Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

18 юни 2023 година

Изгледах току-що журналистическо разследване за достъпа до плажовете, а всъщност – за фактическото завземане на крайбрежната ивица от всякакви овластени чичковци. Още от онези – предишните. Или предшествениците на предишните, аз много-много не вдявам от тези видове.

Ако не греша, ставаше дума за селището Кедина Гора, Черкаска област. Но това по принцип не е важно, защото имаме цял куп подобни крайречни или крайезерни територии, че и малък Лихтенщайн отгоре.

Фактически край всеки един живописен язовир или горичка ги има тези, придошлите навлеци. В този случай – придошлите строители.

В гореспоменатия сюжет едно момче разказва, че чиновниците не само  са издигнали имения на брега, с които са затворили достъпа към плажовете на местните селски жители, но и са построили огради в самите водоеми (!). Един вид „това е наше парче водна територия, жалки просяци!“.

Не изпитвам и капка пролетарски гняв, напушва ме смях.

Да изтъпанчиш желязна ограда в езерото – направо се е виц…

Още повече, че собствениците на тези оградки са се преместили в условния батальон „Монако“ още преди година. И надали ще се върнат. А селяните досега обикалят с километри цялото това великолепие, за да стигнат водата.

И ето, показва авторът цялата тази красота и аз виждам: ето я! Къщичката на моите мечти. Мъничка (сигурно за прислугата), дървена, пред нея – зелена полянка, а отстрани – рекичка. И борове наоколо.

В детството тъкмо това казвах на родителите си: „Като порасна, ще стана писателка, ще живея в тъмна борова гора и ще пиша страшни детски приказки“.

Обръщам се към тези чичковци, които ще сменят онези чичковци. С една дума – към онези, които ще отнемат от лошите и ще подарят на добрите: вече съм пораснала!

След половин година ще чукна петдесетака, имам нужда от писателска къщичка. Пишете си там някъде: добро момиче, учтиво, писателка.

А сериозно – ето защо пиша всичко това, приятели.

Сега издателство „Віват“ готви за печат новата ми книжка „Дневникът на една харкивчанка“ за първата година на пълномащабната война. Разбира се, тя ще излезе на украински език.

Но аз знам, че ме четат куп хора, родили се още по безкрайните съветски простори, имигрирали още през миналия век, и на тях им е трудно да четат на украински.

Та се чудя, дали да не издам отделно и самостоятелно известно количество екземпляри за такива читатели.

Затова ще ви помоля, щом имате свободна минутка, пишете в коментарите си, на какъв език ви е по-удобно да четете моите текстове. Искам да проуча „статистиката“.

Тази дописка я направих на украински, без да гледам в речника (материалът е на украински, а обикновено авторката пише на руски език – бел. прев.) За чистота на експеримента.

P.S. На вниманието на ботовете и лудите! Тук става дума не за езиков въпрос! Водя със своите читатели частна беседа, не се месете, ако обичате. Минавайте, не се струпвайте. Представете си, че между нас е езерото, а в него – желязна ограда.

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. 

Превод Валентина Ярмилко