И днес в поредицата си "100 въпроса за тоталитарната държава" продължаваме да отговаряме на въпроси на млади хора за времената на комунистическия режим 1944-1989 г. в България. Този път въпросите задават младежи от Велико Търново и Варна. „Кои западни групи са били позволени за слушане и кои - не?“ и „Наистина ли не сте можели да слушате рок?“

Комунизмът и рок музиката са тема, за която може да се пише и говори с дни, със седмици. И може би все ще има какво ново (или поне неизвестно) да се каже. Най-вече, защото младите хора като цяло не могат да си представят, че десетилетия наред западната музика беше забранена в България. 

Онези, които я свиреха и слушаха бяха преследвани, гонени, осъждани, съсипвани… Тук е редно да разширим границите на музиката и към рока да прибавим поп, джаз, въобще всичко онова, което се създаваше, свиреше и слушаше на Запад.

Темата наистина е голяма, тъй като в онези години музиката беше бунт и начин на изразяване не само в Източна Европа, а също в Западна и в САЩ - срещу войните, срещу определени политици и техните режими. Тя беше движеща сили на хипи движението и на фестивали като “Уудсток”, които продължават да се изследват и днес.

В средата на 80-те години системата започна да се пропуква и избирателно да допуска музиката на “загнилия, упадъчен Запад”. Тогава имаше много музикални магазини, в които се продаваха плочи, аудио и видеокасети, оборудване. Започнаха да се появяват албуми на звезди отвъд Желязната завеса - на “Бони М”, Сандра, Саманта Фокс, Сузи Куатро, Modern Talking, Майкъл Джексън, на групи като “Юрая Хийп” и "Уайтснейк", като някои от тях бяха сред първите, дошли в България по-късно.

Българска песен ли е "След десет години" на ФСБ?

Кой знае защо, до днес най-ярко в съзнанието ми на витрините стоят две плочи - The Last in Line на Дио (издадена през юли 1984 г.) и продадената в над 10 милиона броя Like a Virgin на Мадона (и тя излезе през 1984 г., но към края).

Разбира се, имената бяха преведени, така тогавашната власт одобрява “Като дева” за албума на Мадона.

Всичко това е било напълно немислимо през 50-те, 60-те и дори 70-те години. Ако те хванат да слушаш такава музика (може и да не те хванат, вършеше работа някой да те натопи), отиваш в лагер или най-малкото си навличаш други проблеми. Което не пречеше още през 70-те да започнат да се появяват български версии на емблематични западни парчета. Отворете YouTube и си пуснете “Лодка в реката” на Мими Иванова, а след това Boat on the River на американската група Styx.

Същият е случаят “Джули” на Васил Найденов (в оригинал на Шейкин Стивънс), “Спри се” на “Сигнал” (Free me на “Юрая Хийп”), "Брой до три" на "Турбо" (Hold on tight to your dream на ELO)... Списъкът е безкраен и обхваща широк спектър изпълнители от българската естрадна сцена. От Леа Иванова, Лили Иванова, Маргарита Хранова, през “Трамвай №5”, и “Тоника”, та се стигне до “Тангра” и ФСБ ("След десет години" е италианска песен - Amico di Leri на групата Le Orme, само текстът е български).

Малко като с колите на бившия СССР (за които ще пишем в следващите ни материали по проекта "100 въпроса за тоталитарната държава"). Значи лоши бяха западните автомобили, но все бяха "крадени", като “копи пействането” бе далеч по-лошо, че и опасно, отколкото в музиката.

Нашият шанс много често бе бивша Югославия

Мнозина от по-възрастното поколение вероятно още помнят времената, в които нашият начин да се докосваме до западната музика, освен незаконното слушане на радиата “Би Би Си” и “Свободна Европа”, бяха пътуващите отвъд завесата. Най-често това бяха дипломати и шофьори на големи камиони. Децата на такива хора се отличаваха от всички останали.

На спортисти и хора на културата не можеше да се разчита да ти донесат нещо, не защото не искаха, а защото с тях винаги имаше поне един агент на ДС, който следеше за всичко, което правят.

Имахме и друг прозорец - чрез бивша Югославия, която, в интерес на истината, беше много по-свободна в онези години. Нейните граждани пътуваха по-лесно, че и работеха на Запад. Ходехме на събори край границата и си купувахме дънки, тениски, списания, музика на плочи и касети (да, и сръбска - от не малко българи), всевъзможни вещи от “другия свят”.

А не малко хора в Западна България хващаха с обикновени антени на много добро качество сръбски програми, та гледахме концерти и клипове на "Бийтълс", "Стоунс", "Мейдън" и "Джудас", английски мачове, титанични боксови сблъсъци по нощите…

Интересен момент бе пропагандата, с която се клеймяха звездите на рока и попа отвъд.

Ето ви само два примера, тъй като наистина са много и текстът ще стане прекалено дълъг.

"Кис" означавало фашизъм, групата стреляла с танк по феновете на концертите си

Дори поне малко да имате представа от групата “Кис”, знаете, че там имиджът и шоуто вървят заедно с песните и албумите, че в някои случаи ги и изпреварват. Просто такава е философията на великата нюйоркска четворка.

“Кис” се превърна в световен феномен в началото на 70-те и това явно е смутило тоталитарната власт. Та тя скалъпи, че KISS било абревиатура на Klub International SS, а групата била нацистка. За тази теза "помагаше" готическото изписване на SS в края.

“Кис” излиза с танк на сцената на свое турне (може и да е повече от едно, но това не е толкова важно сега). Тук можеше да се прочете в списания, минаващи за модерни, и в културните рубрики на вестници, как музикантите стреляли с танка по публиката. Същото правел и Джийн Симънс, от бас китарата на когото излизали опасни фойерверки. Имало ранени. Много ранени.

Тук се набиват няколко много слаби пункта, на които по-просветени хора се смееха още в онези времена.

Първо, на английски “клуб” се пише с C, не с К. Второ, няма как “Кис” да е фашистка група и да има каквото и да било отношение към нацистката организация SS по простата причина, че лидерите ѝ Пол Стенли и Джийн Симънс са евреи.

Стенли Бърт Айсен е роден на 20 януари 1952 г. в Манхатън, Ню Йорк, в семейството на евреи. Хаим Виц, разбирай Симънс, се появява на бял свят през 1949 г. в Хайфа, Израел. Родителите му се евреи - емигранти от Унгария.

И двамата до днес са отявлени пацифисти, включващи се, а и понякога финансиращи антивоенни акции, програми и движения.

Антисъветската пропаганда на "Ван Хален" в песен за мечтите

През 1986 г. калифорнийската банда “Ван Хален” извади албума си “5150” - първият без оригиналния вокалист Дейвид лий Рот, заменен от Сами Хагър. До днес - един от най-спорните моменти в историята на американския рок. Поради което албумът предизвика огромен интерес (стана №1 в общата класация на "Билборд"), а групата вече бе доста популярна по цял свят. Плочата бе изданена в Чехословакия (и оттам попадна в пишещия тези редове, като той си я пази до днес), Югославия, Полша, Унгария, но не и в България.

Причината бе, че сред големите хитове на "тавата" е песента Dreams, в оригиналния клип на която са използвани въздушни каскади на Blue Angels, ескадрила точно за такава дейност към военновъздушните сили на САЩ.

И точно във времето, в което някои плочи и касети вече пробиваха в България, както стана дума по-горе, тази бе спряна от ЦК на БКП заради “антисъвестка пропаганда”. Някой видял клипа. Та вижте го сега и вие - който не е. 

А като се заслушате в текста на Dreams си давате сметка, че той е далеч от пропагандата - житейски послания без особена претенция за дълбочина. Все пак що се отнася до думите, "The Mighty" “Ван Хален” е преди всичко за купона.

Страната на "Джулай морнинг"

И за финал - нещо положително, с което България е известна в западния свят, що се отнася до рок бунта срещу тоталитаризма. Една традиция, привличаща хора от всички поколения днес.

Някъде в началото на 80-те години хора със свободно, волно мислене започват да се събират край морето на 30 юни срещу 1 юли, за да посрещат “Джулай морнинг”, вдъхновени от песента на “Юрая”, излязла в далечната 1971 г. Чужденци и до днес се дивят защо и как точно в България. Защо точно на тази песен?

Истината лежи някъде в пясъците на варненския плаж, носена волно с морския бриз, приказната утринна мелодия и неповторимия глас на Дейвид Байрън. А може би на бургаския плаж? Или на този във Варвара още по на юг? Да, има спор - бургазлии не се дават откъде е почнала традицията, превърнала се днес в културен феномен.

Стигна се дотам, че преди години в парламента популистки бе предложено "Джулаят" да стане... национален празник. Не мина и слава Богу. Рокът трябва да остане израз на свобода, а не спуснат "отгоре" официален празник. Той и сега е празник, нещо, което даваше смисъл да се живее смислено в онези времена.

---

Ако вие сте млад човек, който има интерес към най-новата ни история и иска да научи факти за времето отпреди 1989 г., можете да ни зададете своите въпроси на имейл office@clubz.bg, в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната държава.