Днес в проекта ни „100 въпроса за тоталитарната държава“, ориентиран директно към младите хора от посткомунистическото поколение на България, ще ви разкажем за това възможно ли беше да искаш да имаш кола, да имаш пари да си я купиш, но... да няма откъде. "Вярно ли е, че в България са се продавали само социалистически автомобили, които са били ужасно допотопни, а в същото време и опасни за тези които ги карат?", ни пита Явор Стоянов от Пловдив. "Наистина ли хората са чакали с години да си купят кола и това е била някаква привилегия", пита друг младеж Марин К. от Ямбол. Затова днес ви разказвазе - как българите се сдобиваха с нови автомобили в онези времена, как ги купуваха и поддържаха, какъв избор имаха.

Покрай многото неща, на които младите хора не вярват днес за миналото, е, че се правеше поръчка за соц автомобил, най-често съветски, и доставката се чакаше години наред. Десет например. До 15. Понякога и по-малко - въпрос на късмет или на схеми (връзки) номерът да ти излезе по-бързо.

Донякъде парадоксално, за тези неща се сетихме в последните години - покрай пандемията и войната. Прословутият недостиг на чипове удари и автомобилния бранш, след това руското нахлуване в Украйна със санкциите и всичко останало доведоха до нарушени доставки, липса на други компоненти и т.н.

Оттам - забавяне на модели и модификации за година или дори две. Това все още е реалност и е моментът, в който хората от страните, които не са имали комунизъм се докосват до този аспект на нашето минало. Само “докосват”, защото две години не са 10 и в крайна сметка знаеш какво си поръчал и какво ще вземеш. Тук невинаги беше така.

Казано най-синтезирано, някога нещата стояха по следния начин: внасяш депозит от 1500 лв. (средната годишна заплата) в държавното предприятие “Мототехника” и чакаш да ти дойде редът. След това доплащаш още няколко хилядарки, в зависимост от колата. "Москвич 2140" струваше около 6000 лв., а прочутата през 80-те години "Лада седмица" (2107) - 8000 лв. 

Изборът беше измежду съветските ЗАЗ, “Москвич”, “Жигула”, “Лада” или “Волга”; чехословашката “Шкода”; източногерманските “Трабант” и “Вартбург”. Последните - по-рядко и то в последните години на стария режим. "Картоненият" Траби излизаше 5600 лв.

За сравнение - в средата и края на 80-те години едностаен апартамент в София можеше да се купи за 9000 лв., двустаен - 14-15 хил., а тристаен - около 20 хиляди.

Да се върнем на колите. “Москвич” бе нещо като базов автомобил и той идваше най-бързо - за около пет-седем лета. Бе станал част от нашите бит и култура. Дойде уикенд и мъжът в семейството, в което имаше “московец”, си намираше работа по колата - все нещо трябваше да се поправя.

Или пък неговата съпруга му “намираше работа”, за да не ѝ се пречка из апартамента, докато чисти. В който и от двата варианта, правенето на “москвича” пред блока бе свято дело. Лягаш под колата (или се надвесваш над двигателния отсек), идват твоите другари-съседи, всеки дава акъл, децата тичат да носят бира или нещо “по-така” от магазина, някой пуска транзистор да се слушат мачовете от "А" и "Б" група ("Спорт и музика" по "Хоризонт")…

Ако питате, сервизите бяха малко, чакаше се много там, масово се крадеше и мнозина - особено с технически познания над средните, предпочитаха да си поправят автомобила сами. Откриваха се части, каквито някой Сергей или Алексей бе сложил незнайно защо. Но също така се поставяха какви ли не елементи, пригодени за дадена цел и купени най-често от кварталната железария.

Да, “москвичът” бе културен феномен. Най-важното бе да те закара до вилата и до морето. Той е герой в много култови български филми. Виж, "волгата" минаваше за лимузина. Но не - висшите държавници се возеха на Mercedes, не на "Волга" или друга съветска машина. И от гледа точка на възможностите за защита, не само за лукс. Това е причината България да разполага с много рядък Mercedes-Benz 600 Pullman Landaulet, ваден да вози видни гости едва няколко пъти. Днес за него добре се грижат в НСО. 

Колкото до старата легенда "Москвич", припомнихме си някои неща през м.г., когато Renault се оказа първата западна автомобилна компания, напуснала Русия. Тя имаше мажоритарен дял в АвтоВАЗ (производителят на "Лада"), но също така сглобяваше коли в бившия завод на “Москвич” край руската столица.

Сега той пак е на старата руска марка, но, както няколко пъти писахме и в Клуб Z, “москвичите” идват на части от Китай, защото това е само пребрандиран модел на фирмата JAC, като дори емблемите не са правят в Русия, а в Поднебесната империя. Вече не се чака ред, а цената е доста солена - около 55 хиляди лева за вариант с бензинов двигател и стотина хиляди за напълно електрически.

Но това е в настоящето, да се върнем на миналото. В него “Жигула”, и особено “Лада”, стояха по-високо, водеха се по-модерни и добре направени, но за тях се чакаше повече - по 7-8 и повече години. Имаше вариант да се откажеш от “Лада” и да вземеш “Москвич”, ако търпението не ти е присъщо.

Имаше и опция да се купи “Лада” от “Кореком” - без ред. Но това не беше за всеки, тъй като цената беше значително по-висока. Така до тази възможност прибягваха хора с повече пари, изкарани от гурбет примерно в Либия или друга арабска страна.

И въпросът не беше само до цената, а до това, че там се пазаруваше с долари. Първо, западна валута не можеше да се купи току-така, второ - трябваше да се докаже произход.

Така единствената възможност за масовия българин си оставаше “Мототехника”. “Вноска за кола” в онези години беше голяма работа. Шанс в живота, защото ако ти направят вноска, когато си на 15 г. да рачем, имаше голям шанс да ти излезе номерът на 20 и няколко и да подкараш нова кола.

Така стояха нещата и при брак - едните сватове “излизаха напред”, ако направеха на своя син или дъщеря вноска за кола (депозит в “Мототехника”).

Важен детайл що се отнася до избора "Лада" или "Москвич". Макар втората да се водеше "по-ниска топка", собствениците ѝ не се даваха, когато бе въпрос на част. Няма собственик на "московец", който да не го е "благославял" гласно и наум, но не се даваше на "конкуренцията". Така положението и при колите бе "Левски" - ЦСКА.

Москвичът бе по-тежък и макар по-просто направен, минаваше за по-сигурен през зимата и по-малко гниещ. "Ладичката" - от друга страна, като по-лека била опасна зимно време, та някои стигаха дотам да слагат тежки предмети (павета или стоманени блокове) в багажниците, за да променят това. 

Ах, какво ли не сме правили със соц колите в онези времена - за да ги имаме, да ни возят, да ги поддържаме и да се фукаме с тях... Някои сме се сдобили и с шофьорски книжки на такива. След това западните возила - като начало дори втората употреба, ни се струваха като друг тип превозно средство.

Колите на соца бяха трудни за шофиране - тежки волани и скоростни лостове, трудни за натискане педали... Не бяха маневрени, завиваха цяла вечност. Нямаха климатици и електроника, какво остава за системи за безопасност. Предпазните колани не бяха задължителни дълго време, а самото им поставяне почти те задушаваше. Отзад изобщо нямаше такива, да не говорим за пособия като детски столчета.

В интерес на истината нямаше толкова много коли. Някога семейство разполагаше с един автомобил, а сега редовно с по 3-4, като един или два от тях са служебни. Мит е обаче, че жертвите по пътищата не са били толкова, а инцидентите не така зловещи, защото не се развивали такива скорости - точно обратното. Независимо, че по-малко хора имаха книжка, а квалификацията на курсовете беше по-добра.

Ето официална статистика: през 1971 г. по пътищата ни са починали 1129 души, а 7768 са били ранени; през 1980 г. тези числа са 1199 и 6055; през 1991 г. - 1114 и 5168; 2001 г. - 1011 и 7990; 2021 г. 561 и 7609; 2022 г. - 531 и 8422.

Това е голяма тема - и друга тема, но едно нещо е безспорно - съвременните автомобили са много по-безопасни.

---

Ако вие сте млад човек, който има интерес към най-новата ни история и иска да научи факти за времето отпреди 1989 г. можете да ни зададете своите въпроси на имейл office@clubz.bg, в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната държава.