало на комунистическия режим до края му той се крепи на насилие и репресии. За това на компартията ѝ трябва репресивен апарат и именно той е Държавна сигурност. Тя е пряко подчинена на висшата комунистическа върхушка в лицето на Политбюро, а през 1974 г., когато начело на партията е Тодор Живков то приема специален документ (Указ за Държавна сигурност), с който е прието, че ДС е подчинена респективно и на генералния секретар на БКП, тоест на самия Тодор Живков. Министрите на вътрешните работи, които отговарят за ДС, никога не се отчитат пред Народното събрание, а пряко пред Политбюро и Живков. Структурно, идеологически, оперативно и технически ДС е изградена и зависима от съветския КГБ. Прилагането на съветския образец и опит тук е едно към едно.

Оперативните работници полагат клетва за вярност не само към БКП, но и към „великия Съветски съюз“. Стига се до там, че Живков нарежда на висшия ръководен състав на Държавна сигурност така да работи, че да заслужи правото да се нарича „филиал на КГБ“. А Вълко Червенков, ръководителят на БКП преди Тодор Живков, дословно заявява, че ДС трябва да са „очите и ушите“ на партията. Комунистическата върхушка през цялото време гледа на ДС като „щит и меч“ на партията.

Зад всички изчетени досиета стоят хиляди човешки съдби – коя за вас ще остане най-трагичната история?

О, това е много труден въпрос. Бих отличил обаче трагичните съдби на трима българи, които комунистическият режим не е успял да пречупи и за отмъщение ги унищожава физически.

На първия случай попаднах, когато през 1998 г. получих достъп до 48-те тома на секретното село за лагерите, което трябваше да изясни виновните за убийствата в концлагера „Слънчев бряг“ край Ловеч, просъществувал в периода 1959-1962 г. Сред убитите там лагеристи ме потресе съдбата на Боян Кръстев от Пернишко, чиито близки бяха свидетелствали след 1990 г. по делото. По време на Второто световна война той следва във Виена, откъдето след 1945 г. безследно изчезва, а семейството не получава никакви данни за него и го смята за почитал. Изненадващо през 1956 г. Боян се завръща. Във Виена е попаднал в съветската зона, арестуван е и изпратен от руснаците в ГУЛАГ – съветската лагерна система, където оцелява над 10 години. Боян се връща с перфектен немски и китайски езици, защото в лагерите е бил с германци и китайци. В България Държавна сигурност прави опити да го вербува, но той отказва. Този отказ му създава огромни пречки да си намери работа и е принуден да работи като строителен работник. ДС обаче не го оставя. През февруари 1958 г. е арестуван и въдворен в лагера „Белене“ без съд и присъда. При закриването на „Белене“ през август 1959 г. обаче Боян не е освободен, а е превъдворен в новия лагер край Ловеч. През юли 1961 г. там той е убит от един от бригадирите – рецидивисти. В смъртния акт е записано, че е починал от бронхопневмония. Това е покъртителна история за един човек, който е успял да оцелее 10 години в съветския ГУЛАГ, а след това и в „Белене“, но е ликвидиран, защото не е пречупен в лагера „Слънчев бряг“ край Ловеч. Случаят съм го описал в документалната ми книга „Секретното дело за лагерите“.

Вторият случай е за Борис Арсов, който преди 9 септември 1944 г. е работил в стопанската полиция. Въдворяван е в концлагерите „Богданов дол” и „Белене”, а през 1962 г. е осъден за разпространение на анонимни материали срещу комунистическата власт. След излежаването на присъдата е многократно уволняван от работа и това го принуждава през 1970 г. напусне нелегално България. Минава през няколко лагери за емигранти в Италия и Германия, а през 1971 г. се установя в Дания, гр. Орхус. В края на 1972 г. създава емигрантска организация „Съюз на българските революционни комитети”. Издаваният от него бюлетин “Левски” е трибуна, от страниците на която Арсов призовава за масова  „съпротива против червената тирания”. Той предвижда БКП да бъде свалена от власт чрез обща стачка и масови демонстрации, които да преминат в народно-освободителна революция, като комунистическата партия, ДКМС и профсъюзите бъдат разпуснати.

Държавна сигурност не остава безучастна. Тя прави план да го убие (в разработката на ДС срещу Арсов планът е запазен), но вербуваният агент – български емигрант – се уплашва и планът пропада. След това ДС използва сина на Арсов, който е в България и му внушава да напише писмо на баща си, в което да го помоли да се върне. Тя прихваща това писмо и то е част от разколебаването на Арсов, когато специална група от оперативни работници пристигат в Дания, за да го отвлекат през април 1949 г., което и успяват да изпълнят. Този план проработва и отвлеченият Арсов е върнат в НРБ през Източен Берлин. ДС иска да го вкара в план, чрез който да разобличи българската „вражеска“ емиграция, но 59-годишният Арсов категорично отказва. След това набързо е осъден на 15 години строг тъмничен затвор и е изпратен в Пазарджишкия затвор, известен като затвора на ДС. Там е изолиран в единична килия, до която никой няма достъп без разрешение на началника на затвора.

В края на 1974 г. Арсов пише писмо в, което обвинява ДС, че нарушава човешките му права и че сама си копае гроба, като предрича, че комунистическият режим много скоро ще падне от власт. Това се оказва предсмъртното писмо на Борис Арсов. ДС го убива като инсценира, че се е самообесил на прозорчето в килията си с вратовръзка и това, след като при пристигането си в затвора е съблечен гол и от него са иззети всички вещи, включително е свалено и дървеното кръстче, което е носил на врата си. Погребан е набързо още на следващия ден в гробището на самия затвор, като близките му са допуснати в последния момент и им е забранено да разгласяват смъртта му, дори да разлепят некролози. За Арсов също написах документална книга, а с БНТ заснехме и филм.

Третият случай е с журналиста Георги Заркин, който е осъден от комунистическия режим през 1965 г. за разпространението на позиви срещу властта. Година по-рано той е привлечен от Иван Тодоров – Горуня, който иска да организира преврат срещу Тодор Живков с подкрепата на партийци и военни, но не успява и е разкрит. В затвора Заркин отказва да работи и поставя началото на едно изключително голямо по обем творчество, което му отрежда челно място сред писателите затворници в световен мащаб. Тъй като се държи изключително твърдо в затвора комунистическият режим му издава две вътрешни присъди. И те не му повлияват. Преместен е от Старозагорския затвор в Пазарджишкия и там е пребит до смърт през 1977 г.

След промените по нито едно от тези три политически убийства никой не беше осъден, макар да се водеха дела. За Георги Заркин заснехме с БНТ филм в документалната поредица „Отворени досиета“, посветена на жертвите на комунистическия режим. 

А успявал ли е някога някой да надхитри системата на ДС?

Да. Убитият от самата Държавна сигурност с помощта на КГБ писател Георги Марков през септември 1978 г. в Лондон. Марков надхитрява Държавна сигурност дори в смъртта си, защото написаното от него слово е безсмъртно и нито ДС, нито режимът са в състояние да го спрат. Те в крайна сметка рухват, а словото на писателя ги надживява, оставайки най-точната панорама на тоталитарната система в България. По този случай работих в продължение на 6 години и издадох журналистическото си разследване в книгата „Убийте Скитник“, псевдонимът, под който ДС разработва Георги Марков като персонален идеологически противник. А с БНТ заснехме филма „Досиетата Скитник“.

Разбира се, има и още много случаи. Всичките се отнасят за много смели българи, които са успели да избягат от комунистическия режим на Запад. За четирима от тях с БНТ заснехме филми в поредицата „Отворени досиета“ – Георги Саръиванов, Иван Сираков, Никодим Янушев и Ванцети Василев. Първите двама са синове на собственици на фабрики в Сливен и в София, самите те са преминали през затвори и лагери и след това не се примиряват и избират свободата на Запад – Саръиванов във ФРГ, а Сираков във Виена. На Никодим Янушев баща му е търговец, въдворяван в „Белене“, а на Ванцети Василев баща му е анархист, също преминал през „Белене“. Невероятни личности, горд съм, че ги познавам и че ги заснехме.

Отдавна се води спор за това трябва ли доносниците да бъдат разграничени от разузнавачите и съответно вторите да не бъдат осветлявани. Вие на какво мнение сте?

Не бих казал, че това е спор, а по-скоро опит на лицата, свързани с бившата компартия и ДС, да изтъкват като някакви аргументи, че ето, видите ли имало и хора в ДС, които работили за националната сигурност на страната. Първо, с такъв израз „национална сигурност“ не се борави в Държавна сигурност. Второ, както казах оперативните работници, включително и тези от Първо главно управление на ДС (разузнаването), тоест разузнавачите, за които питате, се кълнат във вярност на чужда държава и са обучавани и школувани в чужда държава – СССР. Те не са работили за интересите на националната сигурност, а единствено за интересите на една тоталитарна партия, раболепно подчиняваща се на господарите си в Кремъл. И като сега се опитват да се изкарат, че са работили за националната сигурност, защо в своите биографии не посочват, че са служили в Държавна сигурност? Нито един не го посочва. И ще ви кажа защо. Защото се срамуват от този факт и затова си подправят биографиите като пишат, че преди 1989 г. са работили в МВР или в службите за сигурност. 

Ще се „пречистим“ ли, когато най-сетне отворим всички досиета, или това, както смятат някои, може да стане едва след лустрация?

То нещата с пречистването не опират единствено до отваряне на досиетата на Държавна сигурност и лустрацията. Проблемът е, че в България не беше извършена истинска декомунизация. Тя се състои от няколко процеса – въздаване на справедливост или осъждане на виновните за извършените престъпления. Отстраняване на бившите комунистически ръководни кадри и сътрудниците на Държавна сигурност за определен период от заемането на ръководни постове – това е лустрацията. Отварянето на досиетата на тоталитарните комунистически служби и разкриването на сътрудниците ѝ. Забрана на тоталитарните комунистически символи и премахването на тоталитарни паметници, които следва да бъдат инсталирани на съответни места в музеите с необходимото обяснение там за тях и създаване на мемориали на местата на репресии и терор на БКП. И не на последно място декомунизация в образованието – приемане на нова учебна програма в часовете по история и изучаване на антитоталитарната литература в часовете по литература.

От всички тези процеси единственият, който беше проведен успешно в България бе отварянето на досиетата, с бележката, че срещу това обществено желание от самото начало политическите промени имаше и продължава да има и до днес огромна съпротива. На практиката отварянето започна на 16-ата година от прехода. През тези 16 години много ключови процеси в политиката, икономиката и обществото като цяло бяха поставени под контрола на паралелната власт на ДС и на нейни бивши сътрудници, поставени в зависимост от досиетата. Все пак третата Комисията по досиета, която беше избрана през 2007 г. с председател Евтим Костадинов, свърши огромна работа и освети над 18 000 сътрудници на ръководни позиции след 10 ноември 1989 г.

От другите процеси бих отличил приемането от МОН на нова учебна програма за 10 клас по „История и цивилизации“ за периода 1944-1989 г., благодарение на историците проф. Евелина Келбечева и доц. Лъчезар Стоянов. Съпротивата срещу този акт беше толкова голяма, че фалшификаторите на история веднага се опитаха да смачкат програмата с написването на новите учебници през 2019 г., пълни с чудовищни манипулации, пропуснати факти или откровена тенденциозност. За щастие фондация „Истина и памет“, която представлявам, успя да убеди тогавашното ръководство на МОН в лицето на министър Красимир Вълчев и той спря отпечатването на учебниците, докато те не бяха изчистени от манипулациите. Това беше огромен успех и важна победа за онази част от обществото, която иска истината за тоталитарния комунистически режим да се знае и да се изучава от новите поколения.

По какъв проект работите в момента?

Подготвям нов ръкопис, по който проучвам архивите вече повече от 10 години, но точно в момента се занимавам с организацията по възстановяването на годишните поклонения в памет на жертвите на комунистическия режим в лагера „Белене“, които бяха прекъснати след 2019 г. Това е още един проблем с паметта и то конкретно паметта към хилядите страдалци, изпращани без съд и присъда в най-големия лагер за политически противници на БКП. За съжаление бе допуснато тези годишни чествания, традиционни от 1990 г., да бъдат прекъснати поради липса на организация за провеждането им. „Белене“ все още не е превърнат в мемориал, така като подобни места са превърнати в другите страни от бившия съветски лагер. „Белене“ все още не е получил и статут на историческа групова недвижима културна ценност от най-ново време с категория „национално значение“, макар от 2018 г. в Министерство на културата да тече по мое предложение такава процедура. Сега обединяваме усилия да намерим правилните решения на тези проблеми.

---

Ако вие сте млад човек, който има интерес към най-новата ни история и иска да научи факти за времето отпреди 1989 г., можете да ни зададете своите въпроси на имейл office@clubz.bg, в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната държава.