Проблемът не е в компромиса, необходим за коалиция между някои партии в България. Коалирането между партии, декларирали, че изповядват основните ценности член 2 на Договора на ЕС, не би трябвало да бъде проблем - дори ако те имат идеологически различия. Проблемът е в сатанизирането на цели партии и на избирателите им и оттам - в държането на обществото в състояние на постоянен антагонизъм. Хронично разделена, враждуваща, скарана България означава хронично слаба, а оттам - и бедна, и изостанала България.

За самопровъзгласилите се носители на "промяната" коалиция с ГЕРБ или с ДПС е коалиция с дявола, защото тези партии са провъзгласени за партиите на "паралелната държава", корупцията и олигархията в България. Оттук идва и психодрамата. Сътрудничеството със символите на "статуквото" за твърдия електорат на "промяната" е измяна - макар, строго погледнато, зад гръмките обвинения и медийни легенди да няма нито един издържал пред правосъдието факт (при всички резерви към неговата независимост).

Идват обаче исторически обстоятелства, който правят прегръдката с "дявола" неизбежна. Такова обстоятелство е войната в Украйна. Тя налага императивно на страната ни да се определи на чия страна е и отмества по-назад всички останали точки в дневния ред. На някои политически сили отне повече от година да осъзнаят и да приемат тази обективна реалност. През това време клетвите по адрес на сатанизираните продължаваха, от което незаобиколимият компромис с тях стана само по-труден, а политическата му цена се качи.

И когато той неизбежно беше направен с правителството Денков-Габриел, се заредиха пак познатите обяснения, че компромисът е "исторически", че задачата (каква точно е тя апропо?) "няма друго решение", че това всъщност "не е коалиция, а правителство на малцинството" ангели, управляващи с любезното съгласие на дяволите, че не е важно как си влязъл в такова партньорство, а как ще излезеш от него. Освен че показват слабост, такива обяснения още повече подкопават доверието в служещите си с тях, а оттам - и в цялата политическа система.

Простата истина е, че при остро глобално противопоставяне между Изтока и Запада, в основата на което е най-голямата война в Европа след Втората световна, силите на промяната у нас просто нямат друг партньор в управлението, споделящ поне на думи техните главни ценности - евроатлантическата принадлежност на България и либерално-демократичния ѝ модел на развитие.  ГЕРБ и ДПС не са най-добрите приятели на ПП-ДБ. Те са единствените им приятели, колкото и несмилаемо да е това за най-правоверната част от "умно-красивите" избиратели и лидери. Извън ГЕРБ и ДПС остават теглещите ни към Евразия БСП и "Възраждане" и колебливата ИТН. Политиката не се прави от това, което искаш, а от това, което имаш - както и други неща в живота.

Това, което имаме в момента и вероятно още дълго ще имаме в България, е фрагментация, т.е. много и малки партии. Изгарянето на мостовете между тях е сигурният път към хроничната нестабилност и оттам - към компрометиране на парламентарната демокрация и отваряне на вратата за зловредни външни влияния. Следователно, няма по-заинтересовани от споменатите партии понятията компромис и коалиция да бъдат реабилитирани, да престанат да бъдат мръсни думи. В крайна сметка, целият Европейски съюз от създаването си до днес се гради върху преговори, коалиции и компромиси.

Политическите вододели не са страшни сами по себе си. Страшни може да ги направи мястото, на което минават. Ако то е между структуроопределящи политически сили, от които зависят принадлежността и курсът на страната, тогава тя губи своите ориентири и посока.

Много обществена енергия у нас се похабява в спорове кой е автентично западен, демократичен, почтен и пр. хубави неща. Тя може да се спести, ако се съобразяваме с обективните факти  - за какъв те признава нашият съюз - Европа. Ако ГЕРБ и ДПС имат признанието и подкрепата на Европейската народна партия и на Алианса на либералите и демократите за Европа, всички усилия тези български партии да бъдат етикирани като нещо друго на местна почва са, най-меко казано, непродуктивни и самонараняващи.

Нещо повече, в Европа изобилстват традиционни десни партии, опетнени от корупция и разделящи нациите - в по-далечното и в по-близкото минало - като започнем с германските християндемократи в края на кариерата на Хелмут Кол и продължим с италианската десница при покойния Силвио Берлускони, испанската Народна партия при Мариано Рахой и френските "Републиканци" при Никола Саркози и Франсоа Фийон. Разликата с България е, че признатите за виновни от съда техни лидери и представители са получили заслуженото си, но партиите им не са заклеймени и изолирани, както не могат да бъдат огромни сегменти от електората.

Истеризирането на политическия живот в България трябва да спре, защото това не е в български интерес. В "семантичните войни" (изразът е на Марин Льо Пен - б.а.) победители няма. Вече имаме достатъчно горчив опит, за да осъзнаем, че мафията не се страхува от проклятия и врява, а от спокоен и пресметлив като нея противник.