Виктор Ерофеев е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио- и телевизионен водещ. Лауреат на наградата на името на Владимир Набоков (1992), кавалер на френските Орден на изкуствата и литературата (2006) и Орден на почетния легион (2013). На български са издадени "Добрият Сталин", сборник разкази "Живот с идиот", "Мъжете тирани, мъжете под чехъл". Ерофеев от години изказва позиции против режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят решава да напусне родината със семейството си.

Виктор Ерофеев предостави на Клуб Z правата за публикуване на български език на неговите есета, създадени в чужбина. 

Преводът е на Иван Тотоманов, който дарява хонорара си на Фонда за Украйна. 

Реакцията на такова провокационно заглавие може да е безкрайно противоречива.

О, какво щастие!

Какъв ужас!

Откъде пък го измислихте това?

Не може да бъде!

Момент, а кой победи?

Какви са условията на мира?

и т.н.

Руско-украинската война, която продължава вече втора година, е писнала на всички, на целия свят. Освен на Путин. Той е готов да я продължава до края на дните си. Той й се наслаждава, храни се с нея като вампир, налива се с кръв. Тези обаче, на които от войната им е писнало, се разделят на различни категории.

За да свършат войната, руската и украинската армия мечтаят за победа. За украинците параметрите на победата са ясни – те искат да си върнат всички изгубени територии, включително Крим, и да възстановят границите от 1991 година съгласно международното право.

Такава пълна победа изобщо не е гарантирана, по-точно при сегашните условия е невъзможна.

Победата на руската армия прилича на дракон в мъглата. И до днес – наистина невероятно – задачите на путинската война не са ясни. Да се превземе Киев? Да се постави марионетно правителство? Да се завоюва цялата Украйна? Или Русия да се задоволи с път до Крим по суша през Мариупол, като обяви Азовско море за вътрешно? Или да се превземе Левобрежна Украйна? Или пък хипотетичната победа над цяла Украйна е само началото на пълномащабна война за възвръщане на границите на Съветския съюз, подчиняването на Полша и създаването на нова ГДР? Русия да върне под контрола си всички страни от бившия Варшавски договор? Да унизи НАТО както му се пада?

Наистина голямо разнообразие от мечти или желания. Едни ще кажат: каква ти нова ГДР, по дяволите! Други ще си помислят: Путин е готов на всичко, защо пък да не поеме пак под контрола си отчасти родния му по кагебистко-просветителската му работа Дрезден?

Да си кажа честно, според мен той като руските императори мечтае за Русия без граници. Във всеки случай за него е важно цяла Европа да уважава Русия, да трепери от нея и да се страхува от нея до смърт, така че путинската държава да може да гледа Европа с презрение и да й плюе на фасона. Тъкмо за това кряскат непрекъснато путинските пропагандатори и проглушават цяла Русия. И май не кряскат току-така.

Но дали на самите руснаци им е писнало от войната така, както вече е писнало на много европейски страни, в частност на Германия – там по този повод се водят ожесточени дискусии. Повечето руснаци подкрепят войната дори ако се съди по отговорите им на независимите анкети за проучване на  общественото мнение и отрицателното им отношение към напусналите Русия. Има и такива, които одобриха действията на Путин чак сега, след толкова месеци война; те най-после са убедени от пропагандата и са възмутени от военната помощ на Запада и особено, по исторически причини, от Германия. В крайна сметка федералният телевизор излапа и последните останки критично съзнание на населението ни. Едва 10–12 % от руснаците са против войната. Има, разбира се, и такива, които така или иначе са засегнати непосредствено от войната, те са няколко милиона. Но много повече милиони руснаци си представят войната безкрайно далечна, все едно се бият някъде на Луната. Всички наблюдатели са единни в мнението, че Москва си води най-спокоен живот, че нищо не се е променило, няма почти никакви санкции, няма критично повишаване на цените, хората вечер си ходят на ресторант – младежите съответно по модните кафета и клубове. При това положение войната наглед би могла да продължава още много години.

Войната, разбира се, поражда противоречия в кремълската система на власт. Сменят се генерали, няма ярки победи. Много загуби и ковчези – пълни със сковани от груби дъски ковчези складове все по-често могат да се видят на частни видеозаписи. Но до критичната червена линия, зад която се очертава народен бунт, генералски преврат или заговор в самия Кремъл, наглед има още много време. Въпреки че кой знае? Руският бунт е внезапен като климатична катастрофа.

Има и доста неочаквани от Запада мнения, които идват от самата Русия. Не от мнозинството руснаци, разбира се, а от столичните младежки среди. Понеже можеш да си седиш в кафето и да мечтаеш за мир, нали? Например наскоро от Москва в Германия пристигна една млада творческа особа, пристигна цветуща като от курорт, а не от Москва, и я попитах: „Кога ще свърши войната? Какво казват приятелите ти?“. Тя отговори веднага: „До края на лятото ще свърши.“ „Защо?“ „Защото Америка ще даде на Украйна достатъчно оръжие, за да победи.“ „Ами ако Путин използва ядрено оръжие?“ „Няма. Никой няма да му позволи.“

Младежки оптимизъм. На московската образована младеж, разбира се, й е писнало от войната. Войната трябва възможно по-бързо да спре, за да не ни измъчва с вътрешна емиграция. Или полуемиграция. Ясно е, че на скорошен край на войната се надяват и стотиците хиляди, които напуснаха страната и се озоваха във външна емиграция – и разбраха, че всичко тук, извън Русия, изобщо не е лесно, колко често руснаците се оказват нежелани гости, колко е трудно да си намериш свястна работа. Никой обаче не знае каква ще е следвоенна Москва, понеже тя ще бъде залята от два идеологически враждебни потока: на онези, които са избягали от войната, и на онези, които са воювали и са осакатени от нея. Москва на бъдещето може да се окаже страховита, криминална Москва.

В Европа и в САЩ, естествено, също има различни подходи към войната. Едни смятат, че в момента няма основания за руско-украински преговори, че процесът на преговори ще се реши в зависимост от победите на бойното поле. Този подход е свързан с позицията на Украйна, с европейските ценности, с отвращението от варварската война и с чувството за заплаха от страна на Русия в бъдеще. Въз основа на това мнозина анализатори смятат, че войната ще продължи години наред. Веднага обаче други анализатори, все едно сепнати от нещо, добавят, че въоръжението на руснаците се изчерпва, че те вече минават на стари танкове и че макар човешкият ресурс да е огромен, все пак не е достатъчен за решителни настъпления и... дават на войната още две години.

Все повече сили набира движението – ярко изразено в Германия – на така наречените, ако си спомним съветския термин, привърженици на мира и на най-радикалните сред тях – борците за мир. В Съветския съюз това движение е разгърнато от Сталин в опит да се противопостави на превъзхождащите военни сили на НАТО. Самото движение е фалшиво, параван, зад който се започва стремителното развитие на съветския военен потенциал, включително ядреното оръжие, разработват се методите на водене на студената война. Много хора на Запад подкрепят съветската идея на борците за мир – и не само комунистите. На практика я подкрепят всички, които реално не искат нова война, но същевременно тъпо вярват на сталинската пропаганда и не виждат или не искат да видят какво всъщност става в СССР.

Днешната кремълска пропаганда също иска мир и мирни преговори – но как? Естествено, според условията на Путин. Които условия сами по себе си са загадъчни – и еднозначно неприемливи за Украйна. Днешните привърженици на мира на Запад както от радикално лявата, така и от радикално дясната страна на политическия спектър, безотговорните популисти, не държат да се присъединят към путинската пропаганда, но лесно и глупаво падат в капана й. Това са полезни за Кремъл идиоти, които се борят за всичко добро и срещу всичко лошо, без да разбират, че платформата, на която искат да стъпят, изобщо не съществува.

Като призовават воюващите страни към мирни преговори, европейските борци за мир по-скоро изтъкват общото недоволство от войната, раздразнението от войната, егоистичното желание на хората да се върнат към комфортния си живот. Чехов има един разказ, „Спи й се“, в който младата бавачка е толкова изтощена от рева на детето и толкова й се спи, че в крайна сметка го убива. Излиза, че привържениците на мира, чудовищно уморени от войната, ще убият самата възможност за нейния край.

Руските либерали дълги години идеализираха не само собствения си народ, но и Запада. С войната дойде двойно разочарование. Народът прие войната пасивно. Западът се оказа недостатъчно твърд в демократичните и умствените си принципи.

Логиката на войната обаче съществува независимо от и въпреки пацифизма на привържениците на мира. Тя свидетелства, че войната сама по себе си се е уморила от себе си. Случи се невероятното: Украйна удържа повече от година срещу огромната държава, която иска да я погълне. И е готова да удържи още. С помощта на съюзниците си. Всяка от двете страни се чувства морално оправдана, метафизично светла. На практика се води религиозна война през ХХІ век. Путин се бори с демоните на НАТО, които за него са реалност и потвърждение на тази реалност. Той впрочем воюва и защото му харесва да воюва – това си личи по всичко. Още младият Толстой обаче в „Севастополски разкази“, където войната не е показана в параден мундир, а чрез страданията и смъртта, говори за непокорните и неукротими украински офицери, готови да противоречат на висшестоящите дори командири. Имам предвид – да се победят украинците не е лесно. Но и руснаците, с техните безбройни човешки ресурси, не могат да бъдат победени. Създава се патова ситуация., която изтощава двете метафизични страни в конфликта и морално, и физически – всякак.

С оглед на тази ситуация влиятелните съюзнически сили и на двете страни, на първо място Китай и САЩ, дори да не го искат, ще се стремят да подтикват противниците да замразят конфликта. Китай вече спря да мълчи. Предложението му за мирни преговори е първата пробна топка в дипломатическата игра. Украйна в края на краищата ще се сблъска с проблема с изтощаването на човешките ресурси. Американските помощи няма да донесат големи успехи за настъпление, но ще заздравят отбраната. Руснаците няма да могат да излязат от патовото положение – то потиска със съвсем разбираемо разочарование всички. Понеже става въпрос не за даване на територии от страна на Украйна срещу мир и не за даване на мир срещу завоювани територии, а за размяна на жива сила – армията – срещу замразен конфликт с цял куп по възможност разумни международни гаранции.

Краят на войната ще се види, когато и двете страни разберат, че глобална победа на нито една от тях е невъзможна. Всеки ще си остане със своята религиозна правда, но тази правда ще е  силно обезценена от многото жертви на военните действия. Дори не искам да споменавам, че Крим не може да бъде върнат с военни действия. Понеже тогава Путин най-вероятно ще ни натресе ядрена война. Дори Донбас в днешната ситуация очевидно ще остане като две марионетни образувания на Русия. Засега не е ясно на какво би се съгласила Русия при това явно патово положение, но липсата на победи без съмнение ще дойде до гуша и на генералите, и на войниците.

Замразяването на конфликта – сиреч унило сиво бъдеше – не блазни никого. Споразумения от типа Минск 2 са неприемливи за Украйна, но трябва да се търсят други дипломатически варианти за защита на суверенитета й, понеже тя доказа, че може да отстоява независимостта си, готова е да стане европейска страна и е готова да даде пример на демократичните антипутински движения в днешна Русия за в бъдеще. Което впрочем няма да ликвидира проблемите на омраза и разрив на отношенията между Украйна и Русия за десетилетия напред.

Замразяването на конфликта при жив и здрав Путин е почти невъзможен вариант за преговори с прекия враг и истинско нещастие за руските либерали. Замразеният конфликт обаче при разумна дипломация от страна на Запада няма да отслаби, а ще заздрави евроориентацията на Киев. Пролятата кръв ни зове да спрем този чудовищен конфликт. Никой не обещава победи. Русия не може да съществува вечно с илюзията си за безкрайност и безграничност. Все някога тя ще влезе в бреговете на разумната реалност, като постепенно осъзнае, че в днешния век кървавите имперски мечти са неприемливи. Европа така или иначе осъзна в руско-украинския конфликт и силните, и слабите си страни. Пацифизмът е добър тогава, когато усилва, а не отслабва демокрацията – за това наистина трябва да се помисли сериозно. Тази страшна война ще е от полза за отпусналата се в комфорт Европа, която е забравила, че освен за войната с кризите не е зле да помисли и за това какво я чака в бъдеще. Кървавото петно на картата обаче ще си остане завинаги. Няма как да възкресим мъртвите.