И днес в поредицата си "100 въпроса за тоталитарната държава" продължаваме да отговаряме на въпроси на млади хора за времената на комунистическия режим 1944-1989 г. в България. „Наистина ли е било забранено да живееш в София, ако не си роден в столицата?“, е един от въпросите, които ни задава Таня Георгиева от Пазарджик. „Вярно ли е, че държавата е избирала къде да работиш, след като завършиш висше образование?“, пита на електронната ни поща студентът С.Т. от Горна Оряховица. По някакъв начин въпросите за "жителството" и "разпределението" са наистина свързани, затова избрахме да им отговорим в един материал през личната история на колегата Веселин Желев.

Тази история е много лична. В нея за първи път научих на практика, а не на теория какво е “номенклатура”. Не бях и чувал още за "Новата класа".

Завърших журналистика в Софийския университет през 1984 година и ми предстоеше т.нар. разпределение. Това означаваше, че държавата, която финансираше висшето образование, решаваше къде да изпрати на работа току-що дипломиралите се млади специалисти.

За моята специалност перспективите за кариерно развитие в провинцията бяха мижави. В родния ми Бургас имаше един окръжен вестник, един радиовъзел и някоя и друга заводска многотиражка (малко вестниче). Не беше сигурно, че веднага биха се намерили свободни работни места в тях. Местните кореспонденти на централните медии бяха почти пожизнени. Положението беше такова, че установиш ли се веднъж в провинцията, шансът за по-амбициозно развитие оставаше теоретичен. 

Подобно беше положението с другите ми колеги от страната и не само в моята специалност. За разлика от нас, провинциалистите, софиянците имаха далече по-добри перспективи - всички големи национални медии бяха в столицата - вестниците, агенциите (БТА и София прес - други нямаше), радиото и телевизията. Членувам ги, защото тогава имаше едно радио и една телевизия - държавните.

Днешните млади хора се чудят как така не сме имали избор къде да живеем и да работим. Да, тогава нямаше пълна свобода на движение и установяване, включително вътре в страната; свобода, която в днешна Европа приемаме за даденост. И много други свободи нямаше, но това е отделна тема. 

При комунизма съществуваше така нареченото жителство - където си роден, там трябва да живееш и да работиш. Като средновековен крепостен селянин.

Струва ми се, че коренната причина за това беше в натрапената от Съветския съюз индустриализация през 50-те и 60-те години на миналия век, която зорлем премести маси от селско население в градовете, за да работят в новите промишлени предприятия и в строителството.

Като резултат, някога жизнени села се обезлюдиха, а градовете се пренаселиха със съответните последствия - недостиг на жилища и на инфраструктура, нисък капацитет за образование, здравеопазване и други обществени услуги. 

Селата започнаха да умират, а градовете - да се задъхват. Поминъкът на село беше оскъден и ниско платен, земеделският труд - тежък, условията на живот - далече по-сурови от градските. Разликите в жизненото равнище се увеличаваха не само между града и селото изобщо. Те започнаха да се чувстват и между по-малките и по-големите градове и съответно - между тях и столицата, подтиквайки населението, особено младото, да се стреми от периферията към центъра. 

Режимът нямаше други средства освен административната забрана да спре естествения миграционен натиск от селото към града и от провинцията към столицата. Такава забрана беше жителството - един на практика феодален институт в “развитото социалистическо общество”.

Жителството създаваше неравенство по рождение и за цял живот. Колкото по-голям и по-централен е градът, толкова по-големи възможности имат жителите му. В колкото  по-малко и по-далечно населено място си роден, толкова по-лоша е стартовата ти позиция в живота и съответно - целият ти последващ живот.

Тоталитаризмът означаваше от една страна уравниловка. Стърчането над другите във всеки смисъл се наказваше. Но особеност на тоталитарното равенство беше, че някои бяха “по-равни”. Тоест, ограниченията за всички не се отнасяха за привилегированите. Привилегированата класа при комунизма беше т.нар. номенклатура - т.е. ръководните кадри над определено ниво в партийната и в държавната йерархия. А нямаше начин да бъдеш в държавната йерархия, без да бъдеш в партийната. Партия и държава бяха едно. 

Комунистическата партия беше направила вратички в правилата, включително и в тези за жителството, с които да устройва своите кадри. Ако си наш човек, можем да те изтеглим в София и от най-дълбоката провинция и да уредим всичките ти битови въпроси, с които останалите се борят цял живот и често не се преборват никога.

Имаше изключения от правилата за жителството за особено ценни специалисти. Но кой е ценен не решаваше, както сега, свободният пазар, а партията-държава и по-точно - овластените ѝ функционери.

Друга особеност на тоталитарната система освен "равни и по-равни" беше "вторият начин". Тази крилата фраза на соца означаваше, че колкото и да е репресивна, системата може да бъде "излъгана". Стига да си достатъчно находчив.

Поначало ограниченията отглеждат изобретателност у ограничаваните. И българинът, подобно на други източноевропейци, беше развил феноменална изобретателност в заобикаляне на преградите. Затова малко след падането на комунизма тръгна приказката, че да си българин или румънец не е народност, а професия.

Най-разпространеният начин за професионалния българин да разкъса веригите на жителството беше женитбата. Провинциалистът или  провинциалистката се женеше или омъжваше за софиянка или софиянец и с това добиваше пожизнено лелеяното столично жителство. 

Имаше такива щастливи бракове по любов. Но имаше и много по сметка, които скоро се разпадаха. А имаше и фиктивни.

Тук е много важно да отбележим тоталитарния “Параграф 22” за младите семейства - ако нямаш софийско жителство, не можеше да си купиш жилище в София. А за да получиш софийско жителство, трябваше да имаш жилище в столичния град. Наглед - мъртва хватка. Но не съвсем. Ето как аз ѝ намерих цаката, поради което се смятам за професионален българин.

Бях се оженил още като студент - по любов, но не за софиянка, и със съпругата ми, също от провинцията, скоро след сватбата чакахме дете. Живеехме на квартира. Междувременно, хазяинът реши да продаде гарсониерата, която обитавахме, и я продаде заедно с нас, наемателите. Ние, естествено, не бяхме предмет на покупко-продажба, но в един момент се почувствахме почти така, докато кандидат-купувачи се изреждаха да ни оглеждат заедно със стените и мебелите.

Въпрос не просто на бит, а не чест и достойнство стана за младия съпруг да осигури дом за семейството си.

Почти заедно с женитбата, година преди да се дипломирам, бях започнал работа като стажант-репортер в софийския окръжен вестник “Софийска правда”. Обстоятелството, че съм студент, ми даваше правото все още законно да живея в София, както и на жена ми, която също скоро трябваше да се дипломира. Въпросът беше как да разкъсаме порочния кръг жителство-жилище, след като завършим.

Ключът се оказа в типа на вестника, където започнах кариерата си на журналист. Неговата редакция беше в София, но той беше издание на окръга, а не столично издание - градът София беше отделна административна единица, различна от Софийски окръг. 

Заетите в софийските окръжни ведомства имаха право да работят законно в столицата, където бяха работните им места и оттук, при малко повече късмет и връзки, можеха да получат и ведомствени жилища, каквито тогавашният Окръжен народен съвет строеше. Естествено, както всичко друго при соца, и тези жилища бяха дефицитни, т.е. доста по-малко от нуждаещите се. 

Окръжните ведомства бяха много - Окръжен комитет на БКП, Окръжен народен съвет, Окръжен комитет на ДКМС, Окръжен комитет на ОФ, на профсъюзите, на каквито се сетите казионни организации, Окръжно управление на МВР, Окръжен съд, Окръжна прокуратура, Окръжен кооперативен съюз и пр. Окръжният вестник беше в графата “последна дупка на кавала”. Шансът разпределението на блага да стигне до негов кадър беше минимален, но това беше единственият ми шанс и бях длъжен да го използвам.

Как да излъжа системата ме научи тогавашният ми главен редактор, бивш партиен лидер на община Своге и добър по характер човек:

- Стани жител на някое село в окръга. Така ще имаш право законно да работиш в София. Като го получиш, ще гледам да ти издействаме и жилище от ведомствените, но не обещавам, няма да е лесно. 

На другия ден се клатушках в една кола по разбития и криволичещ път към полуживото селце Заноге по чукарите над Искърското дефиле. Шефът познаваше кмета, който с удоволствие се беше съгласил да ми удари в паспорта печата на местен жител. Жертвах бургаското си жителство (т.е. правото да работя и живея законно в родния ми град) и се присъединих де юре към малкото останали баби и дядовци в забутаното селце, където не стъпих никога повече. Станах обаче жител на Софийски окръг и оттук - легитимен кандидат за ведомствено жилище в София. Бях намерил дупчица в отвесната стена на софийското жителство и необратимо бях забил пръст в нея. Никой повече не можеше да ме откачи оттам.

Когато през уикендите отивахме при родителите на жена ми и автобусът минаваше край мемориала на загиналите във Войнишкото въстание от 1918 г. на Владая, хората се шегуваха горчиво: "Това е паметникът на македонеца, чакащ за софийско жителство". Надявах се аз да чакам по-малко.

Но истинската среща със системата още предстоеше.

През 1987 г. в един от панелните квартали на София беше току-що завършен жилищен блок на окръжните ведомства. Предстоеше разпределението на апартаментите. Технически това правеше един юрисконсулт в Окръжния народен съвет. Той пишеше разпределението и настанителните заповеди, а началниците от съвета и окръжния партиен комитет ги одобряваха. Шефът ме посъветва да отида направо при него и да искам да ме включи. Така и направих. 

Човекът вдигна очи от бюрото си, погледна ме с разбиране и се усмихна:

- Ела, да ти покажа нещо.

Надвесих се над една многостранична таблица, която той извади от чекмеджето.

- Знаеш ли какво е номенклатура?

Тази дума влезе във всекидневния ни речник две години по-късно, когато БКП свали лидера си Тодор Живков в тих и безкръвен преврат и катурналите го негови другари обещаха да правят "демокрация". Дотогава не бяхме чували нито за Милован Джилас, нито за труда му за новата класа на комунистическите режими. "Номенклатура" по-скоро извикваше представата за класификация на някакви продукти.

В таблицата, която юристът ми показваше обаче, имаше имена на хора и длъжности: първи секретар на Окръжния комитет на БКП, секретари, завеждащи отдели, организационни работници, председател на Окръжния народен съвет, заместник-председатели, завеждащи отдели, сектори, специалисти и пр., и пр. - цялата окръжна йерархия на партията-държава с всичките ѝ разклонения.

- Ето, това е номенклатурата - каза юристът. - Като дадат акт 16 на някой нов ведомствен блок, отваряме този списък и гледаме име по име отгоре надолу - задоволени ли са. Ако някой не е, дава му се. Докъдето стигнат. Ти знаеш ли къде си?

Обърна и последната страница.

- Никъде.

- Точно така. Но ще кажа, че си нуждаещ се. Ще видим. Трябва да чакаш.

Чаках. Имах вече дъщеря на две години. И дочаках - година по-късно. Панелка, стая, хол и кухня. С ярко червен мокет в спалнята и вълнообразни стени на банята, боядисани с оранжева блажна боя вместо плочки. Панелката беше дело на домостроителния комбинат в софийското село Столник, който работеше по възможно най-некачествената дори за тогава съветска технология. Трудоваците бяха пълнили фугите между панелите с вестници и празни торби от цимент и ги бяха замазвали отгоре тънко с гипс. Разстоянията между стените на пода и на тавана се различаваха с по няколко сантиметра. Чувахме как бучи асансьорът, какво си говорят комшиите. Пуснеш ли сифона в тоалетната, чуваше целият блок. Изобщо, публичност, прозрачност и чуваемост - напълно в духа на тогавашната гласност и перестройка.

Но кой ти гледа тези подробности? Нямаше по-щастлив човек от мене. Вече не висях на един пръст, бях стъпил върху свое жилище в София (макар и първоначално под наем) и можех уверено да атакувам жителството. Излъгах системата! 

Тъкмо я излъгах обаче, и тя рухна. И мантрата стана: "Смяна на системата!"

Получих апартамента си малко повече от година преди дворцовия преврат на 10 ноември 1989 г. Някъде пак по това време получих и печата за софийско жителство в тогавашния ми зелен паспорт. И пак бях най-щастливият човек на Земята. Но за кратко. Отмениха жителството. Вече всеки можеше да живее и да работи, където намери за добре. Стига да можеше да си го позволи.

Изведнъж обаче придобивките ми ме поставиха на погрешната страна на историята. Редакцията на вестника ни, който просъществува още кратко, както всичко в тогавашна България, се раздели на две. Имахме нов шеф и две фракции. Стария го смениха при последната административно-териториална реформа на комунизма. Един от колегите, обявили се за носители на промяната, ме посочи с пръст като “номенклатура”, защото съм бил получил апартамент от стария режим. Новият шеф  обаче го уволни (не заради мене) насред ранния революционен кипеж. Аз по-късно напуснах, заработих в друг вестник, с жена ми взехме заем и купихме панелката, в която живеем и до днес. 

Тя беше вторият ми университет. Научи ме да: лепя плочки, да правя замазки, да изолирам, да шпакловам, да боядисвам, да прокарвам и ремонтирам ВиК и електрическа инсталация, сам да си проектирам и сглобявам нестандартни мебели, т.е. да не завися от битовия диктатор в соца - майстора. 

Така соцът вече го нямаше, но аз претворих в дела друг негов девиз - "Направи си сам". Имаше дори такава песничка, чийто текст казваше между другото: "На децата си автор бъди!" Изпълняваше я незабравимият Стефан Данаилов - Ламбо.

Но за втория ми университет ще ви разкажа друг път.

---

Ако вие сте млад човек, който има интерес към най-новата ни история и иска да научи факти за времето отпреди 1989 г., можете да ни зададете своите въпроси на имейл office@clubz.bg, в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната държава.